високите западни хълмове. „Придуен“ почти бе на вода, макар че хората продължаваха да оправят стъкмяването й. Не след дълго, мислех си аз, Кадуг ще дойде, но по западния път идваха нови и нови копиеносци. Силите на Мордред нарастваха, а нашите можеха само да отслабват.
Фергал, вплел в брадата си лисича козина и малки кости, дойде пред нашата стена от щитове и започна да подскача на един крак по пясъка, вдигнал една ръка във въздуха и затворил едното си око. Прокле душите ни, обеща ги на огнения червей на Кром Дубх и на вълчата глутница, която броди из Прохода на стрелите Ерири. Нашите жени щели да станат играчки в ръцете на демоните на Анун, а децата ни щели да бъдат приковани върху дъбовете в Ардду. Прокле копията и мечовете ни и направи заклинание, с което да разтърси щитовете ни и да превърне червата ни на вода. Той пищеше заклинанията си и ни обещаваше, че в Отвъдния свят щяхме да ровим за храна в изпражненията на хрътките на Араун и ще утоляваме жаждата си като ближем жлъчката на змиите на Сефид.
— Очите ви ще са целите в кръв — грачеше той, — коремите ви ще са пълни с червеи и езиците ви ще почернеят! Ще гледате как изнасилват жените ви и как убиват децата ви!
Той спомена имената на някои от нас, и ни заплаши с невъобразими мъчения. А ние за да се противопоставим на неговите заклинания пеехме Бойната песен на Бели Маур.
Оттогава не съм чувал тази песен от устата на воини, а никога преди това не бях чувал някой да я пее по-добре от нас в онзи слънчев ден на тясната ивица пясък, обградена от морето. Бяхме малко, но бяхме най-добрите воини, които Артур някога е командвал. В тази стена от щитове имаше само един-двама по- млади мъже, всички останали бяхме опитни воини, закоравели в битки и свикнали на миризмата на кръвта, воини, които знаеха как да убиват. Ние бяхме господарите на войната. Сред нас нямаше слаб човек, нямаше нито един на който да не можеш да се довериш, че ще защити рамото ти, нито един, който да отстъпи от страх. А как пяхме този ден! Ние удавихме проклятията на Фергал, и силните ни гласове сигурно се носеха над водата и стигаха до нашите жени, които чакаха на „Придуен“. Ние пеехме на Бели Маур, който впряга вятъра в своята колесница, а дръжката на копието му е направена от цял ствол и мечът му посича врага, както сърпа реже магарешки бодили. Ние пеехме за неговите жертви, пръснати мъртви из житните поля и величаехме гнева му, оставил толкова жени вдовици. Пеехме за ботушите му, големи като воденични камъни, за щита му, подобен на скала от желязо и за украсата на шлема му, която стигаше чак до звездите. Ние пеехме, очите ни се пълнеха със сълзи, а сърцата на нашите врагове със страх.
Песента завърши с див вой и още преди воят да заглъхне Кълхуч накуцвайки излезе пред нашата стена от щитове и разтърси копието си срещу врага. Нарече ги страхливци, плю на техния произход и ги покани да дойдат да опитат вкуса на копието му. Враговете го наблюдаваха, но никой не прие предизвикателството му. Те бяха раздърпан, но страшен отряд от хора, свикнали с убийствата, може би колкото нас, макар вероятно да не бяха толкова опитни във войната между две стени от щитове. Те бяха отрепките на Британия и Арморика, разбойници, престъпници и мъже без господари, които се бяха събрали около Мордред заради неговите обещания за плячка и жени за изнасилване. Минута след минута редиците им набъбваха, но новодошлите бяха изморени, с изранени крака, а и стесняването на ивицата ограничаваше броя на хората, които можеха да тръгнат срещу нашите копия. Можеха да ни избутат назад, но не можеха да ни обградят.
И като че ли все още никой нямаше желание да се изправи срещу Кълхуч. Той застана точно срещу Мордред, който заемаше място в център на вражия фронт.
— Ти си роден от една курвенска крастава жаба — викна Кълхуч на краля, — а баща ти бе страхливец. Ела да се биеш с мен! С мен куция! Стария! Плешивия! Ама не ти стиска да се изправиш срещу мен! — Той плю срещу Мордред и пак никой от хората на Мордред не помръдна.
— Деца! — подигра им се Кълхуч и им обърна гръб, за да покаже презрението си към тях.
Точно тогава един младок изскокна от вражите редици. Шлемът му беше твърде голям за голобрадата му глава, нагръдникът му беше от лоша мека кожа, а на щита му имаше процеп между две от дъските. Той беше млад човек, който трябваше да убие велик боец, за да спечели богатство и затова се затича срещу Кълхуч с вик, изпълнен с омраза, а останалите воини на Мордред го окуражаваха с шумни възгласи.
