— Получи ли паспортите?
Пауза.
— Още не. Когато излизам следващия път, ще позвъня и ще проверя какво става.
— Добре, но ми трябват. Бързо.
— Ще предам. Чао. Вземи всички обичайни предпазни мерки.
Когато затвори, Каси погледна залепения на стената плакат — жена по оскъдни бикини, крачеща по огрян от слънце плаж. Точно извън обсега на вълните на пясъка зад нея бе надраскано: „ТАИТИ“.
— За онова място, където пустинята става океан — каза тя.
7
Каси шофираше на запад по „Сънсет“. Беше спуснала гюрука на поршето. Обичаше да усеща вибрациите на двигателя през седалката и да слуша дълбокото гърлено ръмжене на завоите. При Бевърли Глен зави на север по „Бокстър“ и се спусна в Долината по лъкатушещия каньон.
Лио Ренфроу живееше в Тарзана на север от Вентура Булевард, на пресечка на магистрала 101. Имаше малка къща, построена след войната, без конкретен архитектурен стил. Приличаше на всички други в квартала, точно както искаше Лио. Оцеляването му се дължеше на способността му да остава незабележим, да се слива със средата.
Тя подмина къщата, без да спира, после заобиколи по малките улички, като търсеше издайническите признаци за полицейско наблюдение: бусове с огледални стъкла, коли с повече от една антена, пикапи с ремаркета. Един от автомобилите привлече вниманието й. Според надписа отстрани принадлежеше на водопроводна фирма. Беше паркиран на тротоара пред къща на пряката зад дома на Лио. Каси продължи напред, но след малко направи обратен завой, върна се и спря до тротоара на половин пряка от буса. После остана в поршето, загледана за някакви следи от живот вътре: движение зад стъклото или поклащане на каросерията. Не забеляза нищо, но продължи да наблюдава още десетина минути — докато от къщата не излезе мъж в син гащеризон. Мъжът отвори страничната врата, внимателно свали някаква тежка машина и я забута към къщата. Това задоволи Каси. Тя запали поршето, направи още едно кръгче около квартала и се върна при дома на Лио. Паркира на тротоара отпред и си напомни да не дразни вечната му параноична чувствителност. Знаеше всички правила и предпазни мерки, които той налагаше на двама им с Макс. Не залагай на черно преди акция, не яж пиле преди акция, никога не носи червена шапка и така нататък. Що се отнасяше до Каси, всичко това бяха пълни глупости.
До онази последна нощ в „Клеопатра“.
Когато стигна до входа, Каси вдигна поглед към гредите на покрива и видя, че старата камера все още е там. Зачуди се дали работи и получи отговор, когато Лио отвори преди да е почукала. Тя се усмихна.
— Още работи, а?
— Естествено. Там е вече, хм, осем години. Жената, дето я монтира, ми даде гаранция за цял живот и аз й имах доверие. Нямаше по-добра от нея в бизнеса.
Той се усмихна.
— Как си, Каси? Хайде, влизай.
Лио Ренфроу бе четирийсетинагодишен, слаб и среден на ръст. Оредяващата му коса беше сива още когато се бяха запознали преди десет години. Макс му беше по-малък брат и той го беше отгледал след смъртта на майка им, катастрофирала с автомобил в пияно състояние. Лио не познаваше баща си, но и двамата познаваха бащата на Макс, който излежаваше двайсет и пет годишна присъда в щатския затвор на Невада за въоръжен грабеж.
Каси влезе и Лио я прегърна — за кратко, но силно. Това й подейства успокоително: все едно че се прибираше вкъщи.
— Здрасти, малката — спокойно и нежно каза той.
— Здравей, Лио — отвърна тя и го погледна в очите. — Вече мога да те наричам по име, нали?
Лио се засмя и я поведе към кабинета си до басейна.
— Добре изглеждаш, Каси. Адски добре. Харесваш ми с къса коса. Да не ти е останала от „Хай Дезърт“?
