тласъци бликаше кръв.
— Плат! — викнах аз и един ранен откъсна парче от ленената риза на мъртвеца до него. Ние затворихме раната с плата. Талиезин я превърза с ивица откъсната от полите на неговата дреха. Артур ме погледна, когато Талиезин свърши и се опита да каже нещо.
— Не говори, господарю — помолих го аз.
— Мордред — промълви той.
— Мъртъв е, господарю, мъртъв е.
Мисля, че Артур се усмихна, и тогава носът на „Придуен“ се вряза в пясъка. Артур беше блед и по бузата му се стичаха струйки кръв.
— Вече можеш да си пуснеш брадата, Дерфел — каза той.
— Да, господарю. Ще си я пусна. Недей да говориш.
На кръста му имаше кръв, твърде много кръв, но аз не можех да сваля ризницата му, за да открия раната, макар да си мислех, че тя бе по-лоша от раната в главата.
— Екскалибур — каза ми той.
— Тихо, господарю.
— Вземи Екскалибур — каза той. — Вземи го и го хвърли в морето. Обещай ми.
— Ще го хвърля, господарю, обещавам.
Взех кървавия меч от ръката му, после отстъпих, когато четирима мъже, останали без рани, вдигнаха Артур и го понесоха към лодката. Те го прехвърлиха през борда, и Гуинивиър им помогна да го положат на палубата на „Придуен“. Тя направи възглавница от пропитото с кръв наметало, после клекна до него и го погали по лицето.
— Идваш ли, Дерфел? — попита ме тя.
Аз посочих с ръка към мъжете, които още стояха подредени в стената от щитове.
— Можем ли да вземем и тях? — попитах аз. — И ранените?
— Още дванадесет души — викна Кадуг откъм кърмата. — Нито човек повече. Има място само за дванадесет.
Рибарски лодки не дойдоха. И защо да идват? Защо трябваше да се замесват в убийства, в кръвопролития и лудост, когато тяхната работа беше да вадят храна от морето? Имахме само „Придуен“ и тя трябваше да отплава без мен. Аз се усмихнах на Гуинивиър.
— Не мога да дойда, лейди — казах аз и отново посочих към стената от щитове. — Някой трябва да остане с тях да ги поведе през моста на мечовете.
Чуканчето на лявата ми ръка кървеше, ребрата ми бяха натъртени, но бях жив. Сеграмор умираше, Кълхуч беше мъртъв, Галахад и Артур бяха ранени. Нямаше кой друг да остане. Аз бях последният от военачалниците на Артур.
— Аз мога да остана — каза Галахад, дочул нашия разговор.
— И можеш да се биеш със счупена ръка — свъсих вежди аз. — Качвай се в лодката и взимай Гуидър. И побързай! Приливът се оттегля.
— Аз трябва да остана — нервно каза Гуидър.
Хванах го за раменете и го бутнах в плитката вода.
— Върви с баща си. Направи го заради мен. И му кажи, че винаги съм му бил верен, до самия край. — Изведнъж го спрях, обърнах го с лице към мен и видях сълзи по младото му лице. — Кажи на баща си, че съм го обичал до самия край.
Той кимна, после двамата с Галахад се прехвърлиха през борда. Артур вече беше със семейството си, и аз отстъпих назад, когато Кадуг взе едно от греблата за да отблъсне лодката обратно в протока. Погледнах към Сийнуин, усмихнах се. Очите ми бяха пълни със сълзи, но всичко, което ми дойде на ум да й кажа беше, че ще я чакам под ябълковите дървета в Отвъдния свят. Ала точно когато изричах тромавите слова, и точно когато лодката се освободи от прегръдката на пясъка, тя стъпи леко на носа и скочи в плитката вода.
— Не! — извиках аз.
— Да — каза просто тя и протегна ръка да й помогна да стъпи на брега.
— Нали знаеш какво ще направят с теб? — попитах аз.
Тя ми показа ножа, който бе стиснала в лявата си ръка — искаше да ми каже, че щеше да се самоубие преди да я пленят хората на Мордред.
— Твърде дълго бяхме заедно, любов моя, за да се разделяме сега — каза тя и застана до мен, за да изпратим „Придуен“, която навлизаше в дълбоките води. С нея отплаваше нашата последна дъщеря и децата й. Приливът бе започнал да се оттегля и вълните дърпаха сребърния кораб към открито море.
