Класическа калифорнийска вила от 1931 г.
2/2. Голяма дневна и трапезария, огромен залесен участък.
Изгодна цена!
Беше забелязала табелата „Продава се“ преди три седмици, когато случайно минаваше оттук. Оттогава животът й се превърна в хаос. Измъчваше я безсъница и не можеше да се съсредоточи върху работата си. Всъщност от три седмици не бе продала нито един автомобил, което не й се беше случвало никога.
Доколкото знаеше, днес за пръв път имаше оглед на имота. Обявата й изглеждаше странна. Чудеше се защо собствениците бързат с продажбата и са смъкнали цената само след три седмици на пазара. Струваше й се неестествено.
Три минути след обявения начален час на отбивката спря червено-кафяво волво седан. От него слезе стройна руса жена на около четирийсет и пет години. Носеше спортни, но стилни дрехи. Тя отвори багажника, извади табела „Открито за оглед“ и почна да я нагласява на тротоара. Каси се погледна в огледалото, вдигна ръка и опъна перуката плътно по главата си. После слезе от поршето, отиде до жената, която поставяше табелата, и попита:
— Вие ли сте Лора Левали?
— Да. Дошли сте да видите къщата, нали?
— Да, много бих искала.
— Ами почакайте да отключа. Имате хубава кола. Нова ли е?
Тя посочи временния номер на поршето. Преди да потегли за насам, Каси бе свалила номерата в гаража си. Просто за всеки случай. Не знаеше дали агентите на недвижими имоти записват номерата, за да могат евентуално да проверяват потенциалните купувачи. Не искаше да я открият. Поради същата причина носеше и перука.
— Не точно — отвърна тя. — За мен е нова, но иначе е втора ръка. На една година е.
— Чудесна кола.
Отвън поршето изглеждаше ново, но всъщност беше навъртяло почти петдесет хиляди километра, гюрукът течеше и когато гумите минаваха дори по съвсем малка неравност на пътя, компактдискплейърът обикновено прескачаше. Шефът й Рей Моралес й бе позволил да го използва, докато собственикът донесе парите — до края на месеца. След този срок щеше да го изложи за продан. Каси подозираше, че няма да видят нито петак от онзи човек. Бе прегледала документите. Първите шест вноски бяха изплатени със закъснение, следващите шест липсваха. Рей беше допуснал грешката да вземе шофьорската книжка на длъжника, след като никой не му бе отпуснал заем. Моралес се скъсваше от яд, че се е оставил да го измамят. И лично присъства, когато откарваха поршето от бунгалото сред хълмовете над „Сънсет Плаза“.
Жената от агенцията за недвижими имоти се върна при автомобила си и си взе куфарчето, после поведе Каси по алеята към верандата.
— Собствениците ще присъстват ли? — попита Каси.
— Не, винаги е по-добре да ги няма. Така хората могат да разглеждат и говорят каквото искат. Без наранени чувства. Нали разбирате, всеки има различен вкус. Един смята нещо за страхотно, друг — за отвратително.
Каси любезно се усмихна. Стигнаха до входната врата. Левали извади от куфарчето си малък бял плик с ключа. Докато отваряше, не преставаше да приказва.
— Представлява ли ви някой агент?
— Не. Засега само оглеждам.
— Е, не е зле да знаеш какво се предлага. Собственичка ли сте?
— Моля?
— Притежавате ли имот? Продавате ли го?
— А, не. Живея под наем. Искам да купя нещо малко като тази къща.
— Деца?
— Сама съм.
Левали отвори вратата и извика, за да се увери, че вътре няма никого. След като не получи отговор, покани Каси вътре.
— В такъв случай това би трябвало да ви устройва. Има само две спални, но общите помещения са просторни и светли. Според мен е чудесно. Сама ще се уверите.
Влязоха и жената остави куфарчето си на пода. После протегна ръка и се представи.
— Карън Палти — излъга Каси, докато се ръкуваше.
Левали накратко описа достойнствата на къщата, после извади от куфарчето си няколко рекламни дипляни и й подаде една. Каси кимаше, но почти не я слушаше. Вместо това напрегнато разглеждаше мебелите и другите вещи на семейството. Никога не бе виждала вътрешността на дневна светлина и сега тя й се струваше съвсем различна. Плъзна поглед по снимките на стените. Левали й предложи да поогледа, докато нареди списъка на купувачите и информационните пакети върху масата в трапезарията.
Навсякъде цареше идеален ред и Каси се зачуди до каква степен това се дължи на факта, че ще идват потенциални купувачи. Тя излезе в къс коридор и се качи по стълбището, което водеше към двете стаи и банята на втория етаж. Влезе в голямата спалня. Имаше френски прозорец, който гледаше към стръмния скалист склон зад къщата. Левали я повика отдолу, сякаш разбрала точно какво си мисли в този момент.
— Свлачищата не са проблем. Хълмът е от гол гранит. Сигурно е така от десет хиляди години и повярвайте ми, няма намерение да ходи никъде. Но ако сериозно се интересувате от имота, предлагам ви да поискате геологично проучване. Та да спите спокойно, ако го купите.
— Добра идея — отвърна Каси.
Беше видяла достатъчно. Излезе от спалнята и мина по коридора до детската стая. Тук също бе подредено, но имаше невероятно много плюшени животни, кукли Барби и други играчки. В единия ъгъл беше поставен статив с пастелна рисунка на училищен автобус. На прозорците по детински бяха нарисувани няколко фигури. Автобус, приближаващ се към сграда, в гаража на която бе паркиран червен камион. Пожарна. Момичето беше истинска художничка.
Каси отиде при статива и разлисти няколкото предишни рисунки. Една от тях изобразяваше къща-с голяма зелена морава. Отпред се виждаше табелата „Продава се“, до която стоеше фигура на момиче. Под очите му с резки бяха нарисувани сълзи. Каси с мъка се откъсна от рисунката и разгледа останалата част от стаята.
На лявата стена имаше рамка с плакат на анимационния филм „Малката русалка“. С големи дървени букви, всяка в различен цвят, бе написано името „Джоди Шоу“. Тя застана в средата на помещението и се опита да го запечата в паметта си. Погледът й попадна върху снимка, поставена в малка рамка върху бялото бюро. На нея се виждаше усмихнато момиченце, застанало до Мики Маус сред други деца в Дисниленд.
— Стаята на дъщеря им.
Каси почти подскочи от изненада.
Лора Левали стоеше на прага. Не я беше чула да се качва по стълбата. Жената някак бе успяла да избегне разхлабената дъска на третото стъпало, която винаги изскърцваше. Каси се зачуди дали не я подозира и нарочно не се е промъкнала, за да я залови да краде или да прави нещо друго.
— Мило хлапе — рече Левали без какъвто и да било признак за подозрителност. — Видях я, когато дойдох за пръв път. На шест-седем години е, струва ми се.
— На пет. Почти шест.
— Моля?
Каси посочи снимката на бюрото.
— Поне предполагам. Разбира се, ако е отскоро.
Тя се завъртя и посочи с ръка наоколо.
— Имам племенница, която също е на пет. Това би могла да е нейната стая.
