леглото, където той бе умрял; тук новото беше само люлката, която тя пренасяше до кревата за през нощта. Беше все същата уютна стая с познатите старинни мебели и поизбелелите от времето тапети с цвят на зора, нейната много стара стая, която детето сега подмладяваше. Освен това ако в светлата трапезария, където слизаше за всяко ядене, се почувствуваше много самотна, много загубена, чуваше ехото от смеховете на младостта си, когато двамата с Паскал ядяха толкова гладнишки и пиеха толкова весело за здравето и за живота. А и с градината, с цялото имение се чувствуваше свързана до най-съкровените кътчета на душата си; тук не можеше и крачка да направи, без да си представи техните два образа, винаги заедно. Застанали на терасата в тесните сенки на големите вековни кипариси, толкова често бяха съзерцавали долината на Виорн, ограничена от скалистите грамади на Сей и обгорелите хълмове на Сент Март! А колко често се бяха надпреварвали кой пръв ще изкачи стъпалата от суха зидария между маслиновите и бадемовите дръвчета, също като деца, избягали от училище! Освен това боровата горичка, с нейната топла и уханна сянка, където иглите скърцаха под стъпките им и огромният харман, покрит с мека за раменете трева, откъдето се виждаше цялото небе вечер, когато звездите изгряваха! И главно исполинските явори, под които всеки летен ден ходеха да се наслаждават на чудното спокойствие, слушайки освежителната песен на чешмата, чистата кристална нотка, която тя нижеше от векове! Дори старите камъни на къщата, дори пръстта на земята, всяка частица на Сулейад пазеше нещо от топлото туптене на тяхната кръв, от техния слят и проникнал навсякъде живот.
Но тя предпочиташе да прекарва дните си във всекидневната, която възкресяваше най-хубавите й мигове от миналото. Тук също имаше само една допълнителна вещ — люлката. Писалището на доктора си беше на мястото пред левия прозорец и столът му не бе помръднат — той би могъл да влезе и да седне. На дългата маса в средата, отрупана както преди с книги и брошури, ново беше само светлото петно на детските дрешки, които Клотилд преглеждаше. Библиотеките излагаха същите редици книги, големият шкаф бе плътно затворен, сякаш още пазеше същото съкровище. Под опушения таван, сред пръснатите столове, в цялото приятелско безредие на тази обща работилница, където толкова дълго се бяха съчетавали фантазиите на едно младо момиче и издирванията на един учен, все така се носеше хубавата миризма на труд. И онова, което главно я трогваше днес, бяха нейните стари пастели, заковани по стените, рисунките на живи цветя, копирани най-подробно, и наред с тях бленувани цветя от някаква химерична страна, където понякога я отнасяха лудите полети на нейното въображение.
Клотилд привърши подреждането на дрешките върху масата и когато вдигна очи, погледът й срещна пастела, представляващ стария цар Давид, опрял ръка върху голото рамо на младата сунамитка Ависага. И тя, която вече не се усмихваше, почувствува такова щастие и умиление, че усети как на лицето й се изписва радост. Как се обичаха, как мечтаеха за вечност в деня, когато тя се забавляваше да рисува този горд и нежен символ! Старият Давид беше облечен пищно, в права, натежала от скъпоценни камъни дреха, и носеше в белоснежната си коса царския обръч; а тя беше още по-пищна с атлазената си, бяла като лилия кожа, с тънко източено тяло, с малка кръгла гръд, гъвкави, божествено изящни ръце. Сега той си бе отишъл, спеше под земята, докато тя беше облечена в черно, цялата в черно, и не се виждаше нищо от тържествуващата й голота; имаше само детето, само то беше израз на нейното спокойно, пълно отдаване с цялото си същество пред насъбрания народ, на ярката дневна светлина.
Клотилд тихо седна до люлката. Слънчевите стрели се бяха издължили, стигаха до другия край на стаята, в дремещия полумрак зад затворените капаци горещината на жаркия ден ставаше по-тежка, цялата къща сякаш бе потънала в още по-дълбока тишина. Клотилд бе заделила няколко ризки и се залови да им пришие връзките; и докато ръката й бавно движеше иглата, сред голямото топло спокойствие, което я обгръщаше, сред пожара навън, тя отново се унесе в миналото. Отначало се върна на своите пастели — точните и химеричните — и си каза, че цялата й двойственост се е дължала, от една страна, на страстта й към истината, която понякога я караше да седи с часове пред някое цвете, за да го нарисува съвсем точно, а от друга, на нуждата й от отвъдното, която друг път я откъсваше от действителността и я влечеше стремително към луди блянове, към рая на несътворените цветя. Открай време си беше такава, усещаше, че всъщност и днес си е останала същата като вчера, въпреки че сега други житейски води я носеха и непрекъснато я променяха. И мисълта й скочи към Паскал: още му беше дълбоко благодарна, че я бе направил това, което беше. Навремето, когато бе измъкнал малкото момиченце от онази отвратителна среда и го бе взел при себе си, той положително бе действувал от добрина, но вероятно и от желание да направи с нея един опит — да разбере как тя ще израсне в друга среда, сред искреност и нежност. Тази мисъл непрекъснато го занимаваше, той си имаше една отдавнашна теория, която му се е искало да провери в широк мащаб: въздействие чрез средата, дори лекуване, подобряване и спасяване на хората физически и духовно. Тя положително дължеше нему най-доброто, което имаше у себе си, отгатваше каква необуздана чудачка би могла да стане, а той я бе направил страстна и смела. И когато бе разцъфтяла на свобода, на слънце, животът я бе хвърлил в прегръдките му. И нима детето, което бе дошло и което толкова щеше да ги радва и двамата, ако смъртта не ги бе разделила, не беше като последен напор на неговата добрина и жизнерадост?
