„Арахна“ и „Санта Мария“ правеха отчаяни усилия да се разминат и се опитваха да свият колкото се може по-голяма част от платната си. Разстоянието между тях вече бе по-малко от две мили и блестящите им пластмасови платна, усетили първия нежен натиск на слънчевите лъчи, се прибираха убийствено бавно. Продължаващата драма навярно сега се наблюдаваше на всеки телевизионен екран на Земята. Дори и в тази последна минута не бе възможно да се предскаже изхода от нея.
Двамата капитани очевидно не страдаха от липса на инат. Всеки един от тях можеше да пререже въжетата, прикрепящи ги към платната, за да даде някакъв шанс на другия. Нито един от тях обаче не го стори. Заложени бяха твърде много престиж, твърде много милиони и твърде много репутации. И така, бавно, подобно на снежинки в студена зимна нощ „Арахна“ и „Санта Мария“ се сблъскаха.
Квадратното хвърчило почти незабележимо се вмъкна под кръглата паяжина. Дългите ленти на въжетата им се отпуснаха и преплетоха почти като на забавен кадър. Макар и вниманието му да бе заето с грижите за собствената му платноходка, Мертън не успя да откъсне очи от тази безмълвна и предвидена катастрофа.
Цели десет минути искрящите вълнисти облаци продължиха да се сплитат, докато образуваха едно цяло. След това пътническите капсули се отделиха от платната и продължиха в различни посоки, като се разминаха само на няколкостотин ярда. Избухна светлината на ракетни двигатели — спасителните катери бяха тръгнали да ги прибират.
Останахме само петима, помисли си Мертън. Стана му жал за двамата капитани, които така старателно се бяха елиминирали един друг само няколко часа след началото на борбата. Те обаче бяха млади хора и щяха да имат други шансове за участие.
След няколко минути състезателите от пет станаха четири. Още в самото начало Мертън изпитваше съмнения относно ползата от въртеливото движение на „Санбийм“. Оправдаха се.
Марсианският кораб не бе успял да заеме правилна позиция. Въртеливото движение му бе придало прекалено голяма устойчивост. Пръстеновидното му платно, вместо да бъде скосено спрямо слънчевите лъчи, бе ярко огряно от тях. Така Слънцето го изтикваше обратно надолу с максимално ускорение.
Това бе най-лошото, което можеше да се случи на един капитан. Всъщност, бе нещо по-лошо от сблъсък, защото в случая можеше да търси вината само в себе си. Никой обаче не проявяваше особено съчувствие към провалилите се заселници, докато те бавно изоставаха. Преди състезанието бяха демонстрирали твърде голяма самонадеяност и самохвалство, за които сега бяха справедливо наказани.
Но все още бе твърде рано да се отпише „Санбийм“ напълно. Оставаха още половин милион мили и не бе изключено при изминаването им да набере скорост. Нещо повече, ако отпаднеха още няколко състезатели, можеше да се окаже единственият оцелял участник и да стигне до финала. Такива неща вече бяха ставали.
През следващите дванадесет часа не се случи нищо особено, тъй като преминаха откъм дневната страна на Земята. Нямаше какво да се прави, докато яхтите, лишени от енергия, пропътуваха по инерция тази половина от орбитата. Мертън обаче намери начин да си уплътни времето. Поспа няколко часа, нахрани се два пъти, направи записки в корабния дневник и даде още интервюта по радиото. Проведе няколко разговора с другите капитани и обмени с тях поздрави и дружески приказки. Бе доволен обаче най-вече от това, че през по-голямата част от времето просто си отдъхна в безтегловност, свободен от всички земни грижи и изпълнен с щастие, каквото дълги години не бе изпитвал. Доколкото е уместно да се каже подобно нещо за човек в космоса, той бе господар на собствената си съдба. Управляваше кораба, в който бе вложил толкова умение и обич, че го бе превърнал в част от своето съществуване.
Следващият състезател отпадна, когато прекосиха линията между Земята и Слънцето и започна половината от орбитата, през която щяха да използват силата на слънчевите лъчи. Мертън видя как голямото платно на „Даяна“ се заизопва, след като бе осветено от лъчите, придаващи му ускорение. То постепенно започна да нараства, макар че щяха да изминат часове, преди да достигне максимална величина.
