да достигне до него. Носеше най-лошите възможни новини, пристигнали от мрежата от обсерватории на Слънцето, разположени високо над неговата изпепеляваща повърхност.
Комодорът — титлата му бе почетна, тъй като на Земята бе професор по астрофизика в Харвард — всъщност не бе напълно изненадан. Съзтезанието никога не бе започвало толкова късно. Бяха отложили неколкократно началото му и сега май всички щяха да загубят.
Дълбоко под повърхността на Слънцето се натрупваха огромни сили. Във всеки момент енергията на милион водородни бомби щеше да се освободи и да предизвика взрива, известен като слънчево изригване. Невидимо огнено кълбо, няколко пъти по-голямо от родната ни планета, щеше да се понесе към пространството със скорост от милиони мили в час.
Облакът от електронен газ по всяка вероятност нямаше да улучи Земята. Докоснеше ли я, обаче, това щеше да стане едва след ден. Космическите кораби с дебелите си стени и могъщите си магнитни екрани щяха да се защитят. Леките слънчеви яхти, с техните тънки като от хартия стени, бяха безпомощни пред такава заплаха. Екипажите им трябваше да бъдат евакуирани, а състезанието — прекратено.
Джон Мертън не знаеше това, когато „Даяна“ правеше втората си обиколка около Земята. Ако всичко се развиваше нормално, тя щеше да бъде последната както за него, така и за руснаците. Бяха се движили по възходяща спирала хиляди мили, като черпеха енергия от слънчевите лъчи. При последната обиколка щяха да се откъснат напълно от Земята и да поемат дългия път към Луната. Щяха да се съзтезават само двете яхти. Умореният екипаж на „Санбийм“ отпадна, след като в протежение на над сто хиляди мили доблестно се опитваше да се справи с тяхното въртящо се платно.
Мертън не чувствуваше умора. Бе се нахранил и бе спал добре, а „Даяна“ се държеше превъзходно. Автопилотът регулираше напрежението на въжетата подобно на работливо паяче и поддържаше огромното платно в оптимално положение спрямо Слънцето — по-добре от което и да е човешко същество. Макар и до този момент двете квадратни мили пластмасова тъкан по всяка вероятност да бяха подложени на ударите на стотици микрометеорити, малките пробойни не се бяха отразили на тягата.
Тревожеха го само две неща. Първото бе осмото въже, което вече не можеше да се контролира както трябва. Без каквото и да е предупреждение неговата макара бе блокирала — независимо от целия натрупан инженерен опит в усвояването на космоса лагерите нерядко продължаваха да се повреждат в безвъздушното пространство. Не бе в състояние нито да отпусне, нито да обтегне въжето, така че щеше да му се наложи да насочва платното с помощта на останалите. За щастие, най-трудните операции вече бяха приключили и отсега нататък „Даяна“ щеше да се радва на попътен слънчев вятър. Както едно време са казвали старите моряци, лесно е да се справиш с платноходка, когато вятърът духа откъм рамото ти.
Другата му грижа бе „Лебедев“, преследваща го на разстояние само триста мили. Благодарение на формата на платното си, руската яхта притежаваше забележителна подвижност. По време на обиколката около Земята, движенията й бяха изключително прецизни. Печелиш ли обаче маневреност, трябва да жертвуваш скоростта — не е възможно да се постигнат двете неща едновременно. Мертън вярваше, че на предстоящата права отсечка ще надделее. Въпреки това обаче щеше да бъде в състояние да изпита абсолютна увереност в победата си едва след три-четири дни, когато „Даяна“ преминеше покрай обратната страна на Луната.
На петдесетия час от състезанието, непосредствено след края на втората обиколка около Земята, Марков поднесе малката си изненада.
— Привет, Джон — каза той, уж разсеяно по канала за междукорабна връзка. — Бих се радвал, ако наблюдаваш какво ще направя. Може би ще ти е интересно.
Мертън отиде при перископа и настрои увеличението на максимум. На фона на звездите се виждаше блестящото платно с форма на малтийски кръст на „Лебедев“, малко, но много релефно. Изведнъж стана нещо невероятно. Четирите рамена на кръста бавно се отделиха от централния квадрат и заедно с въжетата си отплуваха встрани.
