— Не мога да открия даже секретарката ни. Винаги излиза на обяд след един, след като агентите вече са се върнали, та в службата да има хора.
— Къде точно е офисът ви? И къде е Алиша Кент?
— Целият седми етаж е наш. В една от стаите има диван и телевизор. Оставиха я там, за да може да гледа телевизия.
— Колко души сте в отдела?
— Осем агенти, секретарката и една администраторка. Администраторката наскоро излезе по майчинство, а секретарката трябва да е на обяд. Поне се надявам. Обаче не биха оставили Алиша Кент сама. Правилникът го забранява. Все някой е останал при нея.
Детективът зави надясно по Трета и спря до тротоара. Игнасио Ферас вече ги чакаше, небрежно облегнат на волвото си комби. Пред него беше паркирал друг автомобил. Федерален. Бош и Уолинг слязоха. Хари се приближи до партньора си, а Рейчъл отиде да надникне във феберейската кола.
— Виждал ли си Максуел? — попита Бош.
— Кой?
— Агент Максуел. Оня, дето сутринта му турихме белезниците в дома на семейство Кент.
— Не, не съм виждал никой. Какво…
— Неговата кола е — каза Рейчъл.
— Игнасио, това е агент Уолинг.
— Викай ми Иги.
— Рейчъл.
Ръкуваха се.
— Добре, значи трябва да е горе — каза Хари. — Колко стълбища има?
— Три — отвърна агентката. — Той обаче сто на сто се е качил по ей това, то е най-близо.
И посочи двукрила стоманена врата на ъгъла на сградата. Бош тръгна да провери дали е заключена. Другите двама го последваха.
— Какво става? — попита младият детектив.
— Максуел е убиецът — каза Бош. — В момента е горе…
— Какво?!
Хари беше стигнал до вратата. Нямаше външна брава. Обърна се към Ферас.
— Виж, нямаме време. Довери ми се. Максуел е нашият човек и сега е в сградата, за да очисти Алиша Кент. Ние…
— Какво прави тя тук?
— ФБР държи офис в сградата. Тя е тук. Край на въпросите, просто слушай. Ние с агент Уолинг ще се качим с асансьора. Искам да пазиш тук при вратата. Ако Максуел се появи, обезвреди го. Разбра ли ме? Обезвреди го.
— Ясно.
— Добре. Повикай подкрепление. Ние се качваме.
Бош вдигна ръка и го потупа по бузата.
— И бъди нащрек.
Оставиха Ферас и тръгнаха към главния вход. В малкото фоайе имаше само един асансьор. Рейчъл пъхна магнитната си карта в слота, за да се качат на седмия етаж. Асансьорът потегли нагоре.
— Нещо ми подсказва, че никога няма да го наречеш Иги — обади се Уолинг.
Бош не обърна внимание на тази забележка — беше се сетил да я попита нещо.
— Тоя асансьор има ли звънец или някакъв сигнал, който прозвучава при достигане на етажа?
— Не си спом… Май има… да, има.
— Страхотно. Значи ще сме лесни мишени.
Извади пистолета от кобура си и вкара патрон в цевта. Уолинг последва примера му. Хари я бутна от едната страна на вратата, зае другата и вдигна оръжието си. Асансьорът най-после стигна на седмия и отвън се разнесе тих мелодичен тон. Вратата се плъзна настрани, като първо разкри детектива.
В коридора нямаше никого.
Рейчъл посочи наляво, където се намираха офисите на отдела. Бош приклекна в бойна поза и излезе, насочил напред пистолета си.
Нямаше жива душа.
Той тръгна. Уолинг го последва, движеше се от дясната му страна. Стигнаха до просторно помещение с два реда кабинки и три самостоятелни кабинета, незалепени за нито една от стените. Между кабинките имаше големи стелажи с електронна апаратура, а на всяко бюро бяха поставени по два компютърни екрана. Сякаш всички агенти бяха евакуирани едновременно, без предварително предупреждение.
Хари влезе навътре и през прозореца на един от затворените кабинети зърна мъж, седнал на стол, с отметната назад глава и отворени очи. Отдалече изглеждаше сякаш носи червен лигавник. Ала Бош знаеше, че това е кръв. Човекът беше прострелян в гърдите.
Той посочи с ръка и когато видя убития, Рейчъл ахна.
Вратата на кабинета беше открехната. Бош я бутна навътре; Уолинг го прикриваше отзад. Бош влезе и веднага видя Алиша Кент: седеше на пода с глава, облегната на стената.
Хари клекна до нея. Очите й бяха отворени, но мъртви. На пода между краката й имаше пистолет. Стената отзад беше опръскана с кръв и мозък.
Бош огледа стаята. Разбираше играта. Всичко беше нагласено така, че Алиша Кент все едно е измъкнала оръжието на агента от кобура му, застреляла го е, после е седнала на пода и се е самоубила. Нямаше предсмъртно писмо с обяснение, обаче Максуел максимално се беше възползвал от оскъдното време и наличните възможности.
Бош се обърна към Уолинг. Беше отпуснала пистолета и се бе втренчила в убития агент.
— Рейчъл — каза Хари. — Той трябва още да е тук, някъде из офиса.
Изправи се и тръгна към вратата на кабинета. Видя през прозореца движение зад стелажите с електронна техника. Закова се на място, вдигна оръжието си и се прицели в човека, който се промъкваше зад един от стелажите към врата с надпис „Изход“.
— Максуел! — извика Бош. — Стой!
Онзи рязко се завъртя, вдигна пистолета си и в момента, в който опря гръб във вратата, откри огън. Прозорецът се пръсна и върху детектива се посипаха стъкла. Хари също натисна спусъка и изстреля шест куршума в отвора на вратата, ала Максуел вече го нямаше.
— Рейчъл? — без да откъсва очи от вратата, изкрещя той. — Ранена ли си?
— Нищо ми няма.
Гласът й идваше иззад него и отдолу. Изстрелите я бяха накарали да залегне на пода.
— Къде се излиза през оная врата?
Тя се изправи. Целите й дрехи бяха в стъкла, едно я беше порязало по бузата.
— По стълбището ще се спусне точно при колата си.
Хари се втурна към вратата. В движение отвори мобифона си и натисна бутона за бързо избиране, за да се обади на партньора си. Ферас отговори още преди да е утихнало първото иззвъняване. Бош вече тичаше надолу по стълбището.
— Слиза!
Прекъсна връзката и продължи да прескача стъпалата. Чу стъпките на Максуел по стоманеното стълбище и инстинктивно усети, че убиецът има прекалено голяма преднина.
22.
Като прескачаше по три стъпала наведнъж, Бош се спусна още три площадки. Вече чуваше Уолинг, която тичаше подире му. После отдолу прозвуча силен екот — Максуел беше блъснал вратата. Моментално се разнесоха викове, последвани от изстрели. Бяха произведени с толкова кратък интервал, че не можеше да се определи кой е бил пръв и изобщо колко пъти е стреляно.
Хари стигна до изхода след десет секунди. Ферас се бе облегнал на задната броня на колата на Максуел. С една ръка държеше оръжието си, а с другата подпираше лакътя си. На рамото му разцъфваше
