острието му пламна в сини пламъци на фона на все по-ярката светлина на звездите. За миг мечът застина в небесата — една сияеща лента от сини пламъци — и после падна.
Падна право в средата на протока. Падна почти без звук, бели пръски вода и мечът изчезна.
Нимю изпищя. Аз обърнах кобилата и я подкарах към брега и после през пясъчното бойно поле, натам, където все още ме чакаше моят последен боен отряд. И оттам видях, че войската на лудите се оттегля. Те си отиваха, а хората на Мордред, онези, които бяха оцелели, тичаха по пясъчния бряг, за да избягат от напредващите воини на Мюриг. Думнония щеше да падне, на власт щеше да дойде слаб крал и саксите щяха да се върнат, но ние щяхме да живеем.
Смъкнах се от коня, хванах Сийнуин под ръка и я заведох до върха на една близка дюна. Небето на запад бе обляно от червеното сияние на залязващото слънце, а ние стояхме рамо до рамо в сянката на света и гледахме как „Придуен“ се издига и пада по вълните. Платното й бе пълно сега, защото вечерният вятър духаше от запад и носът на „Придуен“ пенеше водата пред себе си, зад кърмата оставаше дълга ясна следа. Плаваше право на юг, после обърна на запад. Но вятърът духаше от запад. Няма платноходка, която да може да плава право срещу вятъра, но тази плаваше, кълна се. Тя се носеше на запад и вятърът духаше от запад, и въпреки това платното й се издуваше и носът й пореше водата, или може би не знаех какво точно виждам, защото очите ми бяха пълни със сълзи, имаше и други, които се стичаха по бузите ми.
И докато гледахме, забелязахме от водата да се надига сребърна мъгла.
Сийнуин стисна ръката ми. Мъглата бе само малко петно, но то се разширяваше и сияеше. Слънцето си бе отишло, нямаше луна, само звезди и смрачаващо се небе и изпъстрено със сребърни петънца море и лодката с тъмното платно, и въпреки това мъглата сияеше. Сияеше със сребърното сияние на звездите. Или това бе само от сълзите в очите ми.
— Дерфел! — чух сопнатия глас на Сенсъм. Беше дошъл с Мюриг и сега се препъваше по пясъка към нас. — Дерфел! — викна той. — Трябваш ми! Ела тук! Веднага!
— Мой скъпи господарю — казах аз, но не на него. Говорех на Артур. Гледах и плачех, прегърнал Сийнуин, докато лодката бе погълната от сияещата сребърна мъгла.
Така си отиде моят господар.
И оттогава никой не го е виждал.
ИСТОРИЧЕСКИ БЕЛЕЖКИ
Гилдас, историкът, който вероятно е писал своето съчинение, озаглавено „De Excidio et Conquestu Brittaniae“ (За разрушаването и завладяването на Британия), съвсем скоро след Артурианския период, съобщава, че Битката при Бадоници Монтис (обикновено превеждано като връх Бадън) е била обсада, но интересно, че не споменава Артур да е участвал в сражението, довело до великата победа, която, тъжно добавя Гилдас, „беше последното поражение на нещастниците“. „Historia Brittonum“ (Историята на бритите), която може да е, а може и да не е, написана от човек на име Нениус, и която е съставена поне два века след Артурианския период, е първият документ, който твърди че Артур е бил британски военачалник при „Монс Бадонис“, където „за един ден били убити деветстотин и шестдесет мъже при една атака на Артур и всичките били повалени от самия Артур“. През 10 в. няколко монаси в западен Уелс, съставят „Annales Cambriae“ (Уелски анали), където записват: „Битката при Бадън, в която Артур носил кръста на нашия Господ Иисус Христос на раменете си три дни и три нощи, и бритите станали победители“. Беда Преподобни, сакс, чиято „Historia Ecclesiastica Gentis Anglorum“ (Църковна история на английския народ) се появява през 8 в., също говори за поражението, но не споменава Артур, макар че това едва ли е изненадващо, защото Беда изглежда е почерпил по-голямата част от информацията си от Гилдас. Тези четири документа са едниствените ни ранни извори (при това три от тях не са особено ранни), които съдържат сведения за битката. Наистина ли е имало такава битка?
