малката газова печка в ъгъла.
— Със семейството ми имахме лозе до Витлеем, двеста дунум. След това дойдоха ционистите и ни прогониха, остана ни само това. Аз съм инженер по образование, но не мога да работя, защото израелците ми анулираха разрешителното и сега продавам крадени антики, за да има какво да ядем. Да не мислиш, че ми е приятно? Да не мислиш, че имам някаква надежда за бъдещето? Повярвай, ако ми се удаде възможност да се принеса в жертва, ще я оползотворя веднага. Колкото повече народ избия, толкова по-добре. Жени, деца, няма значение. Всички са виновни. Ненавиждам ги. Всичките.
Той се усмихна горчиво и разкривената му физиономия извади на показ силата на омразата и отчаянието. Настъпи мълчание, нарушавано само от виковете на децата, които играеха на пътя пред къщата. След това Лейла затвори бележника си и го прибра обратно в дамската си чанта.
— Благодаря ти, Юнис.
Младежът сви рамене и не каза нищо повече.
Шофьорът й Камел я чакаше отвън. Излязоха от лагера, слаломирайки по разбития път, и поеха по главното шосе Рамала-Йерусалим, където се наредиха на опашката от коли пред пропускателния пункт за Каландия. Отляво чак до възвишенията се простираха еднообразните постройки на лагера, сиви и паянтови, наподобяващи поле от мъртъв корал; вдясно се виждаше пистата на летище „Атарот“, равна и безжизнена като плътна мръсножълта черта през пейзажа. Четирите колони от спрели коли пред тях се виеха като прашни ленти и се сливаха в една пред израелския пост на двеста метра отпред, където документите се проверяваха и колите се претърсваха. Това беше безсмислено упражнение — всеки, който нямаше необходимите документи, просто минаваше през пропускателния пункт пеша и чакаше някой да го качи от другата страна, но израелците настояваха да го правят, не толкова с цел безопасност, колкото да унижават палестинците и да им показват кой командва тука. Никой не се ебава с нас, това беше посланието. Ние сме шефовете.
— Косоминумхум кул ил-израелиеен — измърмори Лейла, отметна глава и впери поглед в тавана на колата. — Шибани израелци.
Двайсет минути по-късно опашката още не беше помръднала, затова Лейла отвори вратата на колата и излезе. Разходи се напред и назад, за да си раздвижи краката, след което отново се върна в колата, извади цифровия си фотоапарат „Никон DIX“ от калъфа, включи го и нагласи обектива.
— Внимавайте — предупреди я Камел, подпрял глава на волана в очакване опашката да се раздвижи. — Нали знаете какво стана миналия път, когато снимахте пропускателния пункт.
А можеше ли да забрави? Израелците бяха конфискували фотоапарата й, почти бяха разглобили колата на Камел и за капак бяха разсъблекли и Лейла, за да я претърсят.
— Ще внимавам. Имай ми вяра.
Голямото кафяво око се извърна към нея.
— Госпожице Мадани, вие сте най-малко заслужаващата вяра личност, която познавам. Лицето ви говори едно, но…
— Да, да, в очите ми винаги има нещо различно.
Тя го изгледа раздразнено, окачи апарата на врата си, обърна се и закрачи между спрелите редици към пропускателния пункт.
Вчера следобед бяха излезли рано от Йерусалим и бяха отишли в Рамала, за да отразят смъртта на някакъв палестински колаборационист, чието обезобразено тяло беше намерено във фонтана в центъра на града — идеален повод за по-обширна статия, посветена на колаборационистите, която пишеше за „Гардиън“. Разследването й беше отнело само два часа. Но докато бяха в Рамала, беше извършен още един самоубийствен атентат от групировката на Ал Мулатам, на някаква сватба в Тел Авив, и израелците бяха затворили целия Западен бряг, като не й оставиха друг избор, освен да преспи при своя бивша състудентка, докато въоръжени хеликоптери „Апачи АН–64“ кръжаха и съсипваха в Палестинската автономия малкото останали недоразрушени сгради от предишния набег.