Марков, след като бе на път да достигне необходимата скорост и вече не се нуждаеше от сложни маневри около Земята, бе решил да се освободи от цялата излишна маса. Отсега нататък „Лебедев“ щеше да бъде почти неуправляем, но това вече не беше важно, тъй като тази част от пътя бе лесна и не се нуждаеше от сложна навигация. По същия начин някой яхтсмен от древността можеше да се освободи от тежестта на кормилото и кила, стига да знаеше, че остатъкът от състезанието ще премине в спокойно море.
— Поздравявам те, Димитри — отвърна Мертън. — Не ще и дума, че номерът си го бива. Няма обаче да свърши работа. Вече не можеш да ме настигнеш.
— Още не съм свършил — отвърна руснакът. — Има една стара руска приказка за една шейна, преследвана от вълци. За да се спаси, кочияшът започнал да изхвърля от нея пътниците един по един. Виждаш ли връзката?
Мертън веднага я видя. На последната част от трасето Димитри вече не се нуждаеше от втори пилот. „Лебедев“ наистина можеше да се облекчи от товара си.
— На Алексей това няма да му бъде много приятно — отвърна Мертън. — Пък и би било в нарушение на правилата.
— На Алексей не му е приятно, но капитан на яхтата съм аз. Ще изчака десетина минути в космоса, докато комодорът го прибере. Колкото до правилата, в тях не е казано нищо за числеността на екипажа. Ти би трябвало да го знаеш.
Мертън не отговори. Бе много зает, тъй като се бе заел с изчисления на основата на това, което му бе известно за конструкцията на „Лебедев“. Когато ги приключи, вече знаеше, че краят на състезанието все още е неясен. Руснакът можеше да го настигне тъкмо в момента, когато се надяваше да премине покрай Луната.
Изходът от съзтезанието обаче вече бе решен на разстояние деветдесет милиона мили от тях.
На третата слънчева обсерватория, намираща се в орбитата на Меркурий, автоматическите уреди регистрираха цялата история на изригването. Върху сто милиона квадратни мили от повърхността на Слънцето избухна такъв ярък синьобял огън, че в сравнение с него останалата част от диска избледня. От този горящ ад, като се извиваше и гърчеше в собственото си магнитно поле като живо същество, се появи наелектризирана плазма. Пред нея, движейки се със скоростта на светлината, просветна предупредителният блясък на ултравиолетови и рентгенови лъчи. Щеше да достигне Земята след осем минути, но бе сравнително безобиден. Не можеше да се каже обаче същото за заредените атоми, които го следваха с малката скорост от четири милиона мили в час. Само след ден щяха да достигнат „Даяна“, „Лебедев“ и останалата част от малобройната флотилия и да ги обвият в облак от смъртоносна радиация.
Комодорът реши да отложи решението си до последната минута. Дори и след като плазменият език задмина орбитата на Венера, все още не се знаеше дали ще докосне Земята или не. Когато обаче се оказа само на четири часа разстояние и присъствието му бе регистрирано от радарите, базирани на Луната, комодорът разбра, че положението е безнадеждно. През близките пет или шест години, докато Слънцето се успокои, състезания със слънчеви яхти нямаше да се провеждат.
Цялата Слънчева система въздъхна разочаровано. „Даяна“ и „Лебедев“ бяха на половината път между Земята и Луната, плътно една до друга, обаче никой нямаше да разбере коя яхта е по-бърза. Ентусиастите можеха да спорят по този въпрос години след това, в летописите щеше да бъде отбелязано просто: „състезанието бе отменено вследствие на слънчево изригване“.
Когато Джон Мертън чу нареждането, изпита огорчение, каквото не бе познавал от детството си. Ясно си спомни своя десети рожден ден. Бяха му обещали за подарък модел на известния космически кораб „Утринна звезда“ и той цели седмици бе мечтал как ще го сглоби и избираше място в спалнята си, където да го закачи. В последния момент обаче, баща му му съобщи тъжната новина: „Съжалявам, Джон, но е много скъп. Може би догодина…“
След половин век, изживян успешно, Мертън отново се почувствува като покрусено момче.
За миг му хрумна мисълта да не се подчини на заповедта на комодора. Какво би могъл да му направи, ако пренебрегнеше неговото предупреждение? Дори и състезанието да беше отменено, Мертън пак можеше да достигне Луната и името му да се запази в книгите за рекорди цели поколения.
Това обаче щеше да бъде нещо по-лошо от глупост. Щеше да е самоубийство, при това много неприятно самоубийство. Мертън бе виждал хора, загинали в резултат на радиация, когато магнитните
