маймуни.
Корабът даде последен залп, после потопи котвите си с голям шум на веригите в малък залив, запазен от форта.
Едва корабът беше спрял и спуснаха подвижния мост. Много хора излязоха от форта, снабдени с фенери и пушки, за да се предпазят от всякакви изненади.
Корсарят и помощник-капитанът побързаха да слязат на земята, викайки радостно:
— Полковник Мултри!
— Как можахте да ме намерите? — запита храбрият войник, който беше помогнал за падането на Бостън. — Добър вечер, бароне; добър вечер, господин Хауърд. Пристигнахте тъкмо навреме.
— Защо, полковник? — запита корсарят.
— Защото утре английската ескадра ще завземе всички пътища и нито един кораб не би могъл да се върне.
— Мили мой, ние изгубихме главната си мачта в средата на морето.
— Маркизът избяга ли?
— Да, за жалост! Неговата артилерия ни задържа и попречи да ги настигнем.
— Една нова мачта веднага ще замести изгубената.
— А лорд Хоув?
— Избяга на север.
— Мисля, че тези хора ще създават големи неприятности във Вашингтон и около Ню Йорк. — След кратко мълчание добави: — Ако вашата „Гръмотевица“ е изгубила едната си мачта, то ви остават куршумите и храбростта ви, сър Уилям, и храбростта на моряците ви. По-късно ще открием този господин маркиз и ще го заградим. Кълна се в честта си.
— Тогава съм готов да се бия за американското право — отговори баронът с енергичен глас.
В този момент се чуха виковете на часовоите, поставени по укрепленията.
— Дали е неприятелят? — запита господин Хауърд.
— Не го очаквах толкова бързо; при все това ние сме готови да издържим атаката — отговори полковник Мултри.
Светли точки бляскаха в тъмната вода, сменяйки постоянно посоката си. Бяха английските кораби, които се надяваха да изненадат форта Мултри и вероятно да го разрушат. Американците, които очакваха тази атака, бяха взели всички мерки за отбрана. Искаха да попречат на лорд Хоув, който имаше десет хиляди войници, да окаже помощ на останалите в залива.
Корсарят и неговият поручик побързаха да се върнат на кувертата, за да се приготвят за сражението, което обещаваше да бъде ужасно.
Едва беше дадена заповед да се приготвят оръдията, когато неприятелят започна да бомбардира отдалече.
— Охо, приятели! — извика Каменна глава. — Намокрете си муцуните, защото след малко ще ви стане топло. Ще вали, но това ще бъдат горещи куршуми, които ще паднат отгоре ви. Ако питате мен, предпочитам проливните дъждове на Бермудите. Изобилни са, но са много здравословни.
III. Американска храброст
Английската марина, разгневена, задето е трябвало да присъства, без да може да направи нещо, при падането на Бостън, започваше силна атака на форта. Той беше притиснат от корабите, дошли от Атлантическия океан, в очакване подкрепленията на лорд Клинтън, който се беше сражавал в Каролина с не много голям успех. Ескадрата бе представена от „Бристол“ и „Надежда“, кораби големи и добре въоръжени. Други по-малки корабчета следваха първите два. Положението на хората от форта беше твърде критично, тъй като той беше нападнат от две страни едновременно. Полковник Мултри беше взел всички необходими мерки за защита на форта, но това беше недостатъчно, тъй като неприятелят беше по-добре въоръжен. Но тук имаше един човек, който би могъл да го запази: корсарят сър Уилям. Той беше на своя кораб в канала, по който не можеха да навлязат големите английски кораби. Той беше съоръжен с четири дългобойни оръдия, които в този момент служеха за баласт на опашката, и които можеха с аркообразните си гърмежи да разсипят английската ескадра.
Един офицер беше веднага изпратен на борда на „Гръмотевица“, която се приготвяше храбро да помага на американците.
— Двоен огън! — каза просто баронът с обичайното си спокойствие. — Чухте ли, господин Хауърд?