И й намигна.
— И ти изглеждаш добре, Лио. Изобщо не си се променил.
И двамата се усмихнаха. Не се бяха виждали от години, но той изглеждаше абсолютно същият. Може би с по-малко коса, но силно загорял и в отлична форма. Каси реши, че сигурно все още спазва йогисткия си режим и всяка сутрин плува.
В дневната трябваше да заобиколят дивана, кои знае защо поставен с лице към ъгъла на стаята, вместо към камината. Това я накара да се огледа. Всички мебели бяха разположени странно, сякаш камината, очевидния център на стаята, изобщо я нямаше.
— Напомни ми преди да си тръгна да си запиша телефонния номер на дизайнера ти — каза тя. — Що за стил е това, постмодерн ли?
— Да бе, знам. Наскоро се опитах да подредя всичко съобразно Фен Шуй и това е най-доброто ми постижение. Засега.
— Фен какво?
— Китайското изкуство на хармоничното разположение. Фен Шуй.
— Аха.
Каси си спомни, че бе чела нещо за Фен Шуй — последния повик на модата във вилното строителство в Лос Анджелис сред космично просветлените.
— Къщата е обречена — рече Лио. — Ужасни вибрации от всички посоки. Чувствам се като Дик Ван Дайк2 — влизам през вратата и се препъвам в мебелите. Просто трябва да се преместя. Но вече отдавна живея тук, басейнът ми е на две крачки и съм свикнал с всичко. Не знам какво да правя.
Влязоха в кабинета. Бюрото се намираше в единия край близо до плъзгащи се стъклени врати, които водеха към басейна. Покрай отсрещната стена бяха наредени десетки кашони с шампанско. Каси замръзна. Онзи Лио Ренфроу от миналото, когото познаваше и за когото бе работила, никога не би допуснал в дома си крадени вещи. Той беше нормален човек. Е, редовно организираше обири, след което уреждаше продажбата на стоката, но почти никога не се доближаваше физически до нея, освен ако не ставаше дума за пари. Видът на шампанското в кабинета му я накара да се запита какво прави тук. Навярно след Макс нещата при Лио все пак се бяха променили. Тя стоеше на прага, сякаш се страхуваше да влезе вътре.
Лио мина зад бюрото си и я погледна.
— Какво има?
Каси посочи кашоните, които напълно скриваха стената. Бяха поне петдесетина.
— Никога не си държал в дома си крадена стока, Лио. Това не само е опасно, но и глупаво. Ти…
— Я спокойно. Всичко си е съвсем законно. Това е инвестиция.
— В какво?
— В бъдещето. Само гледай. Честванията на новото хилядолетие ще ликвидират всички запаси на шампанско. По целия скапан свят. Цената на останалото ще скочи до небето и аз ще изкяря страхотно. Всеки проклет ресторант в града ще се влачи на колене при мен. Трябва да видиш какво е в гаража ми. Заредил съм се с петстотин кашона. Това прави шест хиляди бутилки. Удвоявам покупната цена и гушвам поне двеста бона. Искаш ли и ти да вложиш в това? Имам инвеститори.
Каси влезе в кабинета и погледна през стъклените врати към искрящата повърхност на басейна. Подводни прожектори го осветяваха отдолу и той сияеше в нощта като син неон.
— Не мога да си го позволя.
По дъното бавно се движеше автоматична почистваща машина. Чуваше се далечен автомобилен тътен. В нейния холивудски дом бе същото. Тя се зачуди за миг дали е съвпадение, че къщите и на двамата са толкова близо до магистралата. Или това бе типично за крадците. Да имат удобен път за бягство?
— След като свършим тая работа тук, вече ще можеш — отвърна Лио. — Хайде, седни.
Той седна, отвори средното чекмедже, извади очилата си за четене и си ги сложи. Върху бюрото лежеше кафява папка. Лио внезапно стана делови. Все едно че се готвеше да попълни данъчна декларация
