детрит, срутил се от склона на хълма, в чието подножие чакаше Суоми. Появи се не оттам, откъдето Шьонберг очакваше хищници, а и създанието не гледаше към Суоми. Блещеше се надолу и въртеше глава напред-назад. Суоми вдигна бинокъла и си припомни прочетеното. Великолепен екземпляр, мъжки, може би във втория си жизнен цикъл, току-що събуден от втория зимен сън през живота си, в разцвета на силата и свирепостта си. Виждаха се хлътналите му слабини и ребра, въпреки гъстата оранжево-жълта козина. Бе доста по-голям от земен тигър.

Без да се изправя, Суоми вдигна пушката си и се прицели спокойно. Само си играеше. Свали оръжието.

— Твърде далеко е за новак — чу той гласа на Шьонберг зад себе си, малко по-нагоре по склона. Ревът на водопадите сигурно погълна думите, преди звярът да ги е чул, така както Суоми не бе доловил приближаването на Шьонберг сред скалите. — Ала целта е добра. Ако не искаш да опиташ, ще пробвам аз.

И без да се обръща, Суоми знаеше, че Шьонберг вече вдига пушката си, за да се прицели. И пак, без да се обръща, Суоми вдигна своето оръжие и стреля (бум — малко по-силен звук, отколкото на стрелбището, а и сега, след като пушката бе регулирана на пълната си мощ, откатът бе чувствителен); прицелил се бе нарочно пред животното, за да го подплаши — изстрелът вдигна леден гейзер. Животното се сниши по котешки, сетне обърна към земляните своята непроницаема, чуждоземна муцуна. Хората, които населяваха Хънтърс, произхождаха от Земята; затова бе лесно да се забрави колко непривично чуждоземни бяха всички останали форми на живот.

В следващия миг ледниковият звяр вече тичаше, прекосяваше склона с големи котешки скокове. Ала той не бягаше от хората, както би трябвало, както Суоми неразумно бе очаквал. Без изобщо да осъзнава силата, пред която се изправя, той идваше към него, за да го убие и изяде. Следваше инстинкта на влудяващия глад. Препускащите лапи с дълги нокти къртеха камъни от сипея и те се търкаляха надолу, примесени със сняг.

Стреляй! Дали Шьонберг го изрече, или той самият, дали пък само мисълта се рееше в ледения, сякаш застинал извън времето въздух — това Суоми не знаеше. Знаеше само, че към него идва смъртта — видима в плът и кръв, а собствените му ръце не ставаха за нищо друго, освен да се занимават със символи, да задействат пишещи устройства, четки и електронни моливи; и сега мускулите му бяха парализирани и той щеше да умре. Не можеше да помръдне пред безумната сигурност, която съзря в очите на звяра — сигурността, че е надушил месо.

Обади се пушката на Шьонберг — повтарящи се, на пръв поглед безрезултатни изпуквания току до дясното ухо на Суоми. Невидимите юмруци с богоподобна мощ се стовариха върху гърдите на готвещото се за нападение животно, посрещнаха красивата енергия на нападението му с още по-голяма, по-брутална сила. Изстрелите изтръгваха фъндъци оранжево-жълта козина, раздробиха мускулите и костите под нея. Огромното тяло изгуби грациозността и устрема си. И все пак, изглежда, не се отказваше да достигне хората. Но тялото му се разкъса от поредицата проникващи рани и от тях се заизливаха вътрешностите му — сякаш бе някаква натъпкана с червена материя плюшена играчка. Суоми ясно видя как отворената предна лапа с дълги като ножове нокти се изви високо и се стовари в локва киша на десетина метра от краката му.

Когато животното спря да мърда, Шьонберг стреля за всеки случай внимателно още веднъж в тила му, преметна пушката през рамо и извади холограмната си камера. Но след като огледа потъналото в кръв, обезобразено тяло от няколко гледни точки, поклати глава и прибра камерата. Заговори окуражително на Суоми, сякаш изобщо не се бе изненадал или разстроил от поведението му. Беше безцеремонно снизходителен, когато Суоми най-сетне успя да изрече със заекване някаква благодарност. А това посвоему бе най-презрителното отношение, което Шьонберг би могъл да прояви.

IV

Рано сутринта на втория ден ръководещият Турнира жрец Лерос поведе оцелелите трийсет и двама участници в лек петкилометров поход от равнината край реката нагоре, към доста по-висока ливада, проснала се в скута на Божата планина. На новото място изпратената напред група свещеници и работници вече се трудеше — приготвяха за битките нов ринг от изчистена и добре трамбована пръст, както и нов походен олтар за статуята на Торун, която бе докарана с каруца пред Лерос и воините. Робите се потяха здраво, за да изкарат дневната си дажба, тъй като броят им бе силно намалял, след като мнозина бяха изпратени да работят по други места. Естествено, сега вече само половината от воините се нуждаеха от обслужване, а както винаги, имаше много неща за вършене в града-крепост горе и във васалните земи под него.

Планът за Турнира, връчен на Лерос от Върховния жрец Андреас и неговия Вътрешен кръг от съветници, изискваше всеки следващ рунд от битките да се провежда по-високо в планината от предходния. В това, както бе обяснил Андреас, имаше символична цел. Ала Лерос забеляза сега, че планът си имаше и практически предимства. Боклукът от всеки лагер оставаше зад гърба им, походната тоалетна, остатъците от кухните, останките от погребалната клада.

Работата по подготовката на новото място приключи скоро след пристигането на воините и един прислужник подаде на Лерос новия, написан на тънък пергамент списък. Той събра мъжете и след като някой формалности бяха изчистени, зачете списъка:

Артур от Чеспа

Брам Безбрадия от Консилор

Брун от Бурзо

Чарлз Изправения

Кол Ренба

Ефим Самдевятов

Фарли от Айкоск

Джеф Симболор от Симболорвил

Джайлс Коварния от Ендрос Суомп

Гладуин Ванучи

Хал Копърсмит

Хоумър Гарамънд от Рънинг уотър

Джуд Исаксон от Ардстой Хил

Канрет Джон от Джонсплейс

Ленос от Хайландс

М’Тамба Мим

Месълс от Уинди Вейл

Октанс Бук от Пачука

Омир Келсумба

Отис Китамура

Пернсол Мулетаря от Уефс Плейн

Полидор Мръсния

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату