— Слушай, Вийзи — прекъсна го любезно Джени, — само недей да губиш самообладание!
— Няма! Ще си го запазя, ако престане да ми говори на чужди езици. Омръзна ми. Колкото пъти се видим, все ще изтърси нещо на тоя език — знае, че се ядосвам, затова!
— Недей, Вийзи — все така любезно го спря Джени. — Хайде да се одобрим и тримата! Убедих съдията Рейни да остане при нас да хапне. И докато приготвя вечерята, вие двамата ще направите най-добре да хвърлите едни карти.
— Не мадам! — извика Малчо с пронизителния си гласец. — Без мен! С тоя продажен съдия, измамник на покер, и Черен Петър не бих играл!
III
След вечерята съдията Рейни и Джени се качиха на горния етаж, а Бети и Малчо Гудуили останаха във вестибюла да гледат по телевизията някакви състезания по борба. Съдията Рейни бе вече запалил последната за деня пура и ароматът на горящия тютюн бавно се носеше през коридорите до вестибюла.
Като гледаше двамата набити атлети, Бети ставаше все по-напрегната и неспокойна, безкрайно нещастна. Всяко движение на мускулестите им тела й напомняше Монти Биско и тя неволно се питаше къде ли е той сега, какво ли прави в този момент.
Бети разбираше, че все още е влюбена в Монти, независимо от случилото се, мислеше за него повече и от по-рано. Отдавна бе осъзнала, че ако не го обичаше, при това, както си мислеше, изцяло и вечно, никога не би се върнала в Солисо. В противен случай би заминала колкото може по-далече, само и само да го забрави. Беше се върнала в Солисо, защото искаше да бъде близо до него, но в същото време чувствуваше необходимост с всяка постъпка да му причинява страдание. Нощите минаваха, ходеше с други и всеки път си въобразяваше, че е с Монти; щеше й се той всичко да узнава, дълбоко да страда и да ревнува. А после се връщаше в стаята си, хвърляше се на леглото и безнадеждно ридаеше.
След малко телевизионният екран се замъгли пред очите й, Бети затвори клепачи и се помъчи да задържи сълзите. Знаеше, че Малчо Гудуили обича борба и бокс повече от всичко на света, и затова не поиска да сменят програмата.
Наближаваше вече десет, небето бе чисто, обсипано със звезди. През прозореца се виждаше луната, която се надигаше в кълбо от светлина над върховете на дъбовете, израсли от двете страни на Морнингсайд стрийт. Макар че на сутринта едва ли щеше да бъде по-студено, на съмване по ливадите и покривите положително щеше да има бяла корица скреж.
Малчо Гудуили седеше на ръба на стола, клатеше крака напред-назад високо над пода и възбудено се провикваше към борците на екрана. Изпитваше огромно възхищение от ненормално грамадните размери на двамата мъже, от претенциозната демонстрация на физическата им сила. В никой миг от живота си той не бе тежал повече от 25 килограма, а на височина беше точно 99 сантиметра. Успяваше обаче да увеличи височината си приблизително с осем сантиметра, защото носеше специално поръчани обувки с високи токове.
От седемнайсетата си годишнина, когато лекарите казали на родителите му, че никога няма да порасне повече, отколкото бил тогава, Малчо Гудуили бе тръгнал по циркове и панаири. Когато решил да напусне родния си дом, майка му плакала и го молела да остане, но бащата му подал ръка, сбогувал се и нищо не рекъл. От показване с всевъзможни други изроди и джуджета през тия години получаваше добри пари и всяка година спестяваше значителна сума, за старини. Поради миниатюрните си размери и нежеланието да се врат сред нормалните хора, повечето от другите джуджета зимно време се събираха и прекарваха заедно сезона в някакво градче във Флорида.
Малчо нито веднъж не се върна в родния град да види родителите си, майка си да прегърне и сега, толкова години оттогава, вече и не знаеше живи ли са, не са ли. Така или иначе, не пропускаше Коледа и всеки път пращаше на майка си поздравителна картичка, но адреса си винаги държеше в тайна. Едно лято, по време на панаира в Солисо, Малчо се запозна с Джени Ройстър, която тозчас се заинтересува от него. Изпълнена с майчински съчувствия, освен дето физиката му й се стори много любопитна, след едно от представленията тя го заговори и го покани на гости. В началото Малчо се поколеба — да иде ли в този непознат град в къщата на тази непозната жена, но Джени го убеждаваше, настояваше, обещаваше да му сготви вечеря, канеше го, ако иска, да остане след вечеря при нея. В полунощ, след последното представление, той взе такси, отиде при нея и остана до обед на следния ден, когато трябваше да се върне на работа.
