дали ги имат. Полуинтелигенцията не се състои от хора без образование, а от хора с образование. Това е улеснено много от модерното раздробяване на специалности. Примерно администрацията се разделя на раздел сгради, водопроводи, канализация, смет и т.н. В цялото това разпределение функциите на отделния чиновник са изключително функции на регистрация на елементарни факти. Който води регистрите за движението на населението, отбелязва раждането, смъртта и т.н; това са 7–8 интелектуални операции. И това позволява да се съхрани илюзията за всесилието на първичния човек. И тука вече адаптацията на българина към новите условия се счита пословична.
С определена упоритост се остава в рамките на определено техническо ниво и само вътре в него са допустими изменения и развитие, разбира се, вече по имитация на европейските механизми. Ето до каква степен се отива в туй отношение: бях в едно село на Черни Осъм, Орешак, и гледам на едно място — бичкиджийница, един трион реже автоматично една дъска на две. Понеже наоколо всичко е запазено — тепавици, валявици и пр. стари съоръжения, казвам на майстора: „Е, все пак тук с електричеството е друго.“ Той вика: „Електричество ли? Ела да ти покажа.“ И като слизаме в подземието, виждам саморъчно направена турбина, на която майсторът се е подписал: 1917 г., Петър Иванов, Габрово. В Благоевград намерих един ковач, който като се счупил коляновият вал на един форд, казал: аз ще го изкова, и го изковал. Видях и форда, и коляновия вал. Пуснат е около 1950 г., и като бях там около 60-та, още работеше. След това ходих в София в жп завода, да видя как правят колянови валове — правят ги с парни чукове и с изчисления. Т.е. целият този заварен технически материал е можел да бъде изведен на още една и още една степен, едва ли не в конкуренция със съвременността. Но това има своята граница. Нашите агрономи през 30-те години са успели скромно да увеличат производството на жито от 120 на 250 кг., сега прочетох, че тази година добивите ще бъдат около 270. Значи, представете си, че за последните 50 г. прогресът е 20 кг/дк. Със заявлението, че 2 млн дка са поливни площи. Това е модел на изключително затруднено развитие.
За да бъде запазено неразвитието като начин на живот въпреки модерните тенденции, то бива представено като „традиция“. Това е една традиция, която не е изяснена, не е анализирана и която главно се явява като навиковост. Просто един социален навик. Тази навикова среда, псевдо-традиционна, тя в ония години има и съзнанието за това, че навикът е основното при нея. И не търси други обяснения. Специално след Балканската и след Първата световна война този навик е обществен, той тържествува, за него се правят декларации навсякъде и във всичко. Върху навиците, тъй като тази навиковост е станала принцип на живот, много се говореше и се разсъждаваше, разбира се, не в рационален и в културен аспект. От човека в тази епоха се изискваше изключително, ако не и единствено, да си създаде здрави навици. Индивидът беше ценен главно по това, какви навици има. В училищата и навсякъде се проповядваха навици и из гимназиите летеше едно вихрено слово: „навикът е втора природа“. Трябва да кажа, че в това виждане навикът не само беше втора природа, а целта на тази втора природа беше да измести първата. Направо тази втора, навикова природа беше в жестока война с естествено възникващия социален човек.
Тази навиковост имаше много дълбоки сетнини във всички области на живота. Тя продължава и днес, макар по-воалирано, да действува. Неразвитието като част от навика в тази система се изразява в това (ще се обърнем пак към просветната система като най-показателна): в 30-те и 40-те години, дори и в 50-те, в българските училища в часовете по география се даваше едно описание на Африка такава, каквато е била към 1830–1840 г. В българските географски учебници все още имаше разкази за това, как в Южна Африка жената на един пастор вечерта, като иска да въведе децата в спалнята, намира две огромни отровни змии в леглата. Когато след 1956 г. беше вече възможно да дойде и някаква картинна информация отвън, в България бяха удивени от голямото развитие на модерната архитектура в Африка. В географските уроци за Европа: все още се разказваше за прохода Сен Бернар, как санбернарските кучета с бъчонки ром на врата скитат по заснежения сенбернарски проход и спасяват умиращите от замръзване като им предоставят ром за пиене. По това време под Алпите вече са прокарани тунели, по които при тогавашните възможности колите се движат със 110–120 км/ч. Все още беше много актуална картината на Америка, тъй както е нарисувана от Майн Рид и дори 30-те години беше периодът на най-голямото разпространение на Майн Рид в България, тогава се извършиха и най-големите му преводи и някъде след Втората световна война с удивление се разбра, че по Мисисипи не пътуват вече с такива стари параходи с парни котли и че няма скитащи индианци. Това неразвитие го имаше и във физиката. До 1950 г. в българските училища се преподаваше неразложимият атом, даже след Хирошима и Нагазаки.
