Стигнаха до следващата площадка на стълбището. Още десет минути почивка, за да се изцеди умората от мускулите им. И отново на път. Оставаха още два километра, но не си струваше да се мисли за това…
Изведнъж престана влудяващото със своята последователност свистене. В същия миг прекъсна и/I бесният ход на светлите кълба, полетели по Правите долини към морето. Шестте дълги слънца на Рама заблестяха с познатата непрекъсната светлина.
Но силата им не преставаше до отслабва; от време на време примигваха, сякаш от някакви бързо изчерпващи се източници някой изтегляше внезапно огромни количества енергия.
Понякога те чувствуваха под краката си слаби трусове. От кораба съобщаваха, че Рама продължава да се премества неуловимо бавно, подобно на компасната стрелка, която се подчинява на някое слабо магнитно поле. Всъщност това бе успокояващо и Нортън помисли, че истинските тревоги ще започнат тогава, когато Рама застане на едно място.
Русо съобщи, че всички биоти са изчезнали. Сега в целия вътрешен свят на Рама останаха да се движат само няколко човешки същества, които пълзяха мъчително бавно по извитото чело на северния свод.
Нортън бе победил отдавна главозамайването от първото изкачване, но сега в съзнанието му се прокрадваше нова уплаха. Те бяха много уязвими, прилепнали към безкрайния склон между равнината и централната база. Той се замисли какво ще стане, ако Рама е завършил вече промяната на своето положение в пространството и започне да набира скорост.
Навярно тласъкът ще бъде насочен по оста. Ако е в южна посока, те не рискуваха нищо, тъй като силата ще ги притисне леко към склона, по който се изкачваха. В противния случай обаче можеха да излетят в пространството и да паднат обратно на равнината, простряла се далече под тях.
Той се опита да си вдъхне смелост с мисълта,че всяко възможно ускорение ще бъде много слабо. Изчисленията на доктор Перера бяха убедителни. Максималното ускорение за Рама бе едва една петдесета ж; в противен случай Цилиндричното море щеше да прехвърли южния праг и да залее целия континент. Но Перера си седеше в удобния кабинет на Земята и над него не бяха увиснали километри от метал, който всеки миг може да се срути върху главата му. А защо в Рама да няма периодични наводнения?
Не, всичко това бе смешно. Наистина бе глупаво да си представи, че внезапно трилиони тонове маса ще полетят с ускорение, което ще го откъсне от мястото му. И все пак до края на изкачването той не се отдалечаваше много от сигурното перило. След безкрайно дълго време стълбището свърши. Оставаха няколкостотин метра отвесна, вдълбана стълба. По нея нямаше да се изкачват; щяха да ги изтеглят с въже от централната база. Силата на притегляне бе толкова малка, че в основата на стълбата човек тежеше не повече от пет килограма, за да изчезне напълно теглото му някъде в нейния горен край.
И така Нортън си почиваше, привързан с въжето; от време на време се хващаше за стълбата, за да се противопостави на малката сила на Кориолис, която се опитваше да го отнесе встрани. Той гледаше за последен път Рама и почти забрави за вдървените си мускули.
Беше толкова светло, колкото е на Земята при пълнолуние. Целият пейзаж се виждаше ясно, но подробностите се сливаха. Обширна част от Южния полюс бе закрита от светеща мъгла, през която надничаше само върхът на Големия рог — малка, но ясно доловима тъмна черта.
Грижливо подреденият и все така непознат континент отвъд морето напомняше за случайно нахвърляна мозайка. Нортън не задържа дълго погледа си върху него, защото перспективата го скъсяваше и всички детайли се сливаха.
Той обходи с очи кръглия пояс на морето; видя за първи път еднообразната картина на неспокойната вода, блъскаща се в преградите, които се намираха на равни разстояния една от друга. Макар и слабо, промяната в положението на Рама в пространството се чувствуваше. Нортън бе убеден, че и при тези условия е достатъчно само да попита сержант Барнис и тя би прекосила на драго сърце морето със своя загубен вече „Резълюшън“.
