кървавочервена роза. Уличното движение на Трета беше спряло и в двете посоки, пешеходците по тротоара тичаха да потърсят убежище.
— Улучих го два пъти — викна Ферас. — Побягна натам.
И кимна към тунела на Трета улица под Бънкър Хил. Бош се приближи до партньора си и погледна раната му. Не изглеждаше много сериозна.
— Повика ли подкрепление?
— Идва.
Игнасио се опита да подхване по-стабилно ранената си ръка и се намръщи от болка.
— Много добре се справи, Иги. Чакай тук, докато пипна тоя тип.
Ферас кимна. Хари се обърна и видя, че Рейчъл излиза от сградата. Лицето й беше окървавено.
— Насам — посочи той. — Ранен е.
Затичаха по Трета улица, на разстояние един от друг. След няколко крачки Бош хвана дирята: Максуел явно беше тежко ранен и губеше много кръв. Това щеше да ги улесни в преследването.
Ала когато стигнаха до ъгъла на Трета и Хил, изгубиха следата. По настилката нямаше повече кръв. Хари се вторачи в дългия тунел под Бънкър. Не забеляза никой да се движи пеш сред колите. Обходи с поглед Хил Стрийт и не видя нищо и там. А после видя хора да изскачат от Гранд Сентръл Маркет и да бягат панически.
— Натам!
Затичаха към огромния пазар. Бош отново улови дирята точно пред входа и я последва вътре. Пазарът бе двуетажен конгломерат от сергии за хранителни стоки и всевъзможни други продукти. Във въздуха се носеше силен мирис на мазнина и кафе. Беше претъпкано и шумно и това затрудняваше детектива да върви по следата и да търси Максуел.
После изведнъж точно пред него се разнесоха викове и отекнаха два бързи изстрела. Десетки крещящи купувачи и служители хукнаха по прохода право към Бош и Уолинг. Хари разбра, че ще ги прегазят, отскочи надясно, грабна Рейчъл през кръста и я дръпна зад една от широките бетонни колони.
Тълпата ги подмина и Бош надникна иззад колоната. Пазарът пустееше. От Максуел нямаше и следа, ала Хари зърна движение до някаква хладилна витрина пред месарницата в дъното на прохода. Вгледа се. Движението всъщност бе зад витрината. Взря се и през стъклата, над изложените парчета телешко и свинско, видя лицето на Максуел. Седеше на пода, опрял гръб на хладилника.
— Ето го там, в месарницата — прошепна Бош на Уолинг. — Мини отдясно и го заобиколи.
— Ами ти?
— Аз ще тръгна направо и ще му отвлека вниманието.
— Можем да изчакаме подкрепление.
— Нямам такова намерение.
— Не се и съмнявам.
— Готова ли си?
— Не, ще се разменим. Аз ще тръгна направо и ще му отвлека вниманието, а ти ще заобиколиш отстрани.
Хари знаеше, че този план е по-добър, защото Рейчъл и Максуел се познаваха. Само че така щеше да е по-опасно за нея.
— Сигурна ли си?
— Да. Върви надясно.
Бош пак надникна иззад колоната и видя, че Максуел е на същото място. Лицето му бе зачервено и потно.
— Още е там — каза Бош.
— Добре. Давай.
Бош бързо тръгна по успоредната галерия отдясно. В края й се озова при мексиканско кафене с високи стени, зад които можеше да се скрие и да погледне към целта си. Максуел беше само на шест метра от него. Беше се облегнал на вратата на хладилника и стискаше оръжието си с две ръце. Ризата му беше подгизнала от кръв.
И в този момент се чу гласът на Уолинг.
— Клиф? Аз съм, Рейчъл. Нека ти повикам помощ.
Бош обърна глава към гласа. Агентката стоеше на метър и половина пред месарницата, отпуснала пистолета до бедрото си.
— Никой вече не може да ми помогне — отвърна бившият й партньор. — Късно е.
Ако Максуел стреляше по нея, куршумът трябваше да пробие предното и задното стъкло на хладилната витрина. Тъй като предното беше монтирано под ъгъл, щеше да е цяло чудо, ако куршумът стигнеше целта си. Ала се случваха и чудеса. Хари вдигна оръжието си, опря се на стената и се приготви да дръпне спусъка, ако се наложи.
— Стига, Клиф — продължи Уолинг. — Не свършвай така.
— Няма друг начин.
Тялото на Максуел изведнъж се разтърси от дълбока кашлица. По устните му потече кръв.
— Господи, онова типче наистина ме улучи кофти — изпъшка агентът и пак се задави.
— Клиф! — умолително каза Рейчъл. — Позволи ми да дойда при теб. Искам да ти помогна.
— Не!
И откри огън по хладилната витрина. Куршумите пръснаха стъклата. Уолинг се хвърли на пода. Бош изскочи иззад прикритието си и изпъна ръце, стиснал оръжието си. Но не стреля, само наблюдаваше оръжието на Максуел. Ако той го насочеше към Рейчъл, щеше да го гръмне в главата.
Максуел отпусна пистолета в скута си и се захили. Кръвта се стичаше от двете ъгълчета на устата му и му придаваше вид на някакъв безумен клоун.
— Май… май току-що утрепах едно филе.
И отново се изсмя, но от това пак избухна в мъчителна кашлица. Когато се поуспокои, заговори:
— Искам само да кажа… че беше тя. Искаше смъртта му. Аз пък… аз пък исках нея. Нищо повече. Обаче тя не щеше по друг начин… и се съгласих. Затова… сега съм прокълнат.
Бош направи крачка напред. Смяташе, че Максуел още не го е забелязал. Направи още една крачка и агентът продължи:
— Съжалявам. Рейчъл? Кажи им, че съжалявам.
— Клиф — обади се Уолинг. — Ти сам можеш да им кажеш.
Максуел вдигна пистолета, опря дулото под брадичката си и без колебание дръпна спусъка. Главата му отскочи назад и по вратата на хладилника изригнаха кървави пръски. Оръжието падна на бетонния под между изпънатите му крака. Той потръпна и застина в същата поза като любовницата си, жената, която беше застрелял преди минути.
Рейчъл заобиколи витрината и застана до Бош. Двамата загледаха мъртвия агент. Уолинг мълчеше. Хари си погледна часовника. Наближаваше един. Беше разкрил случая отначало докрай за малко повече от дванайсет часа. Имаше петима мъртви, един ранен и един умиращ от радиационно облъчване.
После идваше самият той. Зачуди се дали, докато се изговорят всички приказки и се свърши всичко необходимо, и той ще се присъедини към този списък. Гърлото му гореше и гърдите му тежаха.
Погледна Рейчъл и видя, че по бузата й още се стича кръв. Май щеше да се наложи да я шият.
— Знаеш ли, ще те заведа в болницата, ако ти заведеш пък мен — предложи Бош.
Тя се обърна към него и се усмихна малко тъжно.
— Брой и Иги и сделката е уредена.
Хари я остави при Максуел и се върна до Кинотеатъра за един милион долара, за да се погрижи за партньора си. Отвсякъде прииждаха подкрепления, трупаха се тълпи. Бош реши да остави на патрулните да довършат работата.
Ферас седеше в колата си, отворил вратата и стъпил върху настилката на улицата. Беше се превил — явно много го болеше.
— Искаш ли вода? — попита го Бош. — Имам едно шише в багажника.
— Не искам. Ще ми се обаче вече да бяха пристигнали.
Наблизо се чу сирена на линейка.
