с клиент. Всъщност наистина беше учил счетоводство в Калифорнийския университет в Лос Анджелис, докато не бе осъзнал, че иска да върти свои собствени пари, а не чужди.
Каси седна на кожения стол срещу него и вдигна очи към нанизите червени монети, които висяха от тавана точно над бюрото. Лио проследи погледа й и махна с ръка към тях.
— Това е номерът.
— За какво?
— За Фен Шуй. Това са монети И-Чин. Компенсират липсата на хармония. Затова съм ги закачил тук. Работното ми място е най-важното в къщата.
Той посочи папката.
— Винаги си бил суеверен и параноик, Лио, но ми се струва, че окончателно си се чалнал.
— Не. Наистина вярвам. И действа. Звездите са друг въпрос. Преди да разработя нов план, вече се съветвам с тях.
— Не ми вдъхваш много увереност. С други думи, искаш благословия от астролог ли? Лио, не си ли…
— Не искам никаква благословия. Правя го сам. Виждаш ли?
Той се завъртя и посочи няколко книги, наредени в шкафа зад гърба му. Всички заглавия бяха астрологически. Едно от тях гласеше „Календар на странстванията“, друго — „Инвестиране в звездите“.
— Лио, преди често цитираше еврейските поговорки на дядо си, който казвал неща като „Никога не вдигай от земята стотинка, която е с езито надолу“.
— Все още вярвам в това. Вярвам във всичко. Важното е да вярваш. Не да се надяваш — да вярваш. Има разлика. Вярвам в тези неща и това ми помага да постигам каквото поискам.
Каси си помисли, че такава философия може да се роди единствено в Калифорния.
— Това му е хубавото — продължи Лио. — Осигурен съм отвсякъде. Добре е да имаш всички възможни гаранции, Кас. Така казваше Макс, спомняш ли си?
Тя мрачно кимна.
— Спомням си.
Последва продължително неловко мълчание, изпълнено с тъжни спомени. Каси се загледа в басейна. С Макс бяха плували тук една нощ, когато си мислеха, че Лио спи. После внезапно се включиха прожекторите, а двамата бяха голи.
Накрая отново погледна към Лио.
Той бе разтворил папката на бюрото си. Вътре имаше дебела половин сантиметър пачка стодоларови банкноти, както и жълта страница, откъсната от бележник и изписана с неразгадаеми бележки. Поредната предпазна мярка на Лио. Винаги шифроваше записките си на известен единствено на него език.
— Хм, с какво да започна? — запита сам себе си той.
— Например с това защо ми каза, че тази работа няма да ми хареса.
Лио се отпусна назад и се загледа в нея.
— Е — накрая рече тя. — Ще ми обясниш ли, или трябва да го прочета по звездите?
Той не обърна внимание на иронията й.
— Ето условията. Отиваш в Лас Вегас, както вече те предупредих. Казаха ми, че ставало дума за много пари. Но сделката е предварително уговорена и…
— С кого?
— С едни хора. Не ти трябва да знаеш повече. Всеки има дял. Никой не познава останалите. Даже аз. Един от хората ни в момента наблюдава обекта и за мен той е само глас по телефона, който ми съобщава разни неща. Нямам представа кой е. Той също ме знае по телефона, но нищо повече. Чаткаш ли? Така е най-безопасно. Участниците имат различни части от една и съща мозайка. Само че никой не я вижда цялата.
— Ясно, Лио, но нямам предвид дребните риби. Ти знаеш кой организира удара, нали?
— Да. И преди съм имал работа с тях. Добри хора са. Всъщност те са инвеститорите.
Той посочи кашоните с шампанско.
— Добре — отвърна Каси. — Стига да гарантираш за тях. Какво друго няма да ми хареса?
— Какво друго ли? Най-вече, че мястото е „Клеопатра“.
— Боже Господи!
— Зная, зная.
Лио вдигна ръце, сякаш се предаваше. После отново се облегна назад, свали си очилата и захапа едната дръжка.
— И очакваш след онова, което се случи, да се върна не само в Лас Вегас, но и в „Клеопатра“, така ли?
— Да.
— Никога няма да стъпя там.
— Зная.
Тя се изправи и доближи лице на сантиметри от стъклената врата. Почистващата машина продължаваше да се движи. Назад-напред, назад-напред. Това й напомняше за собствения й живот.
Лио си сложи очилата и заговори със спокоен отмерен глас:
— Може ли да кажа нещо?
Без да поглежда към него, Каси му даде знак да продължи.
— Добре, нека ти припомня. Ти ме потърси, а не обратното. Ти ме помоли да ти намеря работа. Каза, че искаш нещо голямо, при това бързо. И да става дума за пари. Вярно ли съм схванал всичко?
Тя не каза нищо.
— Приемам мълчанието ти за съгласие. Е, Кас, това е работата.
Каси се завъртя към него.
— Но не съм ти казала, че…
Той вдигна ръка.
— Остави ме да довърша. Това е просто предложение. Ако се откажеш — няма проблем. Ще намеря някой друг. Но ти беше най-добрата в обирите. Истинска актриса. Даже Макс би го признал. Ученичката надмина учителя си. Така че когато онези хора дойдоха при мен и ми разказаха за удара, веднага се сетих за теб. Но виж сега, не те насилвам. Ще се появи нещо друго и тогава ще те повикам. Не знам кога ще е, но ти ще си първата в списъка ми. Винаги ще си първа, Каси. Винаги.
Тя бавно се върна при стола си и седна.
— Голям артист си, Лио. С тази реч искаш да ми кажеш, че трябва да приема, нали?
— Не съм казвал такова нещо.
— Няма и нужда. Ти си вярваш в своите звезди, монети И-Чин и всичко останало. Единственото, в което трябва да повярвам аз, е, че онова място, онази нощ… че там просто сме извадили лош късмет. Беше или заради нас, или заради мястото. Цели шест години си казвам, че не е заради нас, а заради мястото. А сега ти… искаш да се върна там.
Лио затвори папката и Каси видя как пачката с пари изчезва.
— Искам само да направиш така, както искаш ти. Но сега трябва да телефонирам на някои хора, Кас. Да намеря някой друг, защото ударът е заплануван за утре вечер. Обектът трябва да си замине в четвъртък сутрин.
Каси кимна и изпита ужасното усещане, че ако откаже тази работа, няма да има друга. Не знаеше дали ще е така, защото Лио ще загуби доверие в нея, или заради нещо друго. Просто предчувствие. За миг си представи сцената с плажа и вълните, които изтриваха надрасканите на пясъка букви. Те изчезнаха преди да успее да ги прочете, но тя знаеше какво пише. „Приеми работата.“
— Какъв ще е моят дял, ако се съглася? Той я погледна и се поколеба.
— Сигурна ли си, че искаш да знаеш?
Тя кимна. Лио отново отвори папката и измъкна жълтия лист изпод пачката. После заговори, като поглеждаше бележките си:
— Значи така, условията. За нас са първите сто бона плюс четирийсет процента от останалите. Според моите хора онзи тип имал около петстотин бона, всичко в брой. В куфарче. При успех нашият дял е двеста и шейсет хиляди. Разделям ги шейсет към четирийсет процента, повечето за теб. Получаваш над сто и