Ню Йорк, Лондон, Париж, Москва, Рим… Той се сбогува с всички градове в северното полукълбо и се надяваше, че рамианите ще му простят за нанесената щета. Навярно те щяха да разберат, че всичко е било сторено в името на науката.
Най-сетне стигна до централната база. Поеха го приятелски ръце, които го понесоха бързо към въздушните шлюзи. Преуморените му крайници трепереха така неудържимо, че се чувствуваше почти напълно безпомощен и бе доволен да го носят като полупарализиран инвалид.
Тръгнаха надолу в централния кратер и Нортън видя как небето на Рама се спуска над него. В мига, в който вратата на външния въздушен шлюз закри завинаги гледката, той си помисли, че наистина е странно да пада нощ точно сега, когато Рама се намира най-близко до Слънцето.
44. Хипердвигател
Според Нортън сто километра бяха напълно достатъчни за тяхната безопасност. Сега Рама приличаше на огромен черен правоъгълник, застанал върху по-дългата си страна, която скриваше Слънцето. Нортън използва тази възможност и разположи „Индевър“ в пълна сянка така, че да облекчи охладителните системи и да успеят да догонят закъснението с ремонта на кораба. Защитният тъмен конус бе готов да изчезне всеки миг и той бе решил да си послужи колкото може по-добре с него.
Рама все още променяше положението си. Бе се отклонил почти с петнайсет градуса; очевидно предстоеше голямо отклонение в неговата орбита. В Обединените планети възбудата граничеше с истерия, но до „Индевър“ достигна само слаб отглас от нея. Екипажът бе изтощен физически и емоционално до крайност; след като излетяха от северния полюс на Рама, всички спаха дванайсет часа с изключение на ограничения до крайност дежурен състав. По лекарско предписание и Нортън премина през успокоителен електросеанс, но въпреки това сънува как се изкачва по безкрайно стълбище.
След втория ден нещата на кораба почти навлязоха в нормалния ход, а изследването на Рама се струваше на всички като случка от друг живот. Нортън се залови с натрупаната канцеларска работа и плановете за бъдещето; отхвърляше молбите да го интервюират, макар че някои бяха успели да се промъкнат като представители на радиовръзката с „Надзор на Слънчевата система“ и дори с „Космическа стража“. От Меркурий не идваха никакви вести; сесията на Общото събрание на Обединените планети бе отложена, но всички бяха готови да се съберат още при първия сигнал.
Бяха изминали трийсет часа, откакто напуснаха Рама, и за
Нортън това бе първият спокоен нощен сън, когато внезапно го върнаха към действителността. Още замаян, той изруга, погледна с невиждащ поглед към Карл Мърсър и като всеки добър командир в същия миг бе вече буден.
— Спря ли да се премества?
— Да. Неподвижен е като скала.
— Бързо при командния пулт.
Целият кораб се раздвижи. Дори глупчовците разбраха, че нещо става, и издаваха тревожни звуци, докато Мак Ендрюс не ги успокои с бързи знаци. Докато сядаше на стола и затягаше ограничителните колани около кръста си, Нортън се питаше дали това не е поредната лъжлива тревога.
Сега Рама бе се скъсил във форма на невисок цилиндър, а зад единия му край надничаше изгарящият венец на Слънцето. Нортън внимателно върна „Индевър“ в сянката на изкуственото затъмнение и видя как бисерното великолепие на короната се появява отново на фона на по-светлите звезди. Един огромен протуберанс, висок най-малко половин милион километра, бе се издигнал така далече от Слънцето, че горните му разклонения изглеждаха като кръвавочервено, огнено дърво.
Нортън си каза, че не им остава нищо друго, освен да чакат. Сега най-важното бе да не се отегчават и да са готови да действуват веднага, щом се наложи, без да изпускат от очи измерителните прибори, независимо колко дълго щеше да продължи всичко това.
Странна работа! Звездното поле се преместваше, сякаш бе включил двигателите за завъртане на кораба. Но той знаеше много добре, че не се е докосвал до уредите за управление, а и не бе почувствувал никакво сътресение.
— Капитане — чу се напрегнатият глас на Калвърт от мястото на навигатора, — ние се въртим! Погледнете звездите! А приборите не показват нищо!
— Скоростните жироскопи действуват ли?
