— Съвсем нормално. Виждам показанията за нулева вибрация. А в същото време се въртим с няколко градуса в секунда!
— Това е невъзможно.
— Напротив, погледнете сам.
Когато всички измерителни уреди са повредени, човек трябва да разчита на собствената си зрителна апаратура. Ето че Сириус прекоси границата на наблюдателния люк. Ако вселената, върнала се внезапно към докоперниковата космология, не бе решила да обикаля около „Индевър“, оставаше единствената възможност, че звездите са неподвижни, а корабът се върти.
Второто обяснение изглеждаше много по-правдоподобно, но веднага изникваха неразрешими парадокси. Ако корабът действително се въртеше с такава скорост, той трябваше да го почувствува буквално с дъното на собствените си гащи, както казва поговорката. Освен това бе невъзможно всички жироскопи да са се повредили едновременно и самостоятелно един от друг.
Имаше само един реален отговор, според който всеки атом от масата на „Индевър“ е попаднал във властта на някаква сила, по-точно на някакво мощно гравитационно поле. То можеше да причини въртенето на кораба, но никой не бе чувал за подобно поле.
Внезапно звездите изчезнаха. Отзад щита на Рама се показа ослепителният слънчев диск и затъмни всичко останало.
— Опитай с радара. Колко е Доплеровият показател? Нортън очакваше, че и този уред е повреден, но се излъга. Рама най-сетне бе тръгнал, макар и със съвсем скромно ускорение от 0,015 g. Нортън помисли, че доктор Перера ще бъде доволен от своето предсказание за 0,02 g. А „Индевър“ бе попаднал в килватера на Рама, също като боклуците, които продължават да се въртят зад бързо отминаващ кораб.
Ускорението оставаше постоянно. Рама се отдалечаваше от „Индевър“ с равномерно нарастваща скорост. След като разстоянието се увеличи достатъчно, корабът попадна отново във властта на неотменните инерционни сили. На борда можеха да пресмятат само приблизителната величина на енергията, в чието поле на действие се озоваха за кратко време; Нортън бе доволен, че разположи „Индевър“ на безопасно разстояние, преди Рама да включи своя двигател.
Този двигател остана пълна тайна за тях, макар и да бяха напълно сигурни поне в едно. Никакви газови, йонни или плазмени двигатели не отклоняваха Рама в новата орбита. Сержант професор Майрън изрази най-точно общото мнение, като каза поразен и без да вярва на очите си: „Ето там рухва третият закон на Нютон.“
И все пак „Индевър“ трябваше да разчита на третия закон на Нютон, когато на следващия ден се премести от досегашната си насочена към Слънцето орбита, като използува последните капки гориво. Промяната бе незначителна, но достатъчна, за да има още десет милиона километра между него и Слънцето в момента на перихелия. Точно толкова бе разликата между деветдесет и петте процента мощност на охладителната система на кораба и сигурната огнена смърт.
Когато „Индевър“ изпълни коригиращата маневра. Рама едва се виждаше на фона на слънчевия блясък, отдалечен на двеста хиляди километра. С помощта на радара те успяха да определят точно неговата орбита. С всяко ново измерване изумлението им нарастваше.
Проверяваха отново и отново получените резултати, докато най-сетне се убедиха в невероятното заключение. Изглежда, всичко е било напразно — и страховете на жителите на Меркурий, и героизмът на Родриго, и многословието на Общото събрание.
Докато гледаше крайните цифри, Нортън си мислеше за иронията на съдбата в космоса; след безупречна работа в продължение на милион години компютрите на Рама бяха направили една незначителна грешка — навярно бяха сменили знаците плюс и минус в някое уравнение.
Всички се опасяваха, че скоростта на Рама ще намалее и гравитационното поле на Слънцето ше го улови, за да стане нова планета в неговата система. Ставаше точно обратното. Скоростта му нарастваше непрекъснато, и то във възможно най-лошата посока. Рама падаше все по-бързо към Слънцето.