— Да, сър Уилям.
— Наредете да се докарат на кувертата дългобойните оръдия, които досега англичаните не познаваха; опънете един чифт платна и вдигнете котва. Вятърът ще има грижата да ни отнесе към Лонг Айланд.
При една команда, дадена от капитанската свирка, няколко души се затичаха към макарата за вдигане на тежести, други към дъното на кораба, а някои правеха място за оръдията.
В този момент английската ескадра се раздвижи, като стреляше слабо. Това даде време на кораба да продължи своите маневри и да заеме позиция зад форта, и по такъв начин да пресече пътя на англичаните от Лонг Айланд към Съливан. Също и полковник Мултри има време да пренесе всички свои снаряди в предните укрепления, така че да може да ги изпраща в огледалната водна повърхност пред форта.
Сега гърмежите започнаха да се редуват — от едната и от другата страна. Безброй светкавици осветяваха залива и се отразяваха в мрачните води със злокобни проблясъци.
Това, което американците предвиждаха, се случи.
Двата най-големи кораба, „Бристол“ и „Надежда“, твърде тежки, за да рискуват в тези опасни канали, се задоволиха да останат напред, за да пазят хората, които Клинтън беше събрал в Лонг Айланд. Но след няколко параходни залпа се отправиха зад пясъчните възвишения, които бяха многобройни в това място и се намираха от дясната страна на кораба. Те се връщаха веднага, като стреляха с големите си оръдия от този фланг. Въпреки всичко английският екипаж, без да обръща внимание на тъмнината на нощта и на първите куршуми, които фортът им изпращаше, спусна котва на носа и прибра платната. За късо време излязоха от затруднението и започнаха да стрелят — огънят зачести по цялата линия. Изглеждаше, че ескадрата не бързаше да се хвърли върху форта.
Беше четири часът сутринта на двадесет и осми юни, когато „Гръмотевица“ започна решителна атака, обстрелвайки със снаряди и куршуми форта. Отгоре на всичко гърмеше и бързоходният военен кораб с четирите си дългобойни оръдия, като техните големи снаряди правеха великолепна парабола.
Към единадесет часа сутринта „Бристол“ и „Надежда“ и още други два кораба хвърлиха котва на петстотин метра от форта, отговаряйки на топовните залпове от другите кораби. Други три кораба се отправиха по канала, за да обиколят форта и отзад да го бомбардират. Но там намериха кораба на корсаря, който се беше заклел да се бие до края на битката. Докато гърмежите процепваха бреговете на Лонг Айланд, за да задържат войниците на Клинтън, батареите на сър Уилям гърмяха с ужасен трясък. Неговите дългобойни оръдия хвърляха големи бомби оттам през форта, които падаха върху мостовете на първата ескадра.
— Кълна се във всички камбани на Батц! — извика Каменна глава, който заедно с Флок и четирима артилеристи си служеше с любимия си топ на носа на кораба. — Какво ще кажеш ти, немирнико, за цялата тази работа?
— Аз ще кажа, че с толкова куршуми биха могли да бъдат съборени всички камбани на Бретан — отговори младият моряк, който пушеше спокойно голяма цигара.
— Тези на Полигуен, може би, но и тези на Батц, които са от камъни, по-твърди от твоята глава.
— Гледай, малки Флок, градушка.
— Предчувствам, че ще вали град, но за жалост не го виждам, освен когато пада върху кувертата на кораба. Ти, напротив, ще видиш Бретан с Батц много добре даже през задимения въздух от бомбите, които англичаните ни изпращат.
— Да, и сега чувам тромбона, с който моят дядо свиреше, подканяйки корсарите на Джовани Барт да се качват на корабите си — каза Каменна глава. — Ех, какви времена бяха, мое момче!
— Каменна глава, ти бърбориш, докато градушката продължава. Признавам, че би ми било много неприятно, ако ти останеш с един крак.