Но престоят не бе напълно губене на време. Беше взела интервюто за посветената на иманярите статия, беше успяла да измоли интервю от Саеб Марсуди, един от лидерите на първата Интифада и изгряваща звезда в палестинската политика. Беше харизматичен мъж — млад, емоционален, красив, с гъста черна коса и карирана куфия около врата — който, както винаги, й беше дал някои добри цитати. Сега обаче трябваше на всяка цена да се прибере в Йерусалим. „Шаялей Давид“, „Воините на Давид“ май бяха завзели сграда в стария град, от което можеше да излезе добър материал; вече закъсняваше с цяла седмица с посветената на недохранването сред палестинските деца статия за „Ал Ахрам“. От всичко на света най й се щеше да се прибере в апартамента си и да вземе душ — израелската армия беше спряла водата в Рамала, така че не се беше мила от вчера сутринта. От ризата и джинсите й се разнасяше възкисела миризма.
Стигна на двайсет метра от пункта и спря. Бяха заповядали на камион, пълен с дини, да обърне и шофьорът крещеше и размахваше ръце пред един войник, който само го гледаше безстрастно през огледалните си слънчеви очила и от време на време измърморваше: „Ишмия“ — върни се. На излизане от Йерусалим също имаше опашка, макар и не толкова дълга, колкото от тази страна. Вляво стоеше блокирана линейка на Червения полумесец и червеният „буркан“ на покрива й се въртеше безпомощно.
Вече повече от десет години Лейла ал Мадани пишеше статии за подобни сцени и ги публикуваше както в арабски, така и в английски издания — от „Гардиън“ до „Ал Ахрам“, от „Палестиниан Таймс“ до „Ню интернешънълист“. След случилото се с баща й не й беше никак лесно да се наложи, особено в началото, след като се беше върнала от Англия и й се налагаше да се занимава с какви ли не гадости. Беше работила усилено, за да спечели доверието на хората, да се докаже, да покаже, че е истинска палестинка, и макар винаги да се намираха такива като Камел, които никога нямаше да й повярват докрай, в крайна сметка повечето я бяха приели, спечелени от безкомпромисния й глас в името на палестинската кауза. Асадика, така я наричаха сега — тази, която казва истината. Израелците не бяха чак толкова ентусиазирани. „Лъжкиня“, „антисемитка“, „терористка“ и „нахална кучка“ бяха само част от злобните епитети, с които се беше сдобила през годините. И то най-безобидните.
Извади дъвка от джоба си, лапна я и се зачуди дали да не отиде до пропускателния пункт, да си покаже журналистическата карта и да се опита да ускори малко нещата. Само щеше да си изгуби времето — с журналистическа карта или без нея, фактът, че беше палестинка, не се променяше. Погледа още малко опашката, обърна се и закрачи към колата, поклащайки уморено глава. Земята под краката й се разтресе от минаващите по другото платно на шосето два танка „Меркава“. Под дулата им се вееха синьо-бели израелски знамена.
— Косоминумхум кул ил-израелиеен — измърмори.
Луксор
Доктор Ибрахим Ануар, главен патолог в луксорската болница, имаше доста дразнещи навици, един, от които беше да не позволява на работата да му пречи на играта на домино. Страстта на Ануар към това, което наричаше „таблата на боговете“, през годините беше забавила немалко разследвания и същото се получи и сега с Янсен. Беше извършил първоначален оглед на тялото в Малката, след което го беше пратил с лодка до моргата в „Луксор Дженерал“. Вместо обаче да направи аутопсия още същата вечер, както се беше надявал Халифа, патологът я беше отложил, за да участва в състезанието по домино на отделението. Поради тази причина той се обади в полицейския участък чак на другия ден по обяд, за да осведоми Халифа, че резултатите са готови.
— Най-после — процеди детективът и ядно загаси петнайсетата си за деня цигара във вече преливащия пепелник. — Надявах се да ги получа още снощи.
— Всички хубави неща спохождат само търпеливите — захили се Ануар. — Интересен случай, между другото. Доста… подтикващ към размисъл. Както и да е, секретарката ми току-що напечата доклада. Мога да ти го пратя, а можеш и ти да дойдеш да си го вземеш. Както решиш.
— Идвам веднага — отвърна Халифа, защото знаеше, че ако остави на Ануар, може да получи доклада след дни. — Само ми кажи дали е злополука или убийство.
— О, определено е убийство. Адски гадно убийство, макар сигурно да не е такова, каквото очакваш.
— Какво означава това, по дяволите?