Тази навиковост беше ужасна в гражданския живот. Примерно не разбираха, защо трябва да има нови, модерни локомотиви, с по-голяма теглова мощ и с по-голяма скорост. Смятаха това, както се изразяваха тогава, за „изгъзица“ на буржоазията, която непрекъснато се чуди какво да прави. С много голямо удивление се посрещаше фактът, че самолетите всяка година увеличаваха средно със 100 км/ч скоростта си и от друга страна увеличаваха подемната си възможност годишно със стотина килограма. Тази навиковост се изразяваше и в един особен манталитет: че видите ли, фактически развитието е постигнало своите цели, това е вече една осъществена цивилизация и няма какво да се прави отвъд това, което е станало. Това се считаше като нереално и непотребно. Това е един свят, който вече е възприел принципите на модерния живот, асимилирал ги е, реализирал ги е материално в собственото си битие: ето ви училища, ето ви болници, ето ви фармация. Отвъд тази преграда няма какво повече да се търси.
Около този манталитет, който е много сериозна пречка в българския обществен живот, не са ставали разговори и той не е бил подлаган на критика. В епохата съществуваше една голяма аудитория в т.нар. читалища, които вече нямаха нищо общо с възрожденската институция. След Първата световна война те са вече място за политическите организации, за тяхното прикрито съществуване и чисто политически борби. Пред тази огромна по същество аудитория шествуваха т.нар. сказчици, които изнасяха някакъв вид беседи с просветен характер. В тези сказчици имаше непрекъснато една много актуална тема, примерно в такива сказки се разглеждаха проблеми като книгата на Шпенглер „Залезът на запада“ или Айнщайн, „Теория на относителността“. Или каквото и да било, което има някакви признаци за модерност. Големият проблем е, че в тези сказки най-безотговорно се нападаха и оплюваха всички модерни тенденции, като в българина се лелееше идеята за пълната и вечната победа на традиционното, не само в областта на изкуството, а в областта на живота, на бита. Удобното на тези т.нар. сказки беше следното: те никога не се документираха, не се излагаха писмено. За тях в съвременността буквално няма и следи, освен промъкнали се във вестниците случайни съобщения, че д-р Асен Златаров е нападнал книгата на Шпенглер в Стара Загора в една бурна сказка и я е опровергал. Или че Димитър Михалчев е поставил под съмнение теорията на относителността… Тази псевдо-традиционна общност има самомнение, че е успяла да постигне границите на културата, на историческото ставане; една част от т.нар. интелигенция имаше задача да ласкае това убеждение. В тези т.нар. лекции, беседи, обезателно и непременно се ласкаеше слушателят, като се заявяваше, че народът знае най-добре, че той е, който ще реши, че Западът глупее…
Това е едно особено извращение, което по принцип измества навън от българския живот оста на истината, била тя за социалния живот, била за науката — физиката, географията, била за юридическите институции, била за най-обикновени материални истини. Това е време, в което в никакъв случай не може да се допусне, че българското общество има някаква представа примерно за Съединените щати, за тяхното политическо устройство и стопанско развитие и възможности. Извън някакви крещящи информации за стопанската криза 28–32 г., прословутата депресия, в най-гротескните аспекти — нищо друго не е проникнало. Не може да се каже, че в която и да било област на живота, най-малко от всичко на стопанската, това псевдо-традиционно общество е било информирано за нещо. Това е една от най- мрачните последици от превъзмогването в България на индивидуалността. Това тържество, тоя шабаш на тая псевдо-социална група, борбата й въобще срещу интелектуалното начало, борбата й срещу интелектуализацията на българския живот довежда до едно всеобщо неведение по отношение на всичко.
В България никога не е бил ясен примерно проблемът с Рейнската област и с Бавария. Ако се прегледа целият печат от епохата, това не може да не се види. Какъв е проблемът с Рейнската област? Франция я окупира, защото не получава от Германия репарации. С окупацията се предизвиква страшният срив — 7 милиона безработни. Кризата в Германия в българското съзнание никога не е била свързвана с окупацията на Рейнската област. Това са много интересни проблеми, защото в обществения ум се извършват едни такива избирания на теми и на връзки, които позволяват лансирането на най-невероятни теми и становища. Т.е. в областта на информацията поради тоя манталитет е вече възможен всеки хаос. И са възможни всички
