превратни изложения примерно на политическото състояние.
В Бавария избухва комунистическа революция, там образуват съветска република. Тази революция е бита не от баварските въоръжени сили, а от централните немски въоръжени сили, защото Бавария има особен статут, тя е самостоятелна към Германия. В Бавария се образува, както в Ренания, силно сепаратистко движение. Там самото правителство, армейските части, са за скъсване с Германия. Сега, какъв е прословутият т.нар. пуч на Адолф Хитлер? Има една декларация на баварското правителство за пълно откъсване на Бавария от Германия. На следващия ден националсоциалистите правят протестна демонстрация против откъсването, мирна, разрешена от всички конституции на света. При тази демонстрация са разстреляни 29 души, на които впоследствие е посветена „Моята борба“. Те са разстреляни при една съвършено мирна манифестация. Не става дума за никакъв пуч, а за една манифестация против сепаратизма. Ето, тази информация никога не е проникнала в България — при наличието на дясна преса, на Цанково движение, дори на т.нар. Българска националсоциалистическа партия (и такава е имало).
Това всеобщо неведение се изразява в политиката на отделните партии. Примерно Земеделският съюз е абсолютно неориентиран в който и да било от проблемите на епохата. Да вземем дори позицията на Стамболийски по отношение на ВМРО: че това са престъпници. Тука в никакъв случай една такава позиция не може да бъде оправдана с народничество, с антибуржоазност, това е липса на съзнание за сетивната реалност. Този антиинтелектуализъм прерязва връзката между действителността и съзнанието. Ако се обърнем примерно към Комунистическата партия — тя няма никакво реално виждане на процесите. В един момент, в който самата комунистическа партия има оценка за „частичното стабилизиране на капитализма“, БКП прави въстание. Това въстание е направено с една особена психология: че буквално на следващия ден или в следващите месеци почва мировата революция. Трябва да кажа, че една такава неинформираност за мировата ситуация е характерна не само за комунистическата партия, характерна е за земеделците, за т.нар. радикали, които играят една ужасна роля в цялата тая история, характерна е и за българската социалдемокрация.
Вече в 20-те години българският политически живот не се намира в никакъв корелат с политическия живот в Европа. Нито дори комунистическата партия в някакъв корелат със Съветска Русия. Защото например до установяването на ТКЗС-тата в България не е имало нито един човек, който да знае какво значи колхоз. Още един пример от живота тогава: в България има едно голямо кооперативно движение, което аз не зная колко е стопанско, колко е утопично, колко е партизано-политическо — няма да отхвърля идеята за кооперативизма. (Макар че нито едно от модерните средства за производство, технология и т.н. не дойде от кооперативни групи.) Това кооперативно движение се беше разпространило много и с покровителството на държавата, защото му се даваха привилегии, кооперациите имаха някъде 80–90 монопола, за монополите тепърва ще говорим. Решават, че кооперативната форма е най-добрата и че България трябва да мине към пълно коопериране на земята. Това решение е взето в министерството на земеделието в 1938 г., когато министър на земеделието е Иван Багрянов. Чиновници от министерството отиват в съветската легация и искат да им дадат цялото законодателство за колхозите и совхозите. От руска страна са били убеждавани, че това не е възможно за България, защото колхозите и совхозите предполагат национализиране на земята. От българска страна е показано неразбиране, какво значи това национализиране на земята. Една комисия от шест души е успяла все таки да получи от Москва около стотина брошури, трудове и т.н. и е работила за коопериране на цялото българско земеделие. Тази комисия се саморазтурва в деня на конфликта между Германия и Русия.
В това общество, така образувано, няма и не може да има никаква критическа яснота. Примерно България единствена няма литература за Първата световна война. Има една късно написана книга по съветска поръчка, „Холера“, има 2–3 томчета сантиментални разкази на Йордан Йовков (който има там своето обяснение, сега няма да се спирам). Става едно комунистическо въстание, около което има много разговори, много приказки за убийства на 30 хиляди души, което се оказва тинтири-минтири: във въстанието са убити 700 души. При събитията след атентата 1925 г. — 4 хиляди. Това е реалността. Но не възниква никаква литература, не става никаква дискусия. Т.нар. обществен живот не се реализира в никакви форми на културата. Или ако се реализира в някакви форми на културата, те са най-бедните: читалищните беседи с пълната им безотговорност (срещу такъв сказчик ти не можеш да водиш полемика, той ще заяви: аз не съм казал това; няма документация, няма предметност) или в най-низшите форми на журналистиката, каквито са и сега.
