сключена.
— В момента работите ли по нов сценарий? — попита тя.
— Преработвам стар сценарий на полицейски филм.
— Кой участва?
— Не са го заснели. Тъкмо затова преработвам сценария. Диалогът е скапан.
За да се подготви за пробната обиколка, Каси беше прочела статията във „Върайъти“ за договора му. Майкълс неотдавна бе завършил калифорнийската кинош-кола и бе направил петнайсетминутен документален филм, който беше спечелил някаква финансирана от студиото награда. Изглеждаше най-много на двайсет и пет. Каси се зачуди откъде ще намери диалога си. Имаше вид на човек, който никога не си е имал работа с ченге, още по-малко с престъпници. Сигурно разчиташе на познанията си от телевизията или от други филми.
— Искате ли да покарате, Джон?
— Казвам се Джо.
Добър признак. Нарочно беше сбъркала името му, просто за да види дали ще я поправи. Това говореше, че е сериозен и егоцентричен, добро съчетание, когато ставаше дума за продажбата и покупката на сериозни коли, рожба на човешкото его.
— Добре, Джо.
Тя спря на една отбивка, гледаща към холивудския амфитеатър, изключи двигателя, вдигна ръчната спирачка и слезе. После, без да поглежда към Майкълс, се приближи до ръба, стъпи с крак върху парапета, наведе се и погледна надолу към празния амфитеатър. Носеше тесни дънки, бяла тениска без ръкави и разкопчана синя риза. Знаеше, че изглежда добре, и интуицията й поде-казваше, че очите му са впити в нея, вместо в автомобила. Тя прокара пръсти през русата си коса, наскоро подстригана късо, за да може да носи перука. После рязко се завъртя и го хвана, че я гледа. Писателят бързо премести очи някъде към пастелно розовия смог над града.
— Е, какво мислите? — попита Каси.
— Струва ми се, че ми харесва — отвърна той. — Но човек трябва да го усети лично, за да е сигурен.
Майкълс се усмихна. Тя също. Определено се движеха по една и съща плоскост. — Ами тогава да го направим — също толкова многозначително каза Каси.
Върнаха се в поршето и тя се настани на дясната седалка, като леко се завъртя, за да е с лице към Джо. Той вдигна дясната си ръка и потърси ключалката.
— От другата страна — насочи го Каси.
Сценаристът откри ключовете на таблото от лявата страна на волана.
— Това е стара традиция на фирмата — поясни тя. — Още от времето, когато са произвеждали състезателни коли. За да можеш да запалиш с лявата си ръка и с дясната вече да държиш скоростния лост. Така че да потеглиш по-бързо.
Майкълс кимна. Каси знаеше, че тази незначителна подробност винаги им въздейства. Нямаше представа дали е вярна — бе я научила от Рей, — но всеки път я споменаваше. И беше убедена, че в този момент спътникът й си представя как я разказва на някоя сладка хлапачка край някое от безбройните заведения по „Сънсет“.
Той запали, излезе на заден и се върна на „Мълхоланд“, като през цялото време форсираше двигателя. Но след няколко превключвания на предавките свикна с особеностите на автомобила и започна да взима завоите гладко. Каси видя, че Майкълс се мъчи да скрие усмивката си, когато излезе на права отсечка и скоростомерът само за секунди достигна сто и двайсет километра в час. Но накрая изражението се изписа на лицето му. Тя го познаваше. Едни го получаваха от скорост и власт, други — от нещо различно. Каси си помисли колко отдавна не е изпитвала горещия прилив на адреналин в собствената си кръв.
Върна се в малкия си офис, за да провери дали са оставили на бюрото й съобщения за телефонни обаждания. Нямаше нито едно. Обиколи салона, като пътьом прокара показалец по косия покрив на деветдесет и шестица кабрио, после мина покрай счетоводството към кабинета на управителя. Когато влезе и закачи ключовете на „Карерата“ на съответната кукичка на таблото, Рей Моралес вдигна поглед. Каси знаеше, че шефът й очаква да чуе какво е станало.
— Ще си помисли ден-два — без да поглежда към него, каза тя. — В сряда ще му позвъня.
Когато се завъртя, за да си тръгне, Рей остави химикалката си и отблъсна стола си назад.
— Мамка му, Каси, какво ти става? Този тип е от трепачите! Как успя да го изпуснеш?
— Не съм казала, че съм го изпуснала — прекалено негодуващо отвърна тя. — Казах, че ще си помисли. Не всеки купува след първата пробна обиколка, Рей.
— При тези типове е така. С поршетата е така. По дяволите, Каси, той беше готов. Стана ми ясно, докато разговаряхме по телефона. Знаеш ли какво правиш? Мисля, че просто отблъскваш хората. Трябва да се отнасяш с тях така, сякаш са новият Сесил Демил1. И да не ги караш да се притесняват от действията или желанията си.
— Нямам представа за какво говориш, Рей. Опитвам се да продавам коли, не да отблъсквам клиентите. Не ги карам да се притесняват. Освен това никой от тях не знае кой е Сесил Демил.
— Тогава Спилбърг, Лукас, няма значение. Не ми пука. Това си е цяло изкуство, Каси. Това искам да ти кажа. На това се опитвах да те науча. Става дума за финес, за сексапил. Да накараш човека да се възбуди. Когато постъпи тук, го можеше. Продаваше по пет-шест коли на месец. А сега просто не знаеш какво правиш.
За миг Каси сведе очи към бюрото му. Знаеше, че е прав.
— Добре, Рей, така е. Ще се постарая. Просто в момента съм малко разсеяна.
— И защо?
— Не знам.
— Искаш ли да си починеш, да си вземеш няколко свободни дни?
— Не, добре съм. Но утре ще закъснея. Трябва да ида до Ван Найс, нали знаеш, да ме отметнат и да дам урина за изследване.
— Ясно. Няма проблем. Как върви там? Онази жена нито се е обаждала, нито се е мяркала насам.
— Върви. Сигурно повече няма да я видиш, освен ако не се издъня.
— Ясно.
Нещо в гласа му я обезпокои, но Каси не му обърна внимание. Тя сведе очи към документите на бюрото и забеляза, че отстрани е оставено потвърждение за доставка.
— Ще имаме нова пратка, а?
Рей проследи погледа й и кимна.
— Другия вторник. Четири „Бокстъра“ и три „Карери“, две от които кабрио.
— Страхотно. Знаеш ли какви цветове са?
— „Карерите“ са бели. „Бокстърите“ са син, бял, черен и жълт, поне доколкото си спомням за последния.
Той взе листа и го погледна.
— Да, жълт. Постарай се и ги продай още преди да сме ги получили. Миън вече е пласирал едното кабрио.
— Ще видя какво мога да направя.
Моралес й намигна и се усмихна.
— Браво, мойто момиче.
Пак тези нотки. Като че ли Рей най-после искаше да си вземе дължимото за проявената добра воля. Навярно бе чакал Каси да се окаже притисната в ъгъла, за да няма възможност за избор. Тя разбираше, че шефът й скоро ще направи своя ход и че трябва да реши как да се справи с проблема. Но в момента трябваше да мисли за толкова много по-важни неща.
3
Калифорнийското управление за условно освобождаване във Ван Найс беше на-тикано в едноетажна