Историците не са склонни да приемат, че легендарният Артур някога е съществувал, но в същото време изглежда приемат, че някъде в края на 500 г. сл. Хр. бритите са водили и са спечелили голяма битка срещу настъпващите сакси на място, наречено Монс Бадоникус, или Монс Бадонис, или Бадоници Монтис, или Минид Бадън, или връх Бадън, или просто Бадън. Нещо повече, те предполагат, че това е била важна битка, защото изглежда е успяла да спре сакското завоевание на британските земи за цяло едно поколение. Освен това тя, както тъжно отбелязва Гилдас, изглежда е нанесла „последното поражение над нещастниците“, защото две столетия след това поражение саксите вече са се настанили в земите на днешна Англия и са изтласкали оттам местните брити. В целия този тъмен период от най-тъмната епоха в историята на Британия тази единствена битка изпъква като значимо събитие, но, колкото и да е тъжно, дори нямаме представа къде точно е станала. Правени са много предположения. Сред тях са Лидингтън Касъл в Уилтшир и Бадбъри Рингс в Дорсет. А Джефри от Монмаут, написал историята си през 12 в., разполага битката в Бат, вероятно защото Нениус нарича горещите извори в Бат „Balnea Badonis“. По-късни историци предполагат, че битката е станала при Литл Солсбъри Хил, западно от Батистън в долината Ейвън близо до Бат. Аз съм възприел точно тази хипотеза в описанието на бойното поле в книгата. Дали е било обсада? Никой всъщност не знае, нито пък знаем кой кого е обсаждал. Изглежда просто има някакво общо съгласие, че е много вероятно да се е разразила битка при Връх Бадън, където и да се намира това, битка, която може да се е развила, а може и да не се е развила, като обсада, и че вероятно е станала някъде около 500 г. сл. Хр. Макар че нито един историк не би рискувал авторитета си, подкрепяйки твърдението, че саксите са загубили и че вероятно Артур е бил архитектът на тази голяма победа.
Нениус, ако той наистина е авторът на „Historia Brittonum“, приписва дванадесет битки на Артур, повечето в места, невъзможни за локализиране, и не споменава Камлан, битката, която по традиция завършва сказанието за Артур. Уелските анали са нашият най-ранен извор за тази битка, а тези анали са написани твърде късно, за да са надежден източник на сведения. Следователно Битката при Камлан е дори по-мистериозна и от битката при Връх Бадън, и е невъзможно да се установи дори приблизително мястото, където може да е станала, ако изобщо е станала. Джефри от Монмаут казва, че сражението се е разразило край река Камел в Корнуол, а през 15 в. сър Томас Малори твърди, че бойното поле било в Солсбъри плейн. Други автори локализират Камлан в Мерионет в Уелс, река Кам, която тече близо до Саут Кадбъри („Каер Кадарн“), Адриановата стена и дори местности в Ирландия. Аз съм описал битката в Долиш Уорън, в Саут Девън, поради единствената причина, че някога имах лодка в устието на Екс и стигах до морето като плавах покрай Уарън. Името Камлан може да има значение „извита река“, а протокът в устието на Екс наистина е извито, макар че има безброй такива реки. Моят избор е съвсем произволен.
Уелските анали казват за Камланската битка само това: „Битката при Камлан, в която Артур и Медраут (Мордред) загинаха“. И вероятно така е станало, но легендите винаги твърдят, че Артур не е умрял от раните си и е бил отнесен на вълшебния остров Авалон, където продължава да спи със своите воини. Явно отидохме далеч отвъд границата, до която един уважаващ себе си историк би посмял да стигне, и то само за да изкаже хипотезата, че вярата в оцеляването на Артур отразява една дълбока и широко разпространена носталгия по изгубения герой, а в целия Британски остров няма по-жизнена легенда от тази, че Артур е все още жив. „Гроб за Марк“ — пише в Черната книга на Кармартен, — „Гроб за Гуитур, гроб за Кугаун с червения меч, но, боже опази, гроб за Артур.“ Артур вероятно не е бил крал, може изобщо да не е живял, но независимо от всички усилия на историците да отрекат самото му съществуване, той и до днес за милиони хора е такъв, какъвто го е нарекъл един преписвач от 14 в.: „Arturus Rex Quondam, Rexque Futurus“ — Артур, нашият Някогашен и Бъдещ Крал.
Информация за текста
© 1997 Бърнард Корнуел
© 1999 Сашка Георгиева, превод от английски
Bernard Cornwell
The Warlord, 1997
Източник: http://sfbg.us
