отдалече и закрещя „люлии-лю“, за да го накара да млъкне, но то запищя още по-кресливо, лицето му посиня, сякаш ще се пръсне.
„Да се пръждосва! — помисли си Терие — Тутакси да се пръждосва този… — Искаше да каже «този дявол», но се сепна и възпря. — Да се пръждосва това изчадие, това отвратително отроче!“ Но къде? В енорията знаеше десетина дойки и още толкова приюти за сираци, но всички те се намираха прекалено близо, почти под носа му, а това нещо тук трябваше да се пръждоса възможно по-далеч, толкова далеч, че да не го чува, толкова далеч, че да не му го подхвърлят час по час пред вратата, ако е възможно — в друга енория, по-добре на отвъдния бряг, най-добре extra muros2, в предградието Сент Антоан, това е то! Там му е мястото на тоз писклив обесник, далеч на изток, отвъд Бастилията, където нощем заключват портите.
Преподобният запретна расо, грабна кънтящата кошница, изхвърча навън и хукна из плетеницата от тесни улички към Сент Антоан, нагоре по Сена, все на изток, извън града, далеч-далеч нагоре по улица „Шарон“, та чак до края й. Знаеше, че близо до манастира „Мадлен дьо Тренел“ живее някоя си мадам Гайар, която взема храненичета на всякаква възраст и от всякакъв сой, стига да й се плаща. Остави все още вряскащия вързоп, предплати за година и побягна обратно към града, а щом пристигна в манастира, хвърли одеждите си като нещо скверно, изми се от глава до пети, пъхна се в леглото, прекръсти се многократно, моли се дълго и най-подир заспа облекчен.
4
За мадам Гайар — макар да нямаше още тридесет — животът бе приключил. Външно изглеждаше уж на годините си и все пак дважди, трижди, стократно по-стара — все едно мумия на девойка; вътрешно обаче тя бе отдавна мъртва. Като дете баща й я бе цапардосал с машата по челото точно над носа и оттогава бе загубила обонянието си и всякакво чувство за човешка топлота или студенина — въобще всякаква страст. С този единствен удар нежността и погнусата, радостта и отчаянието й бяха станали еднакво чужди. Тя не изпита нищо, когато по-късно легна до мъж и също така нищо, когато раждаше децата си. Тя не тъжеше за тия, дето измираха, и не се радваше на ония, дето оцеляваха. Когато мъжът й я биеше, тя не трепваше, а когато той умря от холера в болницата „Божи дом“, не изпита облекчение, Единствените две усещания, които познаваше, бяха лекото умопомрачение, когато веднъж в месеца я хващаше мигрената, и лекото просветление, когато мигрената стихнеше. Иначе тази приживе мъртва жена не изпитваше нищо друго.
От друга страна — или тъкмо поради пълната липса на емоционалност, — мадам Гайар притежаваше безпощадно чувство за ред и справедливост. Тя нямаше предпочитания към нито едно от поверените й деца и не ощетяваше никое. Три пъти на ден раздаваше храна и нито троха повече. Три пъти на ден повиваше пеленачетата, и то само до годинка. Който след втория си рожден ден пълнеше гащи, без предупреждение получаваше плесница и едно ядене по-малко. От парите за издръжката изразходваше точно половината за питомците си, точно толкова скътваше и за себе си. В по-охолни времена не се опитваше да трупа печалба, но и в трудни не отпускаше нито су допълнително, дори да ставаше въпрос за живот и смърт. Иначе сделката губеше смисъл за нея. Тя се нуждаеше от пари. Беше ги изчислила до последно су. Искаше да си осигури рента за старини, а и да й остане нещо отгоре, че да си позволи лукса да умре в дома си, а не в болницата „Божи дом“, както мъжът й. Самата му смърт не я трогна. Но се ужаси от публичната, съвместната смърт на стотици чужди помежду си люде. Тя искаше да си осигури частна, интимна смърт и затова й бе необходима горницата от издръжката. Наистина имаше зими, когато от двете дузини невръстни питомци измираха три или четири. С това число обаче тя далеч превъзхождаше своите конкурентки, а да не говорим за големите държавни или църковни приюти, където смъртността възлизаше на девет от десет. Но и попълнението си го биваше — ежегодно Париж фабрикуваше десет хиляди подхвърлени деца, копелета и сирачета. Така че щетите се компенсираха.
