стигащият почти до брадата му пуловер му беше малък. — Имам приятели в контролния център „Давид“. Ще изтрият записа.
— Ама какво ще стане, ако…
— Забрави ги — повтори Хар Цион, този път по-рязко. — Погрижил съм се за всичко.
Той изгледа мъжа с присвити гранитносиви очи, сякаш каза: „Ако ще се страхуваш, не ми трябваш тук“, и отново погледна пред себе си.
Тримата закрачиха напред по стръмната улица „Давид“ в посока на еврейския квартал. Завиха вляво към сука, който се врязваше дълбоко в мюсюлманската част на града. От двете им страни се простираха покрити с кепенци витрини, сиви и еднакви, нашарени с арабски графити, разнообразявани тук и там с по някоя дума или фраза на английски: ФАТАХ, ХАМАС, ДА ГО ДУХАТ ЕВРЕИТЕ. Подминаха някакъв коптски5 свещеник, който бързаше за молитвата в Църквата на Божи гроб, както и двама пияни туристи, които се мъчеха да намерят пътя към пансиона си в лабиринта от тесни улици.
Камбана отброи часа, звукът й отекна глухо над покривите.
— Дано да ни видят — изръмжа мъжът с военната подстрижка и потупа узито си. — Това е нашият град. Да го духат арабите.
Хар Цион се усмихна, но не каза нищо, само им посочи да влязат в една тясна, обградена от високи стени алея. Минаха покрай двор, пълен с боклуци, покрай дървена врата, зад която се дочуваше телевизор, както и покрай портата на малка джамия, след което излязоха на безлюдната калдъръмена улица, перпендикулярна на тази, по която току-що бяха минали. Наляво улицата изчезваше от погледа под редицата ниски каменни арки, простиращи се чак до Западната стена; наляво завиваше нагоре в посока на Виа Долороса и Дамаската порта. На табелата отпред пишеше „УЛИЦА АЛ УАД“.
Хар Цион се огледа в двете посоки, клекна — все така сковано, сякаш нещо го ограничаваше, — отвори сака, извади два лоста, които подаде на спътниците си, и флакон с боя, който остави за себе си.
— Да почваме.
Заведе ги до една висока занемарена сграда — типична за стария град жилищна кооперация с фасада от дялан камък, дървена входна врата и зарешетени аркообразни прозорци със спуснати кепенци.
— Сигурен ли си, че е празна? — нервно попита бледият мъж.
Хар Цион отново го изгледа.
— Тук няма място за небиш, Шмули.
По-ниският мъж премигна и засрамено наведе глава.
— Да се залавяме за работа — подкани Хар Цион.
Той разклати флакона, тракането на топчетата вътре отекна по цялата улица, и започна да пръска, очертавайки седмораменен свещник на стената от двете страни на вратата. На места боята протече и в оскъдната светлина изглеждаше все едно огромен нокът се е впил в камъка и го е разкървавил. Двамата му спътници подпъхнаха лостовете между вратата и касата, образува се пролука от около пет сантиметра, с напън я разшириха допълнително и накрая ключалката поддаде с рязък звук. Мъжете огледаха пустата улица и пристъпиха в тъмната къща. Хар Цион довърши рисунката на втория светилник, взе кожения сак, влезе след тях и затвори вратата.
Бяха разбрали за къщата от един приятел в йерусалимската полиция. Стопаните й араби бяха заминали на умра и я бяха оставили празна — идеален обект за окупация. Хар Цион би предпочел някоя по-близо до Хълма на Храма, такава, която щеше да предизвика повече конфронтация, да засегне по-болезнено и по- обидно мюсюлманите, но за момента и тази вършеше работа.
Той бръкна в сака и извади масивен метален фенер, включи го и зашари наоколо с лъча. Намираха се в просторно, оскъдно мебелирано помещение, в чийто край имаше каменна стълба, а въздухът миришеше на полировка за мебели и цигарен дим. На някакъв плакат на стената над един диван имаше девет реда виещ се надпис на арабски, бял на зелен фон, стихове от Корана. Хар Цион задържа лъча на фенера върху плаката, след което пристъпи и го скъса.