През тая нощ в къщата на Джени помежду им се зароди приятелство и от този миг, дойдеше ли зимният сезон, Малчо наемаше за три месеца една от стаите й. Наближавайки вече трийсет и петата си годишнина, с улегнали навици, привикнал с компанията и пламенната привързаност на Джени, той се надяваше, че завинаги ще може да задържи своята стаичка в нейната къща.
Телефонът в антрето иззвъня, Бети стана и излезе от стаята. След две-три минути се върна, навлече палтото си и грабна шала.
— Ще изпуснеш най-интересното от борбата, Бети — с укорителен поглед каза Малчо. — Времето им изтича и ей сега ще почнат да се хвърлят наляво-надясно, не ти е работа! Ще бие сигурно тоя с белите гащета, защото, както ми се струва, вече са го ангажирали за следващото предаване, но аз съм на страната на черните гащета. Виж му само мускулите! С една ръка може да ми изцеди животеца. Защо не съм и аз голям, че да изляза на тепиха! И двамата ще видят кой съм!
Без да погледне борците, Бети се забради с кърпата и взе да я връзва под брадата си.
— Бухни го в търбуха, бе! — развика се Малчо, смъкна се от стола и развълнуван заподскача. — Извий му врата! Измъкни му ръката и с нея — прас по главата!
Бети наложи очилата с тъмните рамки и се отправи към антрето. Излезе, качи се в колата, запали и с гръмки трясъци зафорсира в студената нощ. След миг фаровете светнаха и тя подкара по Морнингсайд стрийт към мотелите по щатското шосе.
Реферът издигна ръката на бореца с белите гащета, отреждайки му победата. Около ринга се разнесоха пронизителни викове на неодобрение и миг по-късно победеният борец се завтече през тепиха, събори с един удар рефера по гръб и заскача върху стомаха му. Образите на телевизионния екран постепенно избледняха и най-сетне се изгубиха. След интервал от мигаща светлина почна следващата програма. Двама с каубойски дрехи се заловиха да стрелят един в друг.
С ускорено от вълнение дишане, здраво стиснал юмручета, Малчо продължаваше да стои пред екрана, когато на вратата силно се потропа. Той се ослуша тропането се засили, стана по-настойчиво. Той изключи приемника и тръгна към антрето да види кой ли чука в този нощен час.
Още неотворил, в лицето го лъхна вълна студен въздух и вътре се намъкна Сам Моксли.
Облякъл дрипав черен шлифер, той бе увил около врата си парче жълт вълнен плат. Беше висок негър с едър кокал, кажи-речи шейсетгодишен, с приятни черти и сивееща, ниско подстригана коса. В обноските си беше учтив и тих, но още се радваше на младежката си енергия и сила. Като млад се беше женил, но жена му умряла рано и не могла да му роди деца. От него ден Сам разправяше, че никого на света не би нарекъл свой близък и че до смъртта си няма нищо да иска, освен да преживее дните си като слуга на съдията Рейни. Беше иконом и градинар на съдията от трийсет години, грижеше се за къщата и градината за самия Рейни, и правеше това с усърдна гордост.
— Добър вечер, мистър Малчо — рече Сам, като се наведе, и погледна Малчо в очите.
Малчо се покатери на стола до стената и се изправи — да заеме по-изгодна позиция за разговор със Сам.
— За какво си дошъл? — попита го той.
Сам почна да отвива дългото парче жълт вълнен плат, с което ходеше винаги в студено време, да си пази врата и гърлото. После прилежно го сгъна, напъха го в джоба си и съблече тежкия черен шлифер. След туй захвана бързо да търка ръце, че да стопли премръзналите си пръсти.
— За нас, негрите, студът си го бива! — потръпвайки, каза Сам. Белите му зъби заблестяха в светлината на антрето. — А и за белите не е кой знае колко хубаво, мен ако питаш. Тоя леден вятър пронизва всяка кожа, не пита какъв й е цветът. Зимата всички ни ще застигне — досущ като жълтеникав ловджийски пес, който е сгащил в граха ангорски заек и джавка ли, джавка.
