— Ще позволите ли… Мис Кортрайт?
— Как другояче, Мърл?
— Искам да се срещнем довечера…
— Защо? — Тя се обърна на другата страна. Сега вече бе сигурна, че е схванала значението на думите му, но заедно с това нещо събуждаше в нея желание да го слуша. — Кажи защо, Мърл?
— Защото… защото ви харесвам… Мис Кортрайт и бих искал…
— Не, Мърл — рязко отвърна тя, погледна го в лицето и твърдо тръсна глава. Сега беше моментът да го обезкуражи. — Това е невъзможно.
— Защо не? — отчаяно попита той. — Или не ме харесвате…
— Не това, Мърл. Разбира се, харесвам те. Ти си много добро момче. Просто ти се възхищавам. Но аз… аз съм учителка, а на една учителка просто не й отива да си определя срещи с учениците, и то такава среща, за каквато намекваш. Разбираш, нали?
— Никой няма да узнае, мис Кортрайт — настоя той и стисна ръцете й. — Ще дойда у вас довечера, като се стъмни, никой нищо няма да разбере. — С всяка дума Мърл се примъкваше до нея и като я притисна, тя усети всяко негово опнато мускулче, за миг притвори очи и си каза, че не бива да му разреши да я целуне, побоя се — допусне ли това, ще изгуби контрол над себе си. — Вие сте много хубава, мис Кортрайт — дрезгаво говореше той, — всичко ви е хубаво, по-хубаво момиче не съм виждал. Откак сте учителка при нас, всеки ден ви наблюдавам, и все по-хубава ставате. — Той стисна ръцете й в силните си лапи. — Нека дойда довечера! Моля ви се! Позволете ми, мис Кортрайт!
Джудит въздъхна дълбоко, мило му се усмихна и бавно поклати глава.
— Не Мърл — тихо рече тя, мъчейки се да е колкото може по-любезна. — Не забравяй, аз съм на двайсет и две, а ти си само на осемнайсет. Дори да не бях учителка, дори ти да не беше ученик, разликата си остава. Сега нали разбираш?
— Че това няма значение! Мен това не ме интересува — запротестира той.
— Но за мене има, Мърл — решително рече тя и се помъчи да дръпне ръцете си. — За мен има огромно значение.
— Не виждам защо — той беше разочарован.
Тя отново му се усмихна.
— Един ден ще разбереш, Мърл.
С неочаквано Движение той я обхвана и я притегли към себе си, а тя разбра, че не се ли отскубне веднага, сигурно ще я целуне. Като го блъсна с всичка сила, тя успя да отвори вратата и скочи от автомобила.
Тих и натъжен, Мърл пое двата куфара, без да я погледне, и ги отнесе пред вратата на къщата. Стовари ги на земята, незабелязано я стрелна с поглед, завъртя се и хукна към колата. Очите й бавно се напълниха със сълзи и додето автомобилът не се изгуби нагоре по улицата, Джудит не помръдна от мястото си.
------------------------------------------
В петък, щом удари последният звънец, Джудит взе първия автобус за Ню Орлеан.
Преди няколко дни писа на Ив Грейсън, че ще й гостува в края на седмицата, а Ив й отговори с възторжена телеграма. В Ню Орлеан пристигна на здрачаване и до апартамента на Ив отиде с такси.
Не бяха се виждали четири месеца и цели два часа бъбриха и се смяха за всичко, което им мина през ума; от самото начало обаче Джудит внимаваше да не спомене нищо за Мърл Рандолф. Ив няколко пъти се помъчи да убеди Джудит, че до края на учебната година трябвало непременно да я посещава всяка седмица. Джудит обеща, когато може, да идва, Ив пълнеше чашите с уиски и вдигаха наздравици за предстоящите недели.
След няколко чаши Джудит най-сетне разказа на Ив за Мърл Рандолф — как непрестанно я преследвал, как й пращал умолителни бележчици и настоявал да я посети, как оставял тези послания върху катедрата й или ги пъхал под вратата.
