— Вкъщи ли ме водиш?
Каси бавно кимна.
— Джоди, аз съм… отсега нататък ще бъдеш при майка си.
Скоро момиченцето заспа и сънува през целия път до Лос Анджелис. Каси я гледаше и й се струваше, че вижда себе си и Макс. Определено имаше неговото високо чело. Това я караше да я обича още по- силно.
— Обичам те, Джейн — каза тя, изговаряйки името, което бе искала да й даде.
Към пет мрачният тунел на пустинята започна да изсветлява и безнадеждният пейзаж постепенно се замени с лосанджелиските предградия. Каси допи остатъка от студеното кафе, което си беше купила от „Макдоналдс“ в Барстоу. Пътуваше по магистрала 10 към пресечката с Голдън Стейт, която за три часа можеше да я отведе на юг в Мексико.
Включи радиото и го настрои на станция, по която повтаряха новините на всеки двайсет минути. Хвана края на репортаж за запасяване с шампанско за тържествата по случай новото хилядолетие, след това водещият премина към пътно-транспортната информация, преди да се върне отначало.
Започнаха с нея. Тя погледна към Джоди, за да се увери, че детето спи, и се вслуша най- внимателно.
— Тази сутрин полицията обяви издирване на бивша затворничка, заподозряна в убиство и отвличане. Говорителят на лосанджелиското полицейско управление съобщи, че трийсет и три годишната Касиди Блак, излежала пет години в затвор в Невада за непредумишлено убийство, се издирва по подозрение в убийството на двама свои колеги. След убийството в „Холиуд Порше“, където Блак работила по-малко от година, тя стреляла в дома си срещу надзорничката си Телма Кибъл, четирийсет и две годишна жителка на Хоторн. Според полицията Кибъл отишла в дома й на рутинна проверка и очевидно не знаела за случилото се в магазина. Ранена е в гърдите и е откарана в медицинския център „Сидър-Синай“. Състоянието й е критично, но стабилно.
Каси за миг стисна клепачи и облекчено въздъхна. Телма Кибъл бе жива. Тя отново погледна Джоди. Момиченцето спеше.
— Заради състоянието си, Кибъл още не била разпитана. В петък вечерта следователите потвърдиха, че Блак била свързана и с отвличането на пет и половина годишно момиче от дома му в каньона Лоръл. Блак била истинската майка на Джоди Шоу, но след раждането й в затвора „Хай Дезърт“ в Невада я дала за осиновяване. Смята се, че Блак е отвлякла детето с последен модел линкълн или крайслер, черен на цвят. Повече информация по този случай ще получим днес с напредването на следствието.
Каси изключи радиото. В далечината вече се виждаха градските небостъргачи. Замисли се за репортажа. Полицията следваше плана на Карч до последната подробност. Тя осъзна, че макар и мъртъв, той може да успее.
— Телма — промълви Каси.
Разбираше, че спасението й зависи от Телма Кибъл. Ако останеше жива, тя щеше да им разкаже какво се е случило.
И все пак това не я освобождаваше от вината. Прекалено много убийства. И всички заради нейните желания.
Опита се да потисне угризенията си, макар да знаеше, че някой ден ще трябва да приеме истината.
Бръкна в задния си джоб и извади паспортите. Включи лампата на тавана и ги разтвори един до друг върху волана, така че снимката й да е до тази на Джоди. Погледът й попадна върху графата за месторабота. Пишеше „ДОМАКИНЯ“. Последната шега на Лио. Тя се усмихна.
Затвори паспортите и ги притисна до сърцето си. Пътен знак съобщаваше, че до магистрала „Голдън Стейт“ остават три километра. Три километра. Две минути, за да реши бъдещето на двама души.
Тя погледна черния сак на пода между босите крачета на Джоди — гуменките й бяха останали във вентилационната шахта в „Клеопатра“. В чантата имаше повече пари, отколкото можеше да си представи. Предостатъчно за ново начало. Можеше да остави поршето в южната част на Лос Анджелис, където за един ден от него щеше да остане само скелет. А после да вземе някой магазин за автомобили в окръг „Ориндж“ и да плати в брой под името Джейн Дейвис. Никой нямаше да я открие. Щеше да пресече границата и да вземе самолет от Енсенада за Мексико Сити. Оттам вече можеше да избира къде да отиде.
— Мястото, където пустинята става океан — каза Каси.
Прибра паспортите в джоба си, изключи лампата и неволно докосна монетите И Чин, които висяха от огледалото. Щастливите монети на Лио. Нанизът се полюшваше и приковаваше погледа й като златен часовник на хипнотизатор.
Успя да откъсне очи от него и погледна спящото дете. Устните на Джоди бяха леко разтворени и разкриваха малките й бели зъбки. Искаше й се да ги докосне. Искаше й се да познава всяка част от дъщеря си.
Каси протегна ръка и отметна кичур коса от лицето й. Момиченцето не се събуди.
Тя върна очи към пътя и видя знак със стрелки, сочещи към платната, които водеха на юг.
48
Нежните милувки на Каси бавно събудиха Джоди. Отначало очите й тревожно обходиха колата. Когато стигнаха до Каси, на лицето й се изписа доверчиво изражение.
— Вече си у дома, Джоди.
Момиченцето седна и погледна през прозореца. Движеха се по Лукаут Маунтин Роуд и скоро щяха да минат покрай училището.
— Мама и татко там ли са?
— Чакат те. Убедена съм.
Каси вдигна ръка, откачи наниза с монети от огледалото и го подаде на детето.
— Подарявам ти ги. За късмет.
Джоди ги взе, но в очите й отново се прокрадна страх.
— Ще дойдеш ли да се видиш с мама и татко?
— Не, миличка.
— Къде отиваш?
— Някъде надалеч.
Тя зачака. Момиченцето само трябваше да каже: „Вземи ме с теб“ — и тя щеше да промени решението си и да обърне колата. Но знаеше, че няма да чуе тези думи, и не ги очакваше.
— Обаче искам да запомниш нещо, Джоди. Даже да не ме виждаш, аз винаги съм при теб и ще те пазя. Обещавам ти.
— Добре.
— Обичам те.
Детето не отговори.
— Можеш ли да пазиш тайна?
— Разбира се.
Вече бяха на няколко преки от къщата.
— Още един човек ще ми помага да те закриляме. През цялото време, въпреки че не можеш да го видиш.
— Кой?
— Казва се Макс. И той те обича много.
Тя се усмихна на дъщеря си и си спомни обещанието си да не плаче — поне не пред нея.
— Така че сега имаш двама ангели хранители. Това си е чист късмет, нали?
Каси погледна към пътя и видя, че са стигнали. Макар още да нямаше пет часа, в къщата светеше. Отпред не бяха паркирани полицейски автомобили. На отбивната беше само бялото волво. Навярно ченгетата смятаха, че домът на Джоди е последното място, на което би могла да се появи. Каси спря до тротоара, пресегна се и отвори дясната врата. Знаеше, че трябва да побърза — не защото вътре можеха да се крият полицаи. А защото всеки момент можеше да промени решението си.
