— Защо? — запита Каменна глава.
— Аз утре ще бъда мъртъв. В джобовете си имам триста стерлинга, давам ти ги, патре. Аз не ще видя вече моето русо момиче — добави нещастникът след дълга въздишка. — Моето сърце вика, вика нейното име… Бедна Рита! Аз щях да се оженя за нея след войната: сега всичко пропадна. Оловна нощ, тъмна нощ, с прилепи, които крещят: Хулбрик е мъртъв!
— Беден младеж! — въздъхна малкият Флок.
Каменна глава искаше да се покаже твърд, но той трябваше да положи големи усилия, за да не подражава на малкия шегобиец. Тези двама бретонци имаха златни сърца, които нито ужасната война, нито страшните корабокрушения можеха да променят.
Немецът за момент замълча с наведена глава, като че ли искаше да преглътне сълзите си, и после продължи:
— Аз никога не съм се страхувал от смъртта: напуснах родината си и тръгнах на война. Оставих майка си и моето русо момиче, защото не съм се надявал, че ще ги видя отново… Войната не щади никого. Но да умра обесен!… Ужас!… Застреляйте ме.
Каменна глава се наведе към него и му каза нещо на ухото. Лицето на немеца изведнъж просия.
— Значи не ще виждам повече грозните и черни прилепи — каза с половин глас.
— Не, прилепите са на онзи свят и се надявам, че и ти няма да ги виждаш повече — отвърна бретонецът.
— А моите камаради? — запита Хулбрик.
— Не мисли за тях: аз не мога да правя чудеса. Ще се видим на разсъмване. Не се страхувай от майстор Обеско, остави го спокойно да постави въжето около врата ти, без да протестираш. Ще паднеш положително в моите ръце.
— Благодаря, патре.
Каменна глава и малкият Флок, не по-малко развълнувани, се затвориха в кабината на бретонеца, за да се ободрят с няколко чашки джин. Корабът се движеше тежко, натоварен с цялата си артилерия, и тъй като вятърът беше слаб, американската ескадра беше останала половин миля на запад.
Баронът беше на кувертата и нервно се разхождаше по нея, като правеше заплашителни жестове.
— Виждаш ли колко е нервиран от това предателство? — запита бретонецът Флок. — Може ли да се каже, че в тези двама души, наричани Халифакс и Мак-Лелан, тече еднаква кръв?
— Но къде е господин Хауърд?
— На кормилото. Това значи, че когато буря бушува в сърцето на нашия комендант, той не се интересува от нищо, но затова пък нашият помощник-капитан си знае работата и го замества. Ти остани тук!
— Какво ще правиш?
— Ще се разхождам с корсаря.
— Ще предизвикаш някой дяволски ураган.
— Аз съм от Батц и имам почти бяла кожа, немирнико! — каза Каменна глава. — Той не ще изяде своя стар и верен капитан, който управлява топовете на кораба. Аз съм твърде необходим за борда на този кораб!
Бретонецът направи зигзаг и се изпречи между двете мачти, където се разхождаше баронът. Той не го забелязваше, но когато се изпречи пред него, той го видя.
— Коменданте — каза бретонецът, скачайки на една страна, — извинете ме, ако ви безпокоя.
Мак-Лелан замълча за малко, като гледаше верния моряк, после каза:
— Къде беше, старче мое?
— В долната част на кораба, коменданте.
— За да приказваш с Хулбрик?
— Кълна се във всички камбани! На борда на „Гръмотевица“ има шпиони — извика бретонецът, разтреперан от яд.
— Не, аз те видях.
— Ако имаше някой шпионин, аз щях да му разбия черепа. Аз винаги съм презирал шпионите.
— Не растат ли по бретонските земи?
— Не, коменданте.
Сър Мак-Лелан обиколи още два-три пъти палубата между мачтите, след това сложи ръцете си върху раменете на капитана.
— Какво ти каза този човек, който утре няма да бъде в числото на живите? — го запита той.
— Говори ми за своето русо момиче, за което щял да се ожени след свършване на войната.
— Едно русо момиче!… — извика корсарят.
— Да, коменданте: немкините, както и англичанките, почти винаги са руси, вие го знаете по-добре от мене.
Корсарят гневно махна с ръка.
— Чума! — извика той.
— На кого, коменданте? — запита Каменна глава.
— На теб и на всички бретонци по света!
И започна отново разходката си, както ураганът се обръща в циклон. След като направи няколко крачки, той се върна при бретонеца, който го очакваше.
— Той ти каза, че ще се ожени за едно русо момиче? — запита с учудване.
— Да, коменданте.
— Този човек, който е сгоден за русо момиче, няма да умре!
— Този предател?
— Войната си е война — отвърна корсарят, повдигайки рамене. — Има и силни, и подли средства. Как се казва русата годеница на немеца?
— Мари, струва ми се — излъга веднага бретонецът.
— Мари?
— Да, коменданте.
— Дали е руса като Мари дьо Уентуърд?
— Руса и добра — каза той със своя развален език.
— Е, добре, този човек няма да умре. Русите коси на неговата любима ще му спасят живота.
— Вие сте милостив към този човек, който ни услужи при обсадата на Бостън.
— Преди всичко искам да остане случайност. За обесване има четирима, но на единия ще се скъса въжето и той ще падне, както паднах аз. Помисли си и отивай да се уговорите…
— С майстор Обеско?
— Тъй ли го кръсти този нещастник?
— За да не се обижда, коменданте, преди…
— Когато Хулбрик падне, ти и целият екипаж ще искате да го помилвам. И така този дявол ще се спаси.
Каменна глава отиде доволен при малкия Флок, който го чакаше, седнал върху един топ.
— Немецът е спасен — му каза той. — А, тези бретонци от Батц!… Не казвай на коменданта, че русата любима на немеца се казва Рита, вместо Мари, внимавай добре! Комендантът е добър и една малка лъжа няма да му навреди. Върви, предупреди и Хулбрик.
— Отивам веднага — каза веселият младеж.
Нощта бавно отстъпваше място на деня и звездите една по една започваха да бледнеят.
— Нещастните! — промърмори капитанът, изпускайки гъст дим от лулата си.
Корсарят продължаваше своята нервна разходка между двете мачти. Изведнъж се спря пред бретонеца и го запита:
— Всичко готово ли е?
— Да, коменданте.
— Поставете четири бесилки на мачтите и внимавай твоят немец да не си счупи краката.
— Ще бъда готов да го прегърна.
— Кажи да бият барабаните и доведи осъдените на кувертата.