45. Феникс
Параметрите на новата орбита на Рама ставаха все по-точни, а заедно с това изчезваше всяко съмнение в жестоката развръзка. Само няколко комети бяха преминавали толкова близо до Слънцето; в перихелия Рама щеше да бъде на по-малко от половин милион километра от термоядрения ад. Никой материал не можеше да издържи температурата на подобна близост. Твърдата сплав, от която бе изграден корпусът на Рама, щеше да започне да се топи на десет пъти по-голямо разстояние.
За облекчение на всички „Индевър“ премина през точката на перихелия и бавно се отдалечаваше от Слънцето. А Рама продължаваше по своята все по-малка и все по-близка към него орбита и бе вече навлязъл в най-външните краища на короната му. Корабът бе удобно място, откъдето щяха да гледат последната сцена от драмата.
Рама се намираше на пет милиона километра от Слънцето, когато започна да се увива във своя пашкул, без да престане да увеличава скоростта си. Досега той приличаше на светла малка чертица в телескопите на „Индевър“; внезапно. сякаш се разпадаше на части, заблестя като звезда в мъглив хоризонт. Нортън гледаше тази картина и почувствува остра болка от загубата на толкова чудеса. Само след миг обаче разбра, че Рама е все още на мястото си, обвит от някаква искряща мараня.
Но ето че изчезна напълно, за да се появи блестящ звезден обект без видим диск, сякаш Рама бе се свил в мъничко кълбо.
Измина известно време,преди да разберат какво се е случило. Рама наистина бе изчезнал. Бе се скрил в блестяща сфера с диаметър около сто километра. Сега те виждаха само светлината от Слънцето, отразена в обърнатата към тях извита повърхност. Навярно слънчевият ад не бе вече опасен за Рама, обвит в защитен балон.
Постепенно неговата форма се променяше, защото изображението на Слънцето се изкриви и удължи. Кълбото се превръщаше в елипсоид, чиято по-дълга ос сочеше посоката на движението на Рама. Точно тогава започнаха да пристигат и първите изкривени сигнали от работните наблюдателни станции, които от двеста години насам следяха неотстъпно Слънцето.
Нещо ставаше със слънчевото магнитно поле в района около Рама. Дългите около милион километра силови линии, които изплитаха короната и насочваха сноповете йонизирани газове с такава скорост, че понякога те надвиваха смазващата сила на слънчевото притегляне, се натрупваха около блестящия елипсоид. Все още нищо не се долавяше с око, но орбиталните прибори отчитаха всички промени в магнитния поток и ултравиолетовото излъчване.
Ето че не след дълго измененията в короната започнаха да се виждат съвсем ясно. Високо във външната атмосфера на Слънцето се появи светеща тръба или тунел, дълъг сто хиляди километра. Той бе леко извит, следвайки орбитата на странния обект; Рама или по-точно защитният пашкул около него се виждаше като блестящо манисто, което се носи все по-бързо и по-бързо в призрачната тръба, забита в короната.
Защото скоростта му продължаваше да нараства. Сега летеше с повече от две хиляди километра в секунда и всички разбраха, че Слънцето не може да го задържи. Най-сетне вникнаха в стратегията на рамианите. Те бяха се приближили до самото Слънце, за да почерпят енергия от извора и да го използуват като допълнително ускорение към своята крайна, неизвестна цел.
Скоро се разбра, че рамианите доливат не само енергия. Вярно е, никой не бе съвсем сигурен, тъй като най-близките уреди за наблюдение се намираха на трийсет милиона километра, и все пак според някои недвусмислени показания Рама извличаше и материя от Слънцето, сякаш бе решил да попълни загубите и пропуските от десет хиляди века, прекарани в космическото пространство.
Рама се носеше все по-бързо покрай Слънцето и никой обект, прекосил Слънчевата система, не бе достигал такава скорост. Посоката на неговото движение се промени с повече от 90 градуса само за два непълни часа, което бе последното, надменно доказателство за липсата на какъвто и да е интерес към всички тези светове, чието спокойствие бе нарушил неочаквано.
Рама се измъкваше постепенно от кръга на еклиптиката и се спускаше в южния небосклон, далече над плоскостта, в която се движат всички планети. Посоката му съвпадаше с Големия Магеланов облак, макар че той очевидно не беше неговата цел; по-нататък следваха самотните бездни отвъд Млечния път.
