— Какво правят тия немци на борда на моя кораб? Говори, Каменна глава.
— Засега зная по-малко от вас, коменданте. Един от тези дебели и червендалести тевтонци, натъпкани с наденици и бира, е един стар наш познат.
— Кой е?
— Патре!… — извика в този момент Хулбрик, дърпайки се, за да се хвърли отново към бретонеца.
— А! Човекът, който ти беше съблякъл, след като го беше напил — каза корсарят, смеейки се.
— Да, коменданте. Бяха хубави времена, когато този здравеняк, капитан Таверна, ни уверяваше, че ни предлага отлежало вино от петнадесет години…
— От своя умрял пиян баща — каза малкият Флок. — Този кръчмар беше един голям негодник.
— Не говори лошо за майстор Таверна. Без него ти не би бил сега на борда на кораба.
— Впрочем ще престанете ли най-после? — запита корсарят нетърпеливо. — Какво търсят тези немци на моя кораб? Сигурно нямат добри намерения: истина ли е, майстор Хулбрик?
— Позволете аз да отговоря, сър — каза един моряк, като излезе напред.
— Говори по-бързо.
— Току-що бяхме поправили преградната стена на кораба, когато тези галантони излязоха. Но ми се струва, че не са могли да се отдалечат от Света Барбара.
— Дявол да ги вземе всички луканки на майстор Таверна! — извика Каменна глава. — Те са искали да ни изпратят във въздуха, ако…
— Мълчи, дяволски бърборко! — извика корсарят. — Сега, майстор Хулбрик, какво правехте в моя кораб със своите приятели?
— Говори, кумец пира-пира — каза бретонецът, който не можеше да мълчи дори пет минути.
Бедният Хулбрик беше пребледнял. Повдигна два-три пъти ръце към небето, като че ли искаше да призове невидими свидетели, после пробърбори: — Уверявам ви, че се качихме на кораба, за да се върнем вкъщи. Стига война.
— И ти избяга върху моя кораб? — запита корсарят сър Уилям.
— Не видяхме друг в онази нощ.
— В коя нощ?
— През нощта, когато бомбардираха форта Мултри.
— Но къде бяхте вие?
— Върху кораба, наречен „Бристол“.
— Този, който беше в средата на канонадата?
— Я, патре.
— А, безделнико! — извика Каменна глава, като изблъска другите и размаха юмруците си. — Моят комендант твой баща?… Ти не си, доколкото зная, син на пруски принц, за да се надяваш толкова.
— Ти ли си господарят — избърбори нещастникът.
— Аз съм друг човек, мой мили пира-пира; аз не съм барон…
— Успокой се, старче — извика корсарят сър Уилям.
— Ако аз съм стар, то нека ме хвърлят в морето — отвърна бретонецът. — Кълна се във всички луканки на майстор Таверна и във всички камбани на онзи свят! Ето как свършват верните моряци, които са излагали толкова пъти кожата си, за да спасят своя комендант и неговия кораб!
— Старче мой — каза сър Уилям с голяма нежност в гласа, — стига си бъбрил, върви да провериш тези господа да не са поставили някоя мина до Света Барбара.
— Кълна се…
— В пира-пира!… — извика малкият Флок, тръгвайки подир капитана, който беше придружен от моряци със запалени фенери.
Страхът от възможността да бъде разбит корабът и да бъдат хвърлени във въздуха всички хора беше смразил екипажа. Дори господин Хауърд беше пребледнял и гледаше вторачено сър Уилям, като че искаше да го запита дали „Гръмотевица“ е обречена да свърши своите дни. Но баронът, винаги спокоен, хвана с една ръка немеца и го накара да седне върху един от топовете и го запита:
— Е, ти, Хулбрик, сега разкажи ми всичко от началото. Внимавай добре, защото на борда ни е палачът на Бостън… Струва ми се, ти го познаваш.
— Я, я.
— Говори, впрочем, ако искаш да си спасиш кожата.
— Аз искам да се върна в Германия.
— Но моят кораб не отива в Европа, мили мой.
— Това не е важно, аз искам да напусна Америка.
— Казаха ми, че джобовете ти са пълни със стерлинги. Англичаните плащат много щедро на наемниците, които събират от малките градове на Германия.
— Покажете ги веднага! — каза корсарят, насочвайки единия от пистолетите си.
Немецът изплашен изтърси джобовете си. От тях изпада истински дъжд от монети.
— И вие — каза корсарят, обръщайки се към останалите.
Тримата нещастници се приближиха и се отърваха от това толкова компрометиращо злато.
В същия момент Каменна глава, малкият Флок и две дузини моряци изпълниха кувертата около мачтата, вдигайки шум и олелия до небето. Между всички гласове баронът долови само една дума:
— Бомба!
— Тихо! — извика корсарят. — Викате, като че ли сте осъдени на смърт и не ще видите утре да изгрява слънцето над Атлантика… Каменна глава, остави твоите възклицания и говори бърже.
— Една бомба, коменданте.
— Къде беше скрита?
— Близо до вълнолома на Света Барбара, с филтър, дълъг два метра. Кълна се… щяха да ни хвърлят във въздуха, ако вие не ни бяхте казали да проверим.
— Беше ли запален фитилът?
— Не още.
— Ще платим на предателя.
Като стискаше майстор Хулбрик така силно, че костите му изпращяха, той направи знак на господин Хауърд.
— Сега, майстор Хулбрик — каза корсарят, седейки на едно буре, — развържи езика си и внимавай какво ще кажеш.
— Патре… — промърмори немецът.
— Остави настрана „патре“. Не съм човек, когото можеш да трогнеш. Кой ви снабди с тази бомба и фитил?
Немецът почеса едното си ухо, после другото и погледна върховете на обувките си.
— Кълна се в една камбана и тридесет рога от бизон на майстор Таверна! — извика Каменна глава. — Не бих му дал и една глътка вода, докато не каже всичко. Щях да му дам и бира и суджуци, но то какво излезе.
— Патре…
— Какъв небесен баща!… Бърже, говори! Комендантът иска да знае всичко.
— Лорд Клинтън… — отговори накрая немецът след дълга въздишка.
— За да разбиете моя кораб? — запита корсарят със стиснати зъби.
Немецът кимна утвърдително.
— Не влиза ли в този заговор и предателят маркиз Халифакс?
— Чух лорд Клинтън да говори за маркиза.
— Ах, куче проклето! — изръмжа корсарят с искрящи от гняв очи. — Не му стига, дето открадна годеницата ми!… А и праща предатели да ме убият.
Обиколи три-четири пъти около бурето, после се спря и запита немеца:
— Колко са ви дали?
— Сто стерлинга.
— И за една такава мизерна сума, вие, безделници, щяхте да изпратите двеста души във въздуха!?
— Не хора, патре. Само корабът. Аз не бих си позволил да оставя да умре моят приятел с твърдата