За малкия Грьонуй приютът на мадам Гайар бе истинска благодат. Вероятно той не би оцелял никъде другаде. Ала тук, при тази жена с бедна душевност, момчето процъфтяваше. Бе жилав по природа. Такъв като него, надживял собственото си раждане в сметта, лесно не се затриваше от белия свят. Дни наред можеше да яде воднисти супи, изкарваше с най-разреденото мляко, понасяше най-гнилия зеленчук и най- разваленото месо. В детството си прекара и дребна шарка, и дизентерия, и лещенка, и холера, оцеля след падане в дълбокия шест метра кладенец, както и след попарване на гърдите с вряла вода. Наистина, останаха белези, кратери, струпеи. Окуця с единия крак и започна да го влачи, но всеки път оставаше жив. Беше устойчив като резистентна бактерия, невзискателен като кърлеж, спотаил се на дърво и преживяващ от капчица кръв, плячкосана преди години. За тялото си имаше минимална нужда от храна и дрехи. За душата си нямаше нужда от нищо. Закрила, подкрепа, нежност, обич — или както се наричат всички тези неща, от които детето уж имало нужда — бяха ненужни за детето Грьонуй. Нещо повече: струва ми се, че още отначало самият той ги бе превърнал в излишни за себе си с цел да оцелее. Плачът след раждането му, плачът изпод тезгяха, с който напомни за себе си и изпрати майка си на гилотината, не бе инстинктивен плач за съчувствие и любов. Това бе претеглен, почти можем да кажем — зряло претеглен плач, с който новороденото се бе обявило против любовта и все пак за живота. При дадените обстоятелства той, животът, бе възможен само без нея, любовта, и ако детето бе поискало и двете неща, несъмнено щеше да загине бързо. Ако все пак тогава бе избрало предоставената му втора възможност: да мълчи и да тръгне по краткия път от раждането до смъртта, без да използва заобиколката през живота, то би спестило на света — а и на себе си — куп нещастия. Ала за да се оттеглиш скромно от живота, ти е необходима поне минимална доза приветливост, а такава Грьонуй не притежаваше. По рождение си беше грозилище. Обяви се за живота от твърдоглавие и чиста злоба.
Естествено, той не взе решението така, както възрастният взема решение, защото, за да избере една от няколкото възможности, възрастният използува и разум, и опит. Грьонуй реши въпроса вегетативно: колкото хвърленото зърно фасул може да реши дали да покълне, или не.
Или пък като оня кърлеж на дървото, комуто животът не предлага нищо друго освен едно безкрайно зимуване. Отвратителното кърлежче, което свива на топче оловно-сиво-то си телце, за да заеме в природата възможно най-малко място; което има гладка, но дебела кожица, за да не излъчва от себе си нищо, за да не издиша нищо. Кърлежът, който нарочно се свива на невзрачна топчица, за да не го забележи никой и да не го смачка. Сляп, глух и ням, свит в себе си, самотният кърлеж се спотайва на своето дърво и само души, с години души, на левги надушва кръвта на скитащите животни, които никога не ще стигне със собствени сили. Кърлежът би могъл да се спусне от дървото. Би могъл да падне в горската шума, да попълзи с шестте си крачета няколко милиметра, да се свре под някое листо и там да умре — и сам Господ няма да знае кой би жалил за него. Ала кърлежът — упорит, опак и противен — си остава на дървото, продължава да живее и да чака. Да чака, докато чистата случайност не изпрати направо под клонака капката кръв в образа на някое животно. И тогава паразитът се отказва от въздържанието, спуска се и пада, вкопчва се, дълбае и се впива в чуждата плът…
Ей такъв кърлеж бе и детето Грьонуй. Свито в черупката си, то изчакваше по-добри времена. На света не даваше нищо освен изпражненията си, ни усмивка, ни вик, ни блясък в очите, нито дори някаква собствена миризма. Всяка друга жена би отблъснала това чудовищно отроче. Но не и мадам Гайар. Та нали тя не можеше да помирише, че то не мирише, а и не очакваше някакъв душевен порив от негова страна, защото собствената й душа бе запечатана като с восък.
За разлика от нея обаче останалите храненичета веднага усетиха какъв е Грьонуй. Още от първия ден новакът им се чинеше злокобен. Те отбягваха сандъка, където спеше той, и се сгушваха по наровете, сякаш в помещението бе станало по-студено. Понякога по-малките изплакваха нощем; струваше им се, че става течение. Други сънуваха, че нещо ги души. Веднъж по-големите се наговориха да му видят сметката. Затрупаха главата му с парцали, завивки и слама, а най-отгоре наредиха тухли. Когато на идната заран мадам Гайар го измъкна изпод камарата, Грьонуй бе и смазан, и сплескан, и син, ала не и мъртъв. Децата направиха още няколко опита — но всуе! Да го удушат направо, което бе най-сигурният начин — с голи ръце да стиснат гръкляна или да му запушат носа и устата, — малчуганите не посмяха. Те просто не искаха да го докосват. Гнусяха се от него като от тлъст паяк, който не смееш да смачкаш с ръка.
Като поотрасна, те се отказаха от покушенията си. Чисто и просто бяха разбрали, че той не може да бъде унищожен. Вместо това страняха от него, отдръпваха се от пътя му, побягваха, непрестанно се пазеха от допира с него. Не го мразеха, не го ревнуваха, не му завиждаха за залъка. За подобни чувства домът