— Хвърлило ти е мерак момчето — с тон на всезнаеща рече Ив. — Защо не го пуснеш една вечер при себе си?
— О, но това е невъзможно! — възпротиви се Джудит. — Рисковано е. Току-виж разбрали и ще се наложи да си подам оставката и да напусна Ланкастър. Освен това, знам ли какво може да се случи, ако останем насаме?
— Мен, ако питаш, — засмя се Ив, — ще бъде най-грандиозният сеанс на целувки в историята на Ланкастър.
— Та нали тъкмо от това ме е страх — призна си Джудит.
Късно вечерта — бяха се нахранили — телефонът няколко пъти иззвъня. Ив отговаряше, че е заета и молеше да я потърсят отново на другата вечер. През цялото време, додето не си легнаха в полунощ, Джудит се мъчеше да изкопчи от Ив точно какво работи, но Ив се засмиваше, казваше, че това съвсем не е толкова важно, за да го обсъждат в момент, когато след дълга раздяла най-после са заедно, когато има безброй други интересни теми за разговор.
На втория ден, събота, късно след обед — Джудит вече се стягаше да се връща в Ланкастър — телефонът пак иззвъня. Ив поговори с някого, после обясни на Джудит, че след малко щял да дойде някакъв неин приятел. Миг преди да се позвъни, Ив помоли Джудит да поседи в съседната стая. Още незатворила вратата зад себе си, Джудит дочу в хола мъжки глас, а след малко отчетливо хлопна и вратата от спалнята на Ив. Измина половин час; от съседната стая долитаха гласове и звуци, които тя не можа да разбере. Не мина много, и на нейната врата се почука, тя отвори — беше Ив, влезе и се отпусна на леглото.
— Къде ти е приятелят! — попита Джудит.
— Отиде си.
— Тъй скоро?
Ив кимна.
— Винаги ли тъй скоро си отива?
Ив се усмихна:
— Какво искаш да кажеш, Джудит — те или той?
— Не разбирам — каза Джудит.
Ив се надигна от леглото.
— Да пийнем нещо, Джудит.
Отидоха в кухничката и напълниха две чаши с лед и уиски. Не размениха ни дума, върнаха се в хола и седнаха на канапето.
— Вярвам, пак ще дойдеш другата неделя — каза Ив. — Ела, Джудит.
— Не знам ще мога ли толкоз скоро. Но ще дойда, стига да ме искаш, пак ще дойда.
— Тогава обещай след две седмици да си тук, искам да те представя на моите приятели. Сигурна съм, ще ти харесат.
— Дадено — съгласи се Джудит, — обещавам.
----------------------------------------
Беше пак събота, топла пролетна вечер. Джудит пак гостуваше на Ив. Вече два месеца, разпуснеха ли учениците петък следобед, тя се мяташе на автобуса, напускаше Ланкастър и неделя късно вечерта се връщаше от Ню Орлеан.
Тази вечер телефонът бе звънял няколко пъти и както бяха свикнали напоследък, редуваха се на слушалката. Малко след единайсет телефонът отново звънна — беше ред на Джудит. Някой, не си каза името, питаше може ли да дойде веднага.
Когато се позвъни, Ив си беше в стаята; отвори Джудит. Стъписа се, отстъпи назад и дигна ръка към устата си. Макар и в слабо осветеното антре, Джудит веднага го позна. Повече от всякога я порази високата мускулеста снага на Мърл Рандолф, късата му светла коса и срамежливото изражение. Без да я погледне, той влезе, стигна средата на хола и спря, оглеждайки се в необичайната обстановка.
Джудит затвори бавно вратата, облегна се о нея, а в главата й се подгониха безредни мисли. Още недошъл на себе си, Мърл се извърна и като я видя, изумен отвори уста.
— Мис Кортрайт… — едва чуто промълви той, — мис Кортрайт, какво търсите тук?…
Джудит не успя да отговори. Стоеше, притиснала гръб до вратата, стискаше ръце и се задъхваше. Стаята сякаш ненадейно се изпълни със задушаваща, разтопена горещина.