— Ави, иди провери отзад. Аз ще се кача горе. Шмули, ти ела с мен.
Подаде втори фенер на ниско подстригания мъж и пое нагоре по стълбите със сака в ръка. Огледа стаите на втория етаж, а бледият му спътник го следваше по петите. На най-горния етаж отвори тежка метална врата и излезе на плоския покрив на сградата, където бяха опънати множество въжета за простиране, стърчаха телевизионни антени, сателитни чинии и соларни панели. Отпред се издигаха кубетата на Църквата на Божи гроб и внушителната камбанария на Църквата на Светия Спасител. Зад тях се простираше огромната площ на павирания Хълм на Храма, в чийто център грееше осветеният овален златен Купол на скалата.
— Защото ще се разпростреш надалеч наляво и надясно — измърмори Хар Цион — и потомците ти ще владеят народи и ще населят построени градове.
Колко често си беше представял този момент: през мрачните дни на гоненията в родната си Украйна; във военната болница, където изгарянията бяха толкова болезнени, та направо имаше чувството, че някой му изтръгва душата. През последните години бяха завзели земи навсякъде — в покрайнините на Назарет, до Хеброн, по брега на ивицата Газа — но това не означаваше нищо, щом Йерусалим не беше техен. Това, че земята Мория, където Авраам е щял да принесе в жертва единствения си син Исаак; където Яков беше сънувал стълбата към небето; където Соломон беше издигнал първия Свещен Храм… че най-вече това място трябваше да бъде в ръцете на мюсюлманите, му причиняваше направо физическа болка, като отворена рана.
А сега най-накрая щяха да си го възвърнат. Да си възстановят онова, което им се полагаше. Йерушалаим Златния, столицата на Ерец Израел Ха Шлема, родината на еврейския народ. Това беше всичко, което искаха. Да си имат родина. Но арабите и антисемитите им отричаха дори това право. Боклуци. Всичките. Хлебарки. Те трябваше да влязат в газовите камери.
Обърна се бавно, огледа обстановката, бръкна в сака и извади топ платно, от който висяха две въжета.
— Действай — каза и подаде платното на спътника си.
Мъжът отиде до ръба на покрива, коленичи и започна да връзва въжетата на два подаващи се от бетона железни кола. Хар Цион извади мобилен телефон от джоба си и набра някакъв номер.
— Вътре сме — съобщи, когато отсреща му вдигнаха. — Пращай насам и останалите.
Затвори и прибра телефона в джоба си. В това време спътникът му завърза въжетата и пусна платното от покрива на сградата. То се разгъна с глухо шумолене и синьо-белият флаг с огромната звезда на Давид в средата се спусна пред каменната фасада като водопад.
— Слава на Бога — усмихна се той.
— Алилуя — отвърна Хар Цион.
Бежански лагер Каландия между Йерусалим и Рамала
Лейла ал Мадани прокара пръсти през късо подстриганата си черна коса и погледна младежа срещу себе си, облечен в старателно изгладен панталон и тениска с Купола на скалата.
— Идеята да убиваш жени и деца не те тревожи, така ли?
Младежът устоя на погледа й.
— Израелците тревожат ли се, когато убиват нашите жени и деца? Деир Ясин? Сабра и Шатила? Рафах? Това е война, госпожице Мадани, а на война стават лоши неща.
— Значи, ако някой от хората на Ал Мулатам се свърже с теб…
— Ще го приема за голяма чест. Да стана шахид, да се принеса в жертва за народа си, за моя Бог. Ще се сметна за късметлия.
Беше хубавец, с големи кафяви очи и пръсти на пианист, дълги и деликатни. Интервюираше го за статия, посветена на иманярството — млади палестинци, които окупацията на палестинските територии беше принизила до крадци и препродавачи на древни артефакти, за да свързват двата края. Както винаги при този тип интервюта, разговорът се беше отклонил към една по-широка дискусия за израелското военно потисничество, а оттам и към темата за тероризма.
— Погледни ме — каза младежът и поклати глава. — Виж това.
Той описа кръг с ръка, посочвайки евтиния тристаен апартамент, дюшеците, които служеха и за легла, и
