Майкъл Конъли
Блудна луна
Авторът изразява благодарността си на няколко души, помогнали за написването на тази книга:
Специална благодарност на Джери Хутън за съветите му в областта на техниката за наб людение. Всички описани тук устройства на истина съществуват. Евентуалните грешки принадлежат изключително на автора.
Благодаря за творческия принос на Бил Гърбър и Ерик Нюмън, както и на Брайън Бърк, Марк Рос, Кортени Валенти, Стив Кристъл, Линда Конъли и Мери Лавел.
Благодаря на Джоел Готлър за астрологическите му напътствия и за заглавието на тази книга. Всички грешки в тази област също са по вина на автора.
И накрая, благодаря на Майкъл Пийч, главен редактор в издателство „Литъл, Браун & Ко“, за поредната блестяща редакция на проблемния ми ръкопис.
Навсякъде около тях се носеше какофонията на алчността. Но не можеше да проникне в техния свят.
Тя откъсна очи от неговите, за да погледне надолу и да вземе чашата си от масата. Вътре имаше само лед и черешка, но това беше без значение. Той също вдигна своята чаша, в която оставаше глътка бира и пяна.
— За края — каза тя.
Той се усмихна и кимна. Обичаше я и тя го знаеше.
— За края — повтори той и замълча за миг. — За онова място, където пустинята става океан.
Тя се усмихна. Чукнаха се. Тя вдигна чашата към устните си и черешката се претърколи в устата й. И многозначително го погледна, докато той избърсваше пяната от мустаците си. Обичаше го. Бяха само двамата срещу целия скапан свят и въпреки това шансовете им й бяха достатъчни.
После усмивката й изчезна — помисли си, че е изиграла всичко погрешно. Откъде можеше да знае, че ще реагира така, че няма да я остави да го направи? Трябваше да му каже чак след като свърши.
— Хайде, Макс — вече съвсем сериозно рече тя, — позволи ми. За последен път.
— В никакъв случай. Това е моя работа.
Откъм казиното се разнесе глъчка и разкъса стената около тях. Тя погледна нататък. Някакъв тексасец с каубойска шапка танцуваше край една от масите за игра на зарове точно под подиума. До него стоеше приятелката му, жена с дълга коса — работеше в казиното още при постъпването на Каси в „Тропикана“.
Тя отново погледна Макс.
— Нямам търпение завинаги да се махнем оттук. Нека го направя за последно.
Макс бавно поклати глава.
— Не. Това е моя работа.
Той се изправи. Беше красив и мрачен. Харесваше й малкият белег под брадичката му.
— Време е — каза Макс и огледа казиното.
Каси проследи погледа му. До подиума стоеше мъж, облечен в тъмни дрехи. Гледаше надолу като свещеник към паството си.
Тя се помъчи отново да се усмихне, но не успя да накара ъгълчетата на устните си да се повдигнат. Имаше лошо предчувствие. Заради промяната в плана. Съзнаваше колко много й се е искало да го направи и колко ще й липсва тази възбуда. Разбираше, че вината е в нея, не в Макс. Каква егоистка бе само! Копнееше за последен път да изпита възбудата.
— Всичко се случва — рече Макс. — Така че чао.
Тя съвсем се намръщи. Такова сбогуване не беше според ритуала.
— Какво има, Макс? Защо си толкова нервен?
Той я погледна и сви рамене.
— Сигурно защото е за последен път.
Опита да се усмихне, докосна я по лицето и се наведе. Целуна я по бузата и после бързо по устните. Протегна ръка под масата, така че никой да не го види, и прокара показалец по вътрешния шев на дънките й. След това без повече думи се обърна и се отдалечи към асансьорите. Не погледна назад. Това бе част от ритуала. Никога да не поглеждаш назад.
КАСИ БЛАК
1
Къщата на Лукаут Маунтин Роуд се намираше далеч от улицата, точно пред стената, ограждаща стръмния каньон. От широката предна веранда започваше огромна зелена морава, която стигаше до бялата дъсчена ограда покрай пътя. В каньона Лоръл нямаше много такива морави, при това толкова равни. Тъкмо тя привличаше купувачите.
В публикуваната в „Таймс“ обява пишеше, че имотът е отворен за оглед между два и пет следобед. Каси Б лак спря до тротоара десет минути преди началния час и не забеляза на отбивката други автомобили, нито следи от движение в къщата. Обикновено паркираното отпред бяло волво комби на собствениците го нямаше. Не можеше да каже нищо за другата им кола, черно БМВ, защото гаражът беше затворен. Но отсъствието на волвото показваше, че не са си вкъщи и че няма да присъстват на огледа. Чудесно. Каси предпочиташе да ги няма. Не бе сигурна как ще реагира, ако са в къщата с момичето и тя обикаля вътре.
Остана в автомобила си до два часа и после започна да се притеснява. Помисли си дали не е объркала времето, или още по-лошо, дали имотът вече не е продаден и огледът — отменен. Разгърна вестника на дясната седалка и потърси обявата. Нямаше грешка. Погледна табелата „Продава се“ на моравата и сравни името на агентката във вестника. Съвпадаха. Извади от раничката си клетъчния телефон и се опита да се свърже с агенцията за недвижими имоти, но не успя. Това не я изненада. Намираше се в каньона Лоръл, а мобифоните, изглежда, не работеха в нито едно от хълмистите предградия на Лос Анджелис.
Тъй като нямаше какво друго да прави, освен да чака и да сподавя опасенията си, Каси разгледа къщата. Според обявата тя беше построена през 1931 година. За разлика от по-новите сгради от двете й страни, тя не само се намираше далеч от пътя, но и очевидно имаше собствен характер. Бе по-малка — явно архитектите бяха заложили на голямата морава. По-новите къщи в района бяха построени с оглед на максималното вътрешно пространство.
Имаше висок стръмен сив покрив с два прозореца. Каси знаеше, че единият е на спалнята на съпрузите, а другият — на стаята на момиченцето. Дъските бяха боядисани в червеникавокафяво. Широка веранда обхващаше цялата фасада и входната врата бе със стъклен прозорец. Обикновено щорите бяха спуснати, но днес и тази на вратата, и тази на френския прозорец бяха вдигнати и Каси можеше да види дневната. Лампата вътре светеше.
Винаги скосеният и поддържан преден двор определено се използваше за игра. Отляво имаше дървена люлка и катерушка. Каси знаеше, че момиченцето предпочита да се люлее с гръб към къщата и да гледа към улицата. Често си мислеше за това и се питаше дали в този навик може да открие нещо за психиката на детето.
В момента пустата люлка висеше абсолютно неподвижно. Топката и червеното камионче в тревата също очакваха вниманието на момиченцето. Каси реши, че това може да е една от причините, поради които семейството се мести. В Лос Анджелис всичко бе относително и каньонът Лоръл гарантираше значителна сигурност в бързо растящия град. И все пак никой не искаше детето му да играе толкова близо до улицата, която можеше да го отведе надалеч.
В обявата не се споменаваше нищо за този потенциален проблем. Каси пак погледна вдигна вестника и я препречете.
