Ърскин Колдуел
Джени, жена по природа
I
Сякаш забравила здрача в тази трескава смяна на сезоните, октомврийската нощ внезапно връхлетя и всичко потъна в тъмнина. Беше онова време от годината, когато, задържала се по-дълго, лятната мекота, както всякога, падаше, покосена от безмилостния напор на зимата.
Сутринта чак от Пидмонт на север се спусна леден вятър, помитащ всичко, прескочи хълмовете с пожълтели шубраци, гневно се разбесня под тъмните ниски облаци и донесе първия зимен студ в град Солисо, над околните нивя и над пасбищата в низината. Следобеда бурята премина и под надвисналите небеса въздухът, макар и мразовит, се успокои. В бързото отстъпление на сивата виделина пред мрака високата двуетажна дървена къща издаваше едва чути стенания и цяла се отдаде на студената припадаща нощ. На утрото червените и жълти хризантеми щяха да клюмнат попарени, а смразените зелени листа на лозницата, тъй пищно покривали през лятото асмата в задния двор, щяха да закалят.
Все тъй изпитателно оглеждайки запустялата улица през прозореца, Джени Ройстър се наведе и подигна пламъчето на газената лампа. Закрепи го на желаната височина, облегна се, обгърната от успокояващата топлина на печката, и скръсти ръце в скута. След миг разтърси рамене, да облекчи тежестта на едрата си гръд.
Замърдала устни заедно с мислите, които се гонеха в главата й, Джени с нетърпение чакаше да съзре в гъстеещия мрак съдията Майло Рейни. Надяваше се, че ще дойде преди мръкнало — искаше навреме да го зърне, та додето той изкачи стъпалата на верандата, да изтича и да му отвори.
Забързан автомобил изфуча по Морнингсайд стрийт, светлините му за миг осветиха дебелоклонестите дъбове пред къщата, после колата бързо изчезна от погледа и остави улицата още по-тъмна.
Ненадейно изникнал от мрачината на нощта, някой чевръсто се насочи към къщата.
Сигурна, че е различила изправената фигура на съдията Рейни, Джени тозчас стана и като раздвижи с лекота месесто тяло, припна към антрето, палейки по пътя лампите една по една; тя едва успя да хвърли поглед към огледалото и да стъкне бухналата си кестенява коса.
Затропал с нозе да прогони студа, като дъхна топлина в събраните си шепи, съдията Рейни безмълвно влезе в антрето. Беше му в природата всяка дума и постъпка да обмисля и поради тази му сдържаност малцина можеха да го обвинят, че е прибързан или неразумен. Окачи шапката си, съблече палтото и обърна към Джени своето усмихнато, набраздено от опнати бръчки лице.
— Има нещо, Джени, на което винаги сляпо съм разчитал, когато идвам при тебе — каза той вместо поздрав и пак й се усмихна.
— Какво е това „нещо“, Майло? — попита го тя. — Не всеки път разбирам какво говориш, ама хубаво го казваш.
— Винаги ме чакаш, Джени, на прага ме посрещаш. Толкоз години вече се познаваме, лете и зиме, как един път не ме остави да те чакам на верандата, един път не съм похлопал на вратата ти като обикновените смъртни. Всякога ми внушаваш чувството, че съм особено привилегирован.
Джени пое палтото му и го остави на закачалката, под шапката.
— Такъв ми е навикът, да ти правя лични услуги, Майло — рече тя. — Обичам да ти правя лични услуги. Една от най-хубавите ми слабости.
— Никога няма да забравя — каза той. — Женската грижа е едно от малкото неща, с които е благословен животът на мъжа.
Съдията Рейни беше висок и суховат, нервно пъргав и изглеждаше много млад за годините си. Макар че в гъстата му черна коса едва забележимо преминаваха сиви ивици, имаше изправена стойка и дълбок и плътен глас. Винаги носеше старомодно тъмни костюми, колосани бели ризи, черни обувки и тъмночервени вратовръзки. Имаше дузини вратовръзки, различна ширина и дължина, всичките в различни оттенъци на тъмночервеното. Хвалейки се на шега, че само ерген би могъл да се радва на подобна привилегия — а и на парите, за да си я позволи, — на лявата ръка носеше голям диамантен пръстен.
