— Веднъж вече те прехвърлиха от Невада и тогава извади късмет заради оня твой приятел от магазина. Но толкоз. Повече няма къде да мърдаш. Поне през следващите четиринайсет месеца, че и повече.
— Добре. Просто си мислех, че…
— Точка по въпроса.
— Ясно. Точка.
Кибъл побутна стола си напред и се наведе над бюрото, за да запише нещо в папката на Каси.
— Не знам за тебе — каза тя. — Но аз трябва да те вкарам в килията за ден-два да видя дали туй ще ти прочисти главата от тъпите ти идеи. Ама…
— Няма нужда да го правиш, Телма. Аз…
— … в момента се пръскаме по шевовете. Тя поклати глава.
— Ти беше най-добрата ми ученичка. Сега не знам. Мисля, че поне ще дойда да те видя някой от следващите дни. Да разбера какво ти е. Казвам ти, Каси Блак, най-добре да внимаваш с мене. Не съм от онез, дето можеш да се ебаваш с тях.
Каси дълго я гледа. Трябваше да измисли начин да разсее лошото впечатление, да върне усмивката на лицето й или най-малкото дълбоката бръчка на челото й.
— Имам чувството, че ти първа ще свършиш.
Кибъл я изгледа остро. Но Каси видя, че напрежението бавно я напуска. Бе поела риск, но надзорничката прие забележката с чувство за хумор. Дори се подсмихна и това накара огромните й рамене да се разтърсят.
— Ще видим — отвърна тя. — Ще те изненадам.
4
Когато излезе от сградата на управлението, Каси усети, че от плещите й пада тежест. Не само заради края на месечното изпитание. А защото беше разбрала нещо за себе си. Докато се мъчеше да обясни чувствата си на Кибъл, Каси бе стигнала до важно заключение. Преди се бе колебала как да постъпи. Причината не се криеше в посещението й в каньона Лоръл. То само ускоряваше нещата. Все едно да сипеш бензин във вече пламтящ огън. Решението й беше ясно и тази яснота пораждаше в нея едновременно облекчение и страх. Огънят вече се разгаряше. В себе си Каси усещаше слабата струйка разтопена вода от замръзналото езеро, толкова отдавна сковавало сърцето й.
Тя мина между сградите на областния и окръжния съд, после пресече площада пред ваннайския участък на лосанджелиското полицейско управление. До стълбището, водещо към входа на втория етаж на участъка, имаше улични телефони. Каси избра един от тях, пусна в отвора две монети от по двайсет и пет и десет цента и набра номера, който бе запомнила преди повече от година в „Хай Дезърт“. Бяха й го предали на листче, скрито в тампон.
На третото иззвъняване отговори мъжки глас.
— Да?
Бяха минали над шест години, откакто не го беше чувала, но го позна. И дъхът й секна.
— Да?
— Хм, с… с Райли ли говоря?
— Не, имате грешка.
— Дог Хауз Райли? Търся…
Тя погледна надолу и прочете на глас номера на телефона, от който се обаждаше.
— Що за безумно име е това? Тук няма никакъв Дог Хауз. Имате грешка.
Той затвори. Каси също. После се върна на площада и седна на една пейка на петнайсетина метра от стълбището. До нея седеше дрипав мъж, който четеше пожълтял стар вестник.
Чака почти четирийсет минути. Когато телефонът най-после иззвъня, дрипльото тъкмо й се жалваше от храната в затвора във Ван Найс. Каси скочи и се затича. Мъжът извика след нея:
— И някакви скапани наденици! Обаче играехме на хокей!
Тя вдигна слушалката на шестото иззвъняване.
— Лио?
— Не споменавай името ми. Как я караш, миличка?
— Добре съм. Как…
— Нали знаеш, нямаше те около година, нали така?
— Хм, всъщност…
— И през цялото това време хич и не се обади. Мислех си, че ще те чуя по-рано. Имаш късмет, че изобщо се сетих за оня майтап с Дог Хауз Райли.
— Десет месеца. Нямаше ме десет месеца.
— И как си?
— Ами, горе-долу. Всъщност добре.
— Щом ми се обаждаш, явно не е така.
— Зная.
Последва продължително мълчание. Каси чуваше рева на автомобилите от другия край на връзката. Предполагаше, че Лио е излязъл от къщата, за да позвъни от уличен телефон някъде на Вентура Булевард, навярно край любимото си ресторантче.
— Е, ти ме потърси — рече той.
— Да. Мислех си… да, имам нужда от работа, Лио.
— Не споменавай името ми.
— Извинявай.
Но се усмихна. Лио си беше все същият.
— Познаваш ме, класически параноик съм.
— Точно това си помислих и аз.
— Добре, имаш нужда от работа. Казвай.
— Пари. От един път.
— Само един ли? — Гласът му прозвуча изненадано и навярно дори разочаровано. — Колко ти трябват?
— Достатъчно, за да изчезна. Завинаги.
— Значи не върви много добре.
— Просто се случват някои неща. Не мога… Тя поклати глава и не довърши изречението.
— Добре ли си?
— Да, нищо ми няма. Всъщност чувствам се нормално. След като вече зная.
— Разбирам какво искаш да кажеш. Спомням си времето, когато и аз взех окончателното решение. Когато си казах: „мамка му, така ще направя“. Оттогава изминах дълъг път. Ти също.
Каси се извъртя и погледна към мъжа на пейката. Дрипльото продължаваше монолога си. Всъщност нямаше нужда от слушател.
— Нали ти е ясно, че това, за което говориш, навярно означава Вегас? Искам да кажа, че мога да те пратя в „Холиуд Парк“ или в някое от индианските казина, ама няма да вземеш много пари. Но ако ми дадеш малко време, бих могъл да уредя нещо във Вегас.
Каси се замисли. Когато преди шест години автобусът за „Хай Дезърт“ бе напуснал Лас Вегас, тя смяташе, че никога вече няма да види този град. Но знаеше, че Лио има право. Големите пари бяха там.
— Устройва ме — внезапно каза Каси. — Само не се бави много.
— Кой приказва около теб?
— Някакъв старец. Прекалено се е наливал в пандиза.
— Къде си?
— Преди малко се разписах при надзорничката си.
Лио се засмя.
— Само напикаването в пластмасова чашка може да те накара толкова ясно да прозреш възможностите, които ти предлага животът. Виж сега, ще потърся нещо. Имам предвид една работа за другата седмица. Ти