„Госамер“ никога нямаше да достигне този обем.
Моментът на повторното поемане на енергия бе винаги критичен и яхтата не успя да го оползотвори.
Мертън научи за случилото се от коментара на Блер, тъй като радиоприемникът не бе изключен и тихо работеше. „Госамер се сбръчка!“ Като чу тези думи, Мертън бързо отиде при перископа, но първоначално не откри никаква аномалия в голямото кръгло платно на „Госамер“. Беше му трудно да го огледа, тъй като то бе под много малък ъгъл към него и го виждаше като елипса. Не след дълго обаче забеляза, че бе започнало да се изкривява в разни посоки, станало жертва на бавни, но неконтролируеми трептения. Ако екипажът не успееше с внимателни и точни опвания на въжетата да ги отстрани, платното щеше да се разкъса на парчета.
Космонавтите се постараха и след двадесетина минути се създаде впечатлението, че са се справили. След това обаче, някъде в самия център на пластмасата се появи разкъсване. Под натиска на слънчевите лъчи отворът се разширяваше все повече и повече, докато платното заприлича на дим, издигащ се от огън. След четвърт час единственото, което остана от него, бяха радиалните връзки, дотогава крепили огромната паяжина. Още веднъж се появи пламъкът на ракетни огньове и един катер се насочи към капсулата на „Госамер“, за да прибере съкрушения екипаж.
— Май тук горе престана да е много оживено, не мислиш ли? — рече един глас по канала за връзка между корабите.
— За теб едва ли е съвсем така, Димитри — отвърна Мертън. — Ти все още си имаш компания в твоята част от пространството. Виж, аз, дето излязох най-напред, наистина се чувствувам самотен. — Това не бе самохвалство. „Даяна“ вече бе изпреварила с триста мили най-близкия си съперник и разстоянието щеше да се увеличи още по-бързо през следващите часове.
На борда на „Лебедев“ Димитри Марков добродушно се засмя. Мертън реши, че той няма настроението на човек, примирил се с поражението.
— Не забравяй баснята за заека и костенурката — каза руснакът. — През следващите четвърт милион мили могат да се случат много неща.
Тези неща започнаха да се случват много по-рано, още когато приключиха първата си орбита около Земята и отново задминаха стартовия пункт, макар и вече на няколко хиляди мили по-далеч, благодарение на допълнителната енергия, получена от слънчевите лъчи. Мертън бе огледал внимателно другите яхти и захрани компютъра си с данните за техните траектории. Отговорът, който той му даде за „Вумира“, му се стори толкова нелеп, че повтори изчисленията.
Нямаше обаче никакви съмнения в това, че австралоазиатците бяха започнали да набират фантастично ускорение. Нито една слънчева яхта не бе в състояние да постигне подобно нещо, освен ако…
Погледна бързо през перископа и научи отговора. Въжетата на „Вумира“, свързани с една вече минимална маса, бяха прекъснати. Само платното й, все още запазило формата си, се движеше зад него подобно на носна кърпа, носена от вятъра. Два часа по-късно то го изпревари, като премина на двадесет мили от него, обаче много преди това австралоазиатците вече се бяха присъединили към набъбващата тълпа, в катера на комодора.
Значи, бяха останали да се състезават „Даяна“ и „Лебедев“. Наистина, марсианците не се бяха отказали, но вече бяха изостанали с хиляда мили и не представляваха сериозна заплаха. Беше трудно да се разбере на какво разчита „Лебедев“, за да се надява на успех пред „Даяна“. По време на второто затъмнение обаче, Мертън установи, че бе започнал да се тревожи.
Познаваше добре руските пилоти и конструктори. От двадесет години се бяха опитвали да спечелят това състезание. В края на краищата, щеше да е справедливо, тъй като именно Пьотр Николаевич Лебедев в началото на двадесети век пръв констатира, че слънчевите лъчи упражняват натиск. Дотогава обаче не бяха успяли.
Знаеше, че няма да се откажат от амбициите си. Димитри очевидно гласеше нещо и то щеше да бъде много интересно.
На борда на служебния катер, намиращ се на хиляда мили зад яхтите, комодор Ван Стратен изпита едновременно изумление и обида, когато прочете радиограмата. Бе изминала над сто милиона мили, преди