Кълхуч се обърна, приклекна и насочи копието си срещу чатала на младежа. Младокът вдигна своето копие с намерението да го забие над спуснатия ниско щит на Кълхуч, после нададе победоносен вик като заби острието надолу, но викът му се превърна в задавен писък, когато копието на Кълхуч тихо изсвистя и грабна душата на момчето от отворената му уста. Кълхуч, остарял в битки, отстъпи назад. Неговият щит дори не бе докоснат. Умиращият се препъна, копието висеше забито във врата му. Той опита да се обърне към Кълхуч и падна. Никой не помръдна. Кълхуч плю срещу Мордред и се върна при нас, а ние го приветствахме с радостни възгласи. Той ми смигна щом приближи.
— Видя ли как става, Дерфел? — викна Кълхуч, — Гледай и се учи.
Думите му разсмяха мъжете около мен.
„Придуен“ вече беше на вода, светлият й корпус се оглеждаше в блещукащата вода, накъдрена от лекия западен вятър. Този вятър донесе вонята на хората на Мордред — миришеше на кожа, пот и медовина. Мнозина от враговете сигурно бяха пияни, защото мнозина от тях нямаха кураж да се изправят срещу нас без да са пияни. Чудех се дали младокът, чиято уста и гърло вече бяха почернели от мухи, бе намерил в медовината смелост да излезе срещу Кълхуч.
Мордред придумваше хората си да тръгнат напред и най-смелите сред тях насърчаваха своите другари да вървят. Стори ми се, че слънцето изведнъж се бе спуснало доста по-ниско, защото бе започнало да ни заслепява; не бях усетил колко време бе минало докато Фергал ни проклинаше и после докато Кълхуч се подиграваше на врага, а този враг все още не можеше да намери смелост да тръгне в атака. Малцина тръгваха напред, а останалите се влачеха след тях, и тогава Мордред започваше да ги ругае, докато закърпи отново стената от щитове и после отново ги насърчаваше. Винаги е така. Иска се голям кураж да атакуваш стена от щитове, а нашата, макар и малка, бе добре подредена и пълна с известни воини. Хвърлих поглед към „Придуен“ — тъкмо спускаха новото платно и то увисна на рейката. Беше боядисано в кърваво червено и украсено с черната мечка на Артур. Кадуг бе дал много злато за това платно, но после вече нямах време да гледам кораба в далечината, защото хората на Мордред най-после идваха към нас и по-смелите подтикваха другите да тичат.
— Подпрете се здраво! — викна Артур и ние подвихме колене, за да поемем удара на противниковата стена. Врагът бе на дванадесет крачки от нас, десет и тъкмо щяха да ни връхлетят с крясъци, когато Артур отново извика:
— Сега!
Гласът му спря устрема на вражите копиеносци, защото те се почудиха какво ли означава това, но после Мордред им изкрещя да убиват и така най-накрая те се блъснаха в нас.
Копието ми се удари в нечии щит и бе избито от ръката ми. Зарязах го и грабнах Хюелбейн, който бях забил в пясъка пред мен. Миг по-късно щитовете на Мордред се удариха в нашите и един къс меч ме удари по главата. Ушите ми зазвъняха от удара по шлема, мушнах Хюелбейн под щита си, търсейки крака на моя нападател. Усетих как острието се вряза в плътта му и силно завъртях меча. Човекът залитна, осакатен. Потрепна, но се задържа на крака. Той имаше черна къдрава коса, която се подаваше изпод очукания му железен шлем. Докато той плюеше по мен, аз успях да измъкна Хюелбейн изпод щита си. Отбих един свиреп удар на късия меч на противника и после стоварих тежкото острие на моето оръжие върху главата му. Той се строполи на пясъка.
— Пред мен — викнах аз на човека зад мен и той заби копието си в осакатения враг, който иначе можеше да ме намушка в слабините. Тогава чух викове на болка и уплаха и бързо погледнах наляво. Макар че не виждах ясно от размаханите мечове и брадви, все пак видях, че огромни горящи главни летяха над главите ни и падаха сред редиците на противника. Артур използваше погребалната клада като оръжие, и неговата последна команда преди да се сблъскат двете стени от щитове бе отправена към мъжете близо до огъня, които трябваше да грабнат горящи клони от кладата за незапалените им краища и да ги хвърлят върху редиците на Мордред. Вражите копиеносци инстинктивно се отдръпнаха от пламъците и Артур поведе нашите хора в направения пробив.
— Дайте път! — викна някой зад мен и аз отстъпих встрани. Край мен изтича копиеносец, минал през нашите редици с огромен горящ прът. Той го заби в лицата на враговете пред нас, те се отдръпнаха от тлеещия връх и ние скочихме в образувалия се процеп. Огънят обгаряше лицата ни докато сечахме и мушкахме. Над нас продължаваха да летят пламтящи главни. Врагът, който беше най-близо до мен се
