сива панелна сграда, разположена в сянката на общинския съд. Безличният й външен вид, изглежда, отговаряше на социалното й предназначение — спокойното интегриране на осъдените в обществото.
Вътрешността на сградата следваше принципите за контролиране на тълпите, прилагани в масовите развлекателни паркове — макар че онези, които чакаха тук, обикновено не бяха в същото настроение, нито пък изгаряха от нетърпение най-после да настъпи краят на чакането им. Лабиринт от оградени с въжета пътеки насочваше бившите затворници из фоайетата и коридорите. Имаше опашки от хора, очакващи да се регистрират, да дадат урина за изследване или да се срещнат с надзорниците по освобождаването им.
Сградата на управлението действаше на Каси Блак по-потискащо дори от затвора. Времето в „Хай Дезърт“ беше изтекло като насън. Като в онези научнофантастични филми, в които обратното пътуване до Земята е толкова дълго, че космонавтите го прекарват в летаргично състояние. Поне така го виждаше тя. Дишаше, но не живееше, чакаше и оцеляваше с надеждата, че краят на срока й ще настъпи по-рано. Тази надежда за бъдещето и постоянният й копнеж за свобода й помогнаха да победи депресията. Но управлението представляваше това бъдеще. Жестоката действителност извън затвора. Мръсна, претъпкана и нечовешка. Смърдеше на отчаяние и безнадеждност, на изгубено бъдеще. Повечето от тези наоколо нямаше да успеят. Щяха да се връщат обратно един по един. Житейски факт, който бяха избрали. Малцина щяха да продължат напред, малцина щяха да оцелеят. И за Каси, която си обещаваше да е сред тези малцина, ежемесечното потапяне в този свят винаги имаше ужасно потискащо въздействие.
В десет часа в понеделник сутрин вече се беше разписала и наближаваше края на опашката за урина. В ръката си държеше пластмасовата чашка, върху която трябваше да клекне, докато служителка от управлението я наблюдаваше, за да се увери, че урината е нейна.
Каси не гледаше към другите и не разговаряше с никого. Когато опашката се преместваше напред, тя просто се движеше по течението. Мислеше си за времето в „Хай Дезърт“, за това как се затваряше в себе си и продължаваше на автопилот, за да върне космическия кораб на Земята. Единственият начин да издържи там. А и тук.
Каси се пъхна в дупката, която нейната надзорничка Телма Кибъл наричаше свой кабинет. Вече дишаше спокойно. Наближаваше края. Кибъл бе последният етап от пътуването.
— Здрасти, Каси — рече тя. — Как я караш?
— Добре, Телма. Ами ти?
Кибъл беше дебела чернокожа жена, чиято възраст Каси никога не се бе опитвала да отгатне. Широкото й лице бе мило и добродушно и Каси наистина я харесваше, въпреки обстоятелствата около познанството им. Знаеше, че е имала късмет, когато след прехвърлянето й от Невада я повериха на нея.
— Не мога да се оплача — отвърна Кибъл. — Хич не мога да се оплача.
Каси седна на стола до бюрото, цялото отрупано с папки, някои дебели по пет сантиметра. Това беше обичайният им ритуал — кратък разговор, след който надзорничката й задаваше списъка си от въпроси.
— Какво си направила с косата си? — попита Кибъл, без да вдига поглед от документите.
— Малко разнообразие. Ходеше ми се с къса коса.
— Разнообразие ли? От какво толкова си се отегчила, че изведнъж ти се е приискало разнообразие?
— Не, просто…
Тя довърши изречението със свиване на рамене. Кибъл леко завъртя китка и си погледна часовника. Беше време да продължават.
— Ще имаш ли проблем с изпикаването?
— Не.
— Добре. Искаш ли да ми кажеш нещо?
— Не, нищо.
— Как върви работата?
— Като всяка друга работа.
Кибъл повдигна вежди и Каси съжали, че не е отговорила с една дума. А сега бе събудила подозрения.
— Постоянно си караш ония готини поршета — рече надзорничката. — Повечето хора, дето идват тук, даже и не мият такива коли. И пак не се жалват.
— Не се жалвам.
— Какво тогава?
— Нищо. Да, карам готини коли. Но не ги притежавам. Само ги продавам. Има разлика.
Кибъл за миг впи поглед в Каси. Глъчката от опашките пред другите гишета ги обгръщаше отвсякъде.
— Добре, какво те човърка, момиче? Нямам време за глупости. Имам и тежки, и леки случаи и проклета да съм, ако се наложи да те прехвърля при тежките.
Тя плесна с длан по една от купчините папки върху бюрото.
— А и ти не го искаш — прибави жената.
Каси бързо вдигна ръце в успокоителен жест.
— Съжалявам, съжалявам. Нищо лошо не се е случило. Просто имам… просто преживявам гаден момент, нали разбираш?
— Не, не разбирам. Обясни ми.
— Не мога. Не ми стигат думи. Чувствам се като… всеки ден е като предишния. Няма бъдеще, защото винаги е едно и също.
— Виж, какво ти казах, когато за пръв път дойде тук? Предупредих те, че ще е така. Повторението води до еднообразие. Еднообразието е досадно, но не ти дава да мислиш и те пази от проблеми. А ти не искаш проблеми, нали, момиче?
— Не, Телма. Само че все едно съм излязла от килията, но пак съм затворничка. Не е…
— Какво не е?
— Не зная. Не е честно.
От едно от съседните гишета внезапно се разнесе врява — някакъв бивш затворник шумно започна да протестира срещу резултатите от тест за наркотици. Двама от въоръжените пазачи, които охраняваха помещението, бързо се приближиха от двете страни на централната пътека и застанаха до него, готови за действие. След миг Кибъл отново насочи вниманието си към Каси и поклати глава.
— Не че не е честно. Положението ти се определя от закона и си под постоянно наблюдение. Плашиш ме, момиче, и сигурно сама себе си плашиш. Минали са само десет месеца от двегодишния ти изпитателен срок. Хич не се радвам като чувам, че започва да не те свърта само след десет месеца. Мамка му, момиче, в тая стая има хора, дето са с изпитателен срок от по седем-осем години. Даже повече.
Каси кимна.
— Зная, зная. Имам късмет. Просто не мога да не мисля за разни неща, нали разбираш?
— Не, не разбирам.
Кибъл скръсти яките си ръце на гърдите си и се отпусна назад. Каси се зачуди дали столът ще издържи тежестта й, но той се оказа здрав. Жената я гледаше строго. Каси знаеше, че е допуснала грешка, като се опита да й разкрие чувствата си. Всъщност тя я подканваше да влезе в живота й повече, отколкото беше готова да я допусне. Но реши, че след като вече е пресякла границата, спокойно може да продължи.
— Може ли да те попитам нещо, Телма?
— Нали затуй съм тука.
— Знаеш ли… има ли някакви международни договори или спогодби за прехвърляне на условно освободени?
— За какво приказваш, по дяволите?
— Например, ако поискам да живея в Лондон, Париж или някъде другаде?
Кибъл удивено поклати глава.
— Приличам ли ти на туристическа агентка? Ти си осъдена, момиче. Ясно ли ти е? Не можеш просто да решиш, че тука не ти харесва, и да си речеш „А, я да взема да отлетя за Париж“. Чуваш ли се какви глупости дрънкаш? Това да не ти е концерт по желание?
— Добре, просто…
