ги заключи. Започна отново, но този път носеше латексови ръкавици. След две седмици можеше да се справи и със седемте за дванайсет минути — при това с ръкавици.
През цялото време разбираше, че онова, което прави, е по-скоро психологическа подготовка. Връщане в ритъм, установяване на мисловна нагласа. Макс, нейният учител, винаги казваше, че ритъмът е най-важният елемент от подготовката. Ритуалът. Знаеше, че работата, която ще й даде Лио, едва ли ще налага отключване на ключалки. През последните десетина години в повечето хотели в Лас Вегас и навсякъде другаде бяха въвели електронно програмирани ключове-карти. Преодоляването на електронна защита бе съвсем друг въпрос. Това изискваше вътрешна помощ или владеене на „социално инженерство“ — с други думи, свой човек на рецепцията или фино премятане на някоя от чистачките.
Подготовката й навя спомени за Макс, човека, който бе едновременно неин наставник и любовник. Мъчителни спомени, защото не можеше да си мисли за хубавите моменти, без да си представи как жестоко се бяха прецакали в „Клеопатра“. И въпреки това често неволно се заливаше в смях, седнала в мрачната си къща със закачалката с катинарите в скута си и потящи се под латексовите ръкавици ръце.
Най-много се смя при спомена за онзи номер, който Макс така съвършено беше изпълнил в „Голдън Нугит“. Трябваше да влязат в стая на петия етаж. Забелязал количката на камериерка от нощната смяна в коридора, Макс влезе в сервизното помещение и се съблече чисто гол. После си разчорли косата и се насочи към количката, като си криеше интимните части с ръце. След като стресна жената, Макс й обясни, че бил заспал и станал да иде до тоалетната. В съненото си състояние обаче объркал вратата и излязъл от стаята. Вратата се затръшнала зад гърба му. Тъй като нямаше желание да стои в коридора с гол мъж, тя бързо му подаде ключа.
Смешното бе, че в стаята Макс трябваше да се облече и да върне ключа на камериерката, за да довърши номера. Но дрехите му бяха скрити в сервизното помещение. Затова зае дрехите на жертвата, малко по-нисък от Макс мъж, слаб като върлина. Тежеше поне двайсетина килограма по-малко. Освен това явно беше хомо и носеше съответното облекло. Макс отиде при чистачката в разкопчана до пъпа пъстра розова риза и черни кожени панталони, толкова тесни, че не можеше да си сгъне коленете.
Всяка нощ, след като свършеше упражненията и се приготвеше да си легне, Каси отново заравяше втория комплект шперцове и окачваше на закачалката с катинарите тежко зимно палто. Нито за миг не забравяше, че Телма Кибъл може да изпълни заплахата си и неочаквано да се появи, затова не оставяше в дома си никакви следи за онова, което планираше.
Но Кибъл я нямаше. Очевидно дори не бе звънила на Рей Моралес, за да го пита за поведението й. Каси смяташе, че надзорничката й навярно просто е претрупана с работа. Въпреки строгите си думи, тя сигурно имаше десетки тежки случаи, които заслужаваха внимание повече от този на Каси.
Докато чакаше Лио да й позвъни, Каси поддържаше старите си навици. Всяка сутрин отиваше да тича при холивудското езеро, като го обикаляше по два пъти. Тичането беше изкупление за другия й утринен ритуал: отбиването до пазара на „Феърфакс“ за понички и кафе. Отнасяше закуската си в колата, потегляше сред хълмовете на каньона Лоръл и спираше край оградената площадка пред училището „Уъндърланд“.
Докато ядеше шоколадовите си понички и пиеше димящото черно кафе, тя наблюдаваше децата, които играеха навън преди първия звънец. Очите й бавно претърсваха площадката, докато не откриеха групата на момичетата в предучилищна възраст, обикновено събрани плътно около учителката си — жена, която изглеждаше много внимателна и мила. Погледът на Каси обхождаше децата в търсене на едно и също лице. Момиченцето, което носеше яркожълта раничка с усмихнато личице и надпис „Приятен ден“. Каси не я изпускаше от очи чак до звънеца. Едва тогава смачкваше плика от поничките и запалваше двигателя, за да отиде при езерото и да изтощи тялото и ума си още преди да е започнал денят.
6
Лио й се обади петнайсет дни след първия им разговор. Каси седеше в офиса заедно с Рей Моралес — преглеждаха данните за продажбите. Когато я потърсиха на първа линия, тя вдигна слушалката и без да се замисля, натисна бутона.
— Тук е Каси Блак, можете ли да изчакате малко?
— Естествено.
Веднага позна гласа и я полазиха тръпки. В гърдите й се надигна силна възбуда.
— Добре ли си? — попита Моралес.
— Да. Но трябва да проведа този разговор.
— Давай.
— Искам да кажа сама. Въпросът е личен.
— Аха. Ясно.
Рей изглеждаше малко недоволен и може би дори ядосан. За него „личен въпрос“ навярно означаваше, че я търси ново гадже. Когато два дни преди това я бе поканил на вечеря, Каси внимателно отклони предложението. Шефът й бе добър човек, но тя нито за миг не се беше съмнявала, че след като й дава работа и й осигурява прехвърляне от Невада в Калифорния, той ще поиска още нещо. И бе готова да плати цената, но се изненада, че му трябваше толкова много време. А сега вече беше закъснял. Каси очакваше Лио и нямаше намерение да усложнява положението с Рей. Ако всичко станеше според плана й, щеше да му направи услуга, като не се обвързва с него. Когато ченгетата дойдеха да го разпитат, той нямаше да има какво да крие от тях.
Моралес й каза, че ще е в офиса си, ако тя иска да довършат работата си. После излезе и без да го моли, затвори вратата. Тя се наведе над бюрото, за да погледне под вратата. Виждаше, че е застанал точно пред прага и навярно се надява да подслуша разговора.
— Рей?
Той не отговори, но Каси видя, че краката му се отдалечават. Тя натисна бутона.
— Ало?
— Какво става, да не би да ходи на пробна обиколка или нещо подобно?
— Извинявай.
— Е, имам нещо за теб.
Каси не каза нищо, но изпита усещането, че е застанала на ръба на скала. Беше време да се хвърли. Сега или никога.
— Само че не съм сигурен, че ще ти хареса — продължи Лио.
Тя мъчително преглътна.
— Защо?
— Ще поговорим, когато се видим.
— Кога и къде?
— Просто ела тук. Но побързай. Още тази вечер или утре рано сутринта. Работата трябва да се свърши до утре > вечер, иначе я губим.
— Добре, довечера след работа.
— И още нещо. Сега натискам бутона за запис на телефонния секретар. Знаеш, че те обичам, малката, но мина много време. Не се обиждай, това е просто обичайна процедура. Та така. Имаш ли връзки с органите на закона?
— Лио…
— Не споменавай името ми. Просто ми отговори на въпроса. Съжалявам, но трябва да взема тази предпазна мярка. Хората постоянно си въртят гадни номера.
— Не, Лио, нямам връзки. Ако исках да те прецакам, можех да го направя още преди да ме пратят в „Хай Дезърт“. Навремето всички ме караха да се съглася на сделка. Но аз отказах.
— Сигурен съм, че е така, и го оценявам. Не съм ли се грижил за теб, когато мога? Нали си спомняш оня частен детектив, когото искаше да наемеш — той ми струва пет бона.
— Грижил си се за мен, Лио. Няма да го забравя.
— Иска ми се да не забравяш да не ме наричаш по име.
— Извинявай.
— Добре, това е достатъчно. Край на записа. Можем да действаме. Засега чао. Вземи…