Останах със Сеграмор докато умираше. Люлеех главата му, държах ръката му и му говорих, докато душата му стигна до моста на мечовете. После, с натежали от сълзи очи се върнах при нашата малка стена от щитове и видях, че Камлан вече бе пълен с копиеносци. Беше дошла цяла войска, но бяха дошли твърде късно, за да спасят своя крал, макар че все още имаха достатъчно време, за да свършат с нас. Най-накрая видях Нимю, с нейната бяла дреха и белият й кон, който се очертаваше като светло петно на фона на потъналите в сянка дюни. Моята приятелка и веднъж дори любовница сега бе моят последен враг.
— Доведи ми кон — казах на един копиеносец. Навсякъде около нас имаше коне без ездачи. Войникът изтича, хвана юздите на една кобила и ми я доведе. Помолих Сийнуин да откачи щита ми, след това накарах копиеносеца да ми помогне да се кача на седлото. Щом се качих, мушнах Екскалибур под лявата си мишница и взех юздите в дясната ръка. Сритах кобилата и тя скочи напред, сритах я пак и тя се понесе, хвърляйки пясък изпод копитата си и разпръсквайки хората пред себе си. Вече яздех сред войниците на Мордред, но те нямаха желание повече да се бият, защото бяха изгубили своя господар. Вече бяха мъже без господар, а зад тях идваха лудите на Нимю. Зад дрипавата войска на Нимю имаше и трета войска. При пясъците на Камлан бе дошла нова войска.
Беше същата онази войска, която бях видял на билото на западния хълм. Осъзнах, че тя бе тръгнала на юг след Мордред, за да завземе Думнония за себе си. Тази войска бе дошла да гледа как Артур и Мордред се унищожават, и сега след като битката бе приключила войската на Гуент бавно слизаше по склона под кръстовете на своите знамена. Идваха, за да наложат своята власт в Думнония и да провъзгласят Мюриг за нейн крал. Червените им наметала и алените пера на шлемовете им изглеждаха черни в здрача, а като погледнах нагоре видях първите бледи звездици на все още светлото вечерно небе.
Насочих коня си към Нимю, но спрях на стотина крачки от моята стара приятелка. Олуен ме наблюдаваше. Нимю не откъсваше злия си поглед от лицето ми. Тогава аз й се усмихнах, хванах Екскалибур с дясната си ръка и вдигнах чуканчето на лявата, за да разбере какво бях направил. След това й показах Екскалибур.
Тогава тя разбра какво бях намислил.
— Не! — изпищя тя, и войската й от луди започна да вие с нея. Вечерното небе се разтресе от нечленоразделните им викове.
Аз отново сложих Екскалибур под мишницата си, хванах юздите, извърнах кобилата и я пришпорих. Продължих да забивам петите си в корема й, за да ускоря устремния й бяг. Чух конят на Нимю да галопира след мен, но тя бе закъсняла, и бе твърде далеч.
Яздех към „Придуен“. Лекият вятър изпълваше платното й и тя се бе отдалечила от пясъчната ивица, а призрачният камък на носа й се издигаше и падаше сред безкрайните морски вълни. Забих отново петите си в корема на кобилата и животното отметна глава. Аз я насочих към потъмняващите води на морето и продължих да я пришпорвам, докато студените вълни започнаха да обливат гърдите й. Едва тогава отпуснах юздите. Кобилата потрепна под мен, когато взех Екскалибур в дясната си ръка.
Издигнах ръката си назад. По мечът имаше кръв, но острието въпреки това сияеше. Веднъж Мерлин беше казал, че Мечът на Ридерч накрая ще се превърне в пламък, и може би наистина стана така, а може и сълзите в очите ми да са ме измамили.
— Не! — изпищя Нимю.
И тогава хвърлих Екскалибур, хвърлих го силно към дълбоката вода, където приливите и отливите бяха издълбали протока в Камланските пясъци.
Екскалибур се превъртя във въздуха. Никога не е имало по-красив меч от него. Мерлин се кълнеше, че е направен от Гофанон в ковачницата на Отвъдния свят. Мечът на Ридерч, едно от Съкровищата на Британия. Това бе мечът на Артур, дар от друид. Оръжието се въртеше, летейки срещу потъмняващото небе и
