Артър Кларк
Слънчев вятър
Огромните платна опънаха въжетата, защото ги издуваше вятърът, веещ между световете. Макар че след три минути съзтезанието щеше да започне, Джон Мертън бе по-спокоен, отколкото през който и да е миг от изминалата година. Каквото и да се случеше, след сигнала за старт, независимо дали „Даяна“ щеше да го отведе към победата или поражението, той вече бе осъществил своята амбиция. Прекарал целия си живот в проектирането на кораби за други хора, сега щеше да командува собствен кораб.
— Остават две минути до старта — съобщи радиостанцията в кабината. — Молим да потвърдите готовността си.
Останалите капитани отговориха един след друг. Мертън познаваше гласовете им, някои напрегнати, други — спокойни. Бяха гласовете на негови приятели и съперници. В четирите обитавани светове имаше едва двадесетина души, способни да управляват слънчеви яхти. Всичките сега се бяха събрали тук, на стартовата линия или на борда на спомагателните съдове в орбита на двадесет и две хиляди мили над екватора.
— Номер едно — „Госамер“. Готов съм.
— Номер две — „Санта Мария“. Всичко е наред.
— Номер три — „Санбийм“. Всичко е о’кей.
— Номер четири — „Вумира“. Всички системи са в изправност.
Мертън се усмихна, когато чу отговорите. Потвържденията на готовността, остатък от ранните примитивни дни на астронавтиката, така или иначе бяха станали част от традицията. Имаше моменти, когато бе разумно да се почете паметта на онези, които първи се бяха отправили към звездите.
— Номер пет — „Лебедев“. Готови сме.
— Номер шест — „Арахна“. Окей.
Бе настъпил неговият ред. Мисълта, че думите, произнесени в тясната кабина, ще да бъдат чути от най-малко пет милиарда души, му се стори странна.
— Номер седем — „Даяна“. Готов съм.
— Участниците от първия до седмия потвърдиха готовността си — изрече безличният глас на съдията. — До старта остава една минута.
Мертън почти не обърна внимание на това. Проверяваше за последен път обтегнатостта на въжетата. Стрелките на всички динамометри бяха в нормална позиция. Огромното платно бе опнато и огледалната му повърхност сияеше в светлината на слънчевите лъчи.
На Мертън, плаващ в безтегловност при перископа, му се струваше, че то заема цялото небе. Нищо чудно и да беше прав. Платното имаше повърхност от петдесет милиона квадратни стъпки1 и бе свързано с капсулата с почти сто мили въжета. Дори и някой да успееше за зашие едно за друго всички платна на клиперите, някога браздили китайските морета, пак нямаше да достигне размерите на единичното платно, издигнато от „Даяна“ под Слънцето. При това то бе само малко по-масивно от сапунен мехур. Двете квадратни мили алуминизирана пластмаса имаха дебелина едва няколко милионни части от инча.
— Десет секунди до старта. Да се включат записващите камери.
Разумът трудно можеше да възприеме съществуването на нещо едновременно толково огромно и толкова крехко. Още по-трудно бе да се възприеме, че именно това огледало щеше да го отдалечи от Земята, единствено благодарение на силата на слънчевата светлина.
— … пет, четири, три, две, едно, СТАРТ!
Остриетата на седем ножа прерязаха седемте тънки кабела, придържащи яхтите към обслужвалите ги дотогава базови кораби. До този момент всички обикаляха Земята в строй един до друг, сега обаче яхтите щяха да започнат да се разпръсват подобно на пухчетата на глухарче, докоснато от бриз. Победител щеше да бъде първият, който задмине Луната.
На борда на „Даяна“ на пръв поглед не се случи нищо. Мертън обаче знаеше, че това не е така. Макар и тялото му да не усещаше напрежението, бордовото табло показваше, че е започнал да набира ускорение от почти една хилядна от „g“. За ракета подобно ускорение щеше да е смехотворно. То обаче за пръв път бе достигнато от слънчева яхта. „Даяна“ имаше надеждна конструкция. Поведението на огромното платно бе в пълно съответствие с изчисленията му. С това темпо след две обиколки около Земята щеше да набере достатъчна скорост, за да се откъсне от нея и да се понесе към Луната. Цялата сила на Слънцето щеше да му помогне.