Това безумно обществено тяло, то умее да сваля от себе си всяка идея за обществена отговорност и винаги да прехвърли обществената отговорност другиму. Примерно българското участие в Балканската война е едно безумие, всеки днес може да го види: това участие да не се гарантира дипломатически с едно сериозно международно споразумение, да не се гарантира с участието на европейски сили, да се прехвърли всичко това върху арбитража на Петербург, това е една жестока глупост. България служи като един таран и извършва удвояването на сръбската и на гръцката територия. Всеки нормален човек би видял тези ситуации, но ние имаме вече господството, тъй да се каже, на еманципираната тълпа, която всичко знае. Няма да бъде отказано, че в Балканската война се проявява една всеобща героика и т.н., но има и друго: тоя героизъм не е позитивен, защото той не е рационален, той отива отвъд психо-физическите възможности на самия народ. В тази война лайденовата стъкленица на българската нация се изпразва изцяло и от тоя момент нататък ние имаме едно пълно изтощение на българския обществен организъм, който не се е възстановил досега и няма да се възстанови никога. За тази война и за неминуемо следващата при тази ситуация Междусъюзническа война, тълпата освобождава себе си от отговорност, забравя и своя ентусиазъм, и героиката си и всичко стоварва на Фердинанд. Добре, прието. Първата световна война: нима тя става без участието и без решението на същата тази социална маса? Моля ви се, без нейното участие не би могло да се стигне дори до първия акт на мобилизацията. Но какво е важно: че българският народ е освободен, дадена му е самостоятелност, тъй да се каже, като deus ex machina, внезапно, в една година. Няма никакъв исторически опит. И има едно светкавично въвеждане на България в мировата история чрез средствата на войната, което е също така измамно. Българинът не е имал международно участие в течение на едни пет века, не е водил войни, той няма навика към тия събития, няма разума — искам да кажа, обществен, групов, национален разум — за своята организация в тях и разума за един анализ на ставащото. Този разум може да съществува у отделните хора, това няма никакво значение.
Цяло нещастие, е че този афронт на масата не е срещал необходимия отпор. Това е станало почти изключително с Алеко Константинов, с „Бай Ганьо“. За Бай Ганьо е излишно да създаваме митология, демонология и т.н. Това е общото състояние, в Бай Ганьо е тази неучленена българска общност, за която имаха една формулировка: „целокупният български народ“. Бай Ганьо е целокупният български народ. Това, което знаем, това, което можем. В цялата група фейлетони той обаче се откроява само благодарение на това, че е съотнесен към интелектуалния мир. Бай Ганьо в банята, един нов момент — басейнът, това е нещо съвършено ново и непознато в българския живот, старите минерални бани нямат плувен басейн. Пътуването в чужбина, железницата — това е също един нов момент. Бай Ганьо у Иречека — това е също една съпоставка. Бай Ганьо и парламентарният живот. Във всички случаи след съюза „и“ е интелектуалната сфера: Бай Ганьо и интелектуалната сфера. И той е Бай Ганьо само благодарение на това, че е свързан чрез един граматически съюз с обратния на него свят. Тази маса има и своята героика, това не може да бъде отречено, защото има своята жизненост. Това измамва мнозина от интелигентите — че се касае за нещо национално. Лумпенът не може да бъде представител на нацията в нито една сфера на живота, нито дори с това, че може би умира на бойното поле, и това няма никакво значение. Смъртта на бойното поле може да има най-различно съдържание, то не е една и съща смърт. Не по начина, по който умира един лумпен, умира един Дебелянов. „И върху хиляди чела жъртвен кръст е начертан“ — това е Дебелянов. Има огромна разлика между индивидуален живот и живота на лумпениата, между смъртта на индивида и смъртта на лумпена. Това не е казано с високомерие и пренебрежение, а като една чиста констатация, плод на един социологически анализ. [И ето как вече в едно по-модерно време расте този контраст между първичната славянска община, късноантичната клиентела и развиващата се въпреки всичко индивидуалност, расте огромната нетърпимост. Но този целокупен народ има своята победа.
Информация за текста