— И така, Джени — поде той, — все тъй усмихнат, а гласът му отекваше в антрето, — мога да ти предрека, че тази година ще се разбушува една такава зима като едновремешните, че току-виж дори сняг и поледица дошли.
— Никак няма да се изненадам, Майло — съгласи се тя. — От тоя живот разбрах, че изпитанията и страданията вечно се мъкнат едно подир друго като върволица гладни мравки, напипали кутията със захарта.
— Ако захарта е сладка като тебе, Джени, честна дума, не бих ги обвинил! И ако някога съдбата ми отреди да попадна в оковите на брачния живот, искрено се надявам…
Съдията Рейни докосна страната й с ръка, после се упъти към затоплената всекидневна. Джени остана в антрето, да огледа заруменялото си лице в огледалото и понамести кестенявите си коси.
Съдията Рейни топлеше ръце над печката, когато тя се появи.
— Все такива хубави неща ми говориш, Майло! — каза Джени, приближи го и вдигна поглед към очите му. — Не заслужавам да ми говориш за брачен живот. Какво съм аз? Една тлъста бабичка, на която никой не обръща внимание. Да знаеш само колко пъти си мисля: ех, да можеше да се върне младостта, пък и да имам подходяща фигура…
Тя потърка очи, обърна ненадейно гръб на съдията Рейни и седна.
— Тъй не се говори, Джени! — Той сви уста с укор. — Мога да те уверя най-честно и най-искрено, че си крайно желана партия. Всъщност нищо по-лесно — представям си как още тия дни някой ще отиде в съда да подпише акт за собственост. Чисто и просто „юс приме ноктис“1 на правен език.
Джени го зяпна с мигащи очи.
— Искаш да кажеш, разрешение за брак?
— Не. Просто следствието от това.
— Слушай, Майло, не ме залъгвай! — Лицето й отново се изчерви. — Не ти вярвам, нито дума не вярвам. При тия млади и хубави момичета, пък и още колко никнат всеки ден, със затворени очи да посегнеш… доще ли ти се, само време н място си избери, ти поне знаеш…
— Да, ама на колко неща има да се учат, а времето не чака. Знаеш какво искам да ти кажа. Младежкият вид и въодушевлението не са всеки път в състояние да изпълнят едно обещание, да отговорят на една нужда. Но виж, ти и аз…
В стаята настъпи тишина, мина време. Най-сетне съдията Рейни се отдалечи от печката и седна до стола на Джени.
Каквото ще да става, цял живот ще ти бъда благодарна, Майло — каза Джени. — Поискаш ли някога да се увериш, че те ценя, само ми кажи, аз ще ти докажа колко благодарна мога да бъда. Познаваш ме отлично, знаеш колко ми е голямо сърцето, когато има за кого. Аз съм Джени по име, жена по природа и със закон да речеш, не можеш ме промени. Не съм била никога от тия, дето из къщите им пълно с котки и палета, дето се правят, че нямали нужда от мъж. Ако не беше ти, просто не зная как щях да изтърпя всички изпитания и страдания. Понякога си мисля — сигурно тъй ми е отредено от живота: мъки, лишения и денонощна грижа.
— Този път какво има, Джени? — живо попита той. — Кажи, какво се е случило?
Очите й, замъглени, замигаха, тя разтри чело и пламналите си страни, сякаш да обърше от тях неприятното чувство. Съдията Рейни се наведе близко до Джени и утешително я потупа по ръката.
— Като ми каза, че искаш да намина на връщане тази вечер, защо не ми обади какво е станало? Какво има, Джени? Кажи!
Лявата й ръка изтощено се отпусна в скута и. Дигна другата и посочи към иззиданата от червени тухли църква вън.
— Какво може да има, Майло? — рече тя и уморено сви рамене. — Вече знаеш.
— Пак ли са идвали при тебе? — Той кимна с разбиране. — Това ли беше всичко, Джени?
— Да. — За миг тя затвори очи. — Да. — После заговори с остър глас, в който звучаха гневни нотки.
— Тия отвратителни типове от Църквата на Суровия кръст продължават да правят, каквото им дойде наум, само и само да ми причиняват неприятности. Откога живея тук, с нито един съсед не съм се скарала. С