При това връщане към миналото Клотилд ясно почувствува каква дълга работа е била извършена над нея: Паскал бе поправил нейната наследственост. И тя сякаш отново преживяваше бавната еволюция, борбата между реалната и химеричната Клотилд. Всичко бе започнало с детските й изблици на гняв, с някакъв фермент на бунт, някаква неуравновесеност, която я хвърляше в най-лоши мечтания. После се появиха големите й пристъпи на набожност, нуждата й от илюзия, от заблуда, а като си помислеше, че неравенствата и несправедливостите на тази земя ще бъдат обезвъзмездени от вечните радости на някакъв бъдещ рай, искаше незабавно щастие. Това беше времето на нейните сблъсъци с Паскал, на мъките, които му бе създавала, когато мечтаеше да убие неговия гений. Тук пътят й правеше остър завой и я връщаше към нейния учител, който я бе покорил през онази бурна нощ със страшния си урок за живота. Оттогава средата й беше въздействувала, еволюцията се бе ускорила: тя се бе превърнала в уравновесената, разумната Клотилд, която приемаше да живее живота така, както трябваше да бъде живян, с надеждата, че сборът от човешкия труд един ден ще освободи света от злото и болката. Тя бе обичала, беше майка и разбираше.
Изведнъж си спомни и онази друга нощ, нощта, която двамата с Паскал бяха прекарали на хармана. Още чуваше как се бе оплаквала под звездното небе: природата е ужасна, човечеството е отвратително, науката се е провалила, затова трябва да потънем в бога, в тайнственото. Само в пълното смирение пред господа можем да намерим щастие. После чуваше как той й повтаря своето верую: напредъка на разума чрез науката; единственото възможно благодеяние за човечеството е да се откриват истините — бавно, но завинаги; беше убеден, че броят на такива истини непрекъснато ще расте и накрая неминуемо ще даде на човека неизмерима власт и ако не щастие, то поне спокойствие. Всичко се свеждаше до пламенната вяра в живота. Трябва да се върви в крак с живота, който никога не спира, казваше той. Да не се надяваме на спиране, на някакво успокоение сред застоя на невежеството, на облекчение от връщането назад. Трябва да имаме духовна твърдост, да имаме скромността да си кажем, че единствената награда на живота е, че сме живели мъжествено, изпълнявайки наложената ни от него задача. Тогава злото става просто една още необяснена случайност, а от много високо човечеството се вижда като огромен механизъм в действие, работещ за непрекъснатото бъдещо развитие. Защо работникът, който си отива, след като е завършил трудовия си ден, ще проклина творбата, понеже не може да види, нито да прецени нейната цел? А дори и да няма цел, защо да не изпитваме радост от дейността, от освежаващото движение на въздух, от сладостта на съня след дълга умора? Децата ще продължат делото на бащите. Нали само затова ги раждаме и ги обичаме, заради тази задача на живота, която им се предава, която и те на свой ред ще предадат? Така че ни остава само мъжествено да се примирим с голямото общо дело, без бунт на „аза“, който изисква отделно за себе си абсолютно щастие.
Сега Клотилд си каза, че вече не изпитва някогашното отчаяние, когато си мисли за времето след смъртта. Мисълта за отвъдното вече не я преследваше, не я измъчваше. Преди й се искаше насила да изтръгне от небето тайната на съдбата. Безкрайно тежко и беше да живее, без да знае защо живее. За какво идва човек на земята? Какъв е смисълът на това отвратително съществувание без равенство, без справедливост, което й се струваше като бълнуване в кошмарна нощ? Сега трепетът й се бе успокоил, тя можеше смело да разсъждава върху тези неща. Може би детето, това нейно продължение, вече й закриваше хоризонта и тя не виждаше собствения си край. Но тук имаше голям дял и равновесието, в което живееше с мисълта, че трябва да живее заради усилието да живее и че едничкото възможно спокойствие на