Цялата сила на Слънцето… Усмихна се, когато си спомни за опитите си да обясни слънчевото корабоплаване пред различни земни аудитории. В онези ранни дни лекциите бяха единственият начин, по който можеше да събере необходимите му пари. Наистина, бе главен конструктор на „Космодайн Корпорейшън“ и можеше да се похвали с няколко успешни модела космически кораби, обаче фирмата не се въодушеви кой знае колко от неговото хоби.
„Подложете дланите си на слънцето“, бе казвал той. „Какво ще усетите? Топлина, разбира се. То обаче ще упражни върху тях и налягане, макар че няма да го почувствате, тъй като ще е твърде нищожно. Върху площта на дланите ви то ще възлезе на около една милионна част от унция2. В космическото пространство обаче дори и този слаб натиск ще е значителен, тъй като ще въздейства непрестаннно, час след час и ден след ден. За разлика от ракетното гориво, източникът на енергия е безплатен и се намира в неограничени количества Пожелаем ли да го използуваме, това ще ни е по силите. В състояние сме да построим платна, способни да уловят излъчването на Слънцето.“
След тези думи обикновено изваждаше няколко квадратни ярда3 от платното и го подхвърляше към аудиторията. Сребристата тъкан се извиваше като дим и сетне, под натиска на топлия въздух, бавно прилепваше към тавана.
„Виждате колко е лека“, продължаваше той. „Квадратна миля от нея тежи само тон и е може да поеме цели пет фунта слънчев натиск, достатъчни да я задвижат. Ще задвижи и нас, стига да се прикрепим към нея.
Разбира се, ускорението ще е незначително — около една хилядна от «g». На пръв поглед не изглежда много, но нека видим какво ще се получи.
Това означава, че през първата секунда ще преплуваме с една пета от инча. Предполагам, че охлюв в добра форма би се движил по-бързо. Само след минута обаче, ще сме изминали шестдесет стъпки и вече ще вървим със скорост малко повече от миля в час. Това не е зле, при положение, че си задвижен единствено от слънчевата светлина… След час вече ще сме се отдалечили на четиридесет мили от отправната си точка и ще се движим със скорост от осемдесет мили в час Моля ви да не забравяте, че в космическото пространство отсъствува триенето, така че щом нещо веднъж бъде тласнато, няма какво да го спре. Ще ви бъде любопитно да чуете, че в края на деня нашата космическа платноходка, започнала с ускорение от една хилядна от «g», вече ще плува със скорост от почти две хиляди мили в час! Ако стартира от орбита, а това е единственият начин, ще достигне втора космическа за два дни. И всичко, без да изразходи дори капка гориво!“
Е, бе успял да убеди публиката си, а в крайна сметка и самата „Космодайн“. През последните двадесет години се появи един нов спорт. Нарекоха го „спорт на милиардерите“ и това беше вярно. Благодарение на рекламата и на телевизионните предавания започна да се рентира. В това състезание, радващо се на най- голямата аудитория в човешката история, бе заложен авторитетът на четири континента и два свята.
„Даяна“ бе стартирала добре. Бе време да се провери какво прави конкуренцията. Мертън се придвижи до перископа с предпазливи движения — не искаше да рискува, независимо от наличието на амортисьори между капсулата и деликатната система от въжета.
Слънчевите яхти наподобяваха странни сребърни цветя, засадени в тъмните лехи на космоса. Най- близката, южноамериканската „Санта Мария“, бе само на петдесет мили разстояние. Приличаше на детско хвърчило, но с размери миля на миля. „Лебедев“, яхтата на университета на Астроград, наподобяваше малтийски кръст. Платната, образуващи четирите му рамена, очевидно можеха да се използуват за маневриране. „Вумира“, яхтата на австралоазиатската федерация, представляваше обикновен парашут с обиколка четири мили. „Арахна“, принадлежаща на „Дженеръл Спейскрафт“, наистина приличаше на паяжина4 и бе изградена на същия принцип, от роботизирани совалки, пръснали се встрани от една и съща отправна точка. „Госамер“, собственост на европейската
