голямата си част от моя клиент мистър Норел. Аз не съм специалист по тавматургично право. Та кой е в днешно време? Затова смея да се надявам, че ако сгреша някъде, вие ще ме поправите. Неколцина магьосници от йоркското общество кимнаха мъдро. Мистър Робинсън бе излъскан до блясък. Беше толкова спретнат, здрав на вид и доволен от всичко, че буквално сияеше — нещо нормално за фея или ангел, но някак необичайно за адвокат. Той бе крайно почтителен към господата от йоркското общество на магьосниците, защото не разбираше нищо от магия, но предполагаше, че това е трудна наука, която изисква голямо умствено напрежение. Към професионалното смирение и искреното си възхищение от йоркското общество мистър Робинсън прибави и добродушна суетност, която накара тези монументални умове да оставят за момент размислите си по езотерични въпроси и да го изслушат. Той сложи на носа си златни очила, които прибавиха допълнителен блясък към сияйната му личност.
Мистър Робинсън каза, че мистър Норел е приел да направи демонстрация по магия на точно определено място в точно определено време.
— Надявам се, не възразявате, господа, аз да посоча времето и мястото?
Господата не възразяваха.
— В такъв случай нека бъде Катедралата, по-следващия петък8.
Мистър Робинсън каза, че ако мистър Норел не успее да направи демонстрацията, публично ще оттегли твърденията си, че е практикуващ магьосник — всъщност, че изобщо е магьосник, — и тържествено ще обещае никога повече да не твърди такова нещо.
— Не е нужно да се стига чак дотам — отбеляза мистър Торп. — Ние нямаме желание да го наказваме, само искаме да докаже твърденията си.
Сияйната усмивка на мистър Робинсън леко се помрачи, сякаш му предстоеше да съобщи нещо доста неприятно и не знаеше откъде да започне.
— Почакайте — обади се мистър Сегундус, — не сме чули другата част от сделката. Не сме чули какво иска той от нас.
Мистър Робинсън кимна. Мистър Норел изискваше от всеки магьосник от йоркското общество същото обещание, каквото той щеше да даде. С други думи, ако опитът му успееше, те трябваше незабавно да разпуснат обществото на магьосниците от Йорк и никой от тях повече да не нарича себе си магьосник. А и в края на краищата, каза мистър Робинсън, така ще е най-честно, защото мистър Норел ще е доказал, че е единственият истински магьосник в Йоркшир.
— А не трябва ли да има трета страна, независимо лице, което да отсъди дали магията е направена? — попита мистър Торп.
Този въпрос като че ли озадачи мистър Робинсън. Той помоли да го извинят, ако не е разбрал добре, защото за нищо на света не би желал да обиди някого, но е останал с впечатлението, че всички присъстващи господа са магьосници.
О, да, закимаха членовете на йоркското общество, всички присъстващи са магьосници.
Тогава, каза мистър Робинсън, със сигурност господата ще познаят кога една магия е направена, нали? Едва ли има човек, който да е по-добре подготвен от тях за това.
Друг джентълмен попита каква магия възнамерява да направи мистър Норел. Мистър Робинсън занарежда любезни извинения и заплетени обяснения, но не можа да осведоми господата — самият той не знаеше.
Не бих искала да досаждам на читателя с множеството сложни аргументи, изложени от джентълмените от йоркското общество на магьосниците, когато се стигна до подписване на договора с мистър Норел. Мнозина го направиха от суета: те бяха заявили публично, че не вярват в способността на Норел да прави магии, публично го бяха предизвикали да направи демонстрация и при тези обстоятелства би изглеждало крайно глупаво да променят мнението си — или поне така си мислеха.
Мистър Хънифут, от друга страна, подписа точно защото вярваше в магията на Норел. Той се надяваше с тази демонстрация на способностите си мистър Норел да получи обществено признание и да започне да прилага магията си в услуга на страната.
Някои от господата бяха провокирани да приемат поради предположението (изказано от Норел и косвено предадено от Робинсън), че няма да бъдат истински магьосници, ако не подпишат.
И така, един по един в този ден и час всички магьосници от Йорк подписаха документа, донесен от мистър Робинсън. Последен беше мистър Сегундус.
— Аз няма да подпиша — заяви той. — Защото магията е моят живот и макар че мистър Норел е прав, като ме смята за лош учен, какво ще правя, когато ми отнемат това?
Тишина.
— О! — възкликна мистър Робинсън. — Е, значи… Напълно ли сте сигурен, сър, че не желаете да подпишете документа? Видяхте ли, че всичките ви приятели го направиха? Ще бъдете изключение.
— Напълно съм сигурен — отвърна мистър Сегундус, — благодаря.
— О! — каза мистър Робинсън. — В такъв случай трябва да призная, че не знам как точно да постъпя. Клиентът ми не ми даде указания какво да правя, ако само част от господата подпишат. Ще трябва да се посъветвам с него утре сутринта.
Доктор Фокскасъл не пропусна да сподели с мистър Харт или Хънт, че отново новодошлият създава грижи на всички останали.
Но два дни по-късно мистър Робинсън донесе на доктор Фокскасъл вестта, че в този конкретен случай мистър Норел ще бъде така добър да приеме отказа на мистър Сегундус да подпише: ще смята, че договорът му е сключен с всички членове на йоркското общество на магьосниците без мистър Сегундус.
В нощта преди уговорената демонстрация на мистър Норел над Йорк падна сняг и на сутринта калта и мръсотията на града изчезнаха, скрити под безупречно бяла пелена. Шумът от конски копита и стъпки заглъхна и дори гласовете на жителите на Йорк потънаха в бяла тишина, която поглъщаше всеки звук. Мистър Норел бе посочил много ранен час от деня. Йоркските магьосници закусваха сами по домовете си. Те мълчаливо гледаха как прислужницата налива кафето, разчупва топлите домашни кифли, поднася маслото. Съпругата, сестрата, дъщерята, снахата или племенницата, която обикновено вършеше тези дребни неща, бе още в леглото, а дружелюбната домашна котка, която джентълмените от йоркското общество на магьосниците така мразеха и която в действителност изпълняваше милия и уютен рефрен в музиката на живота им, също не се мяркаше наоколо. А и самата трапезария, в която всеки от господата закусваше, се беше променила от предишния ден. Зимният полумрак се беше сменил с колеблива светлина — зимното слънце се отразяваше многократно в заснежената земя. По бялата ленена покривка играеха слънчеви зайчета. Розичките по любимите на дъщерята кафени чашки сякаш танцуваха върху порцелана. Слънчевите лъчи се пречупваха в сребърния кафеник на племенницата, а около усмихнатата порцеланова пастирка на снахата пърхаха сияещи ангелчета. Масата сякаш беше отрупана с феино сребро и кристал.
Мистър Сегундус подаде глава от прозореца на третия етаж в Лейди Пекитс Ярд и си помисли, че може би Норел вече е направил магията си. Над главата му отекна заплашителен шум и джентълменът бързо прибра главата си, за да избегне снежната пряспа, падаща от покрива. Той нямаше нито прислужница, нито жена, сестра, дъщеря, снаха или племенница, но хазайката му мисис Плезънс беше ранобудна. През изминалата нощ тя току го чуваше да въздиша над книгите си, затова реши да го ободри със закуска от две прясно опечени херинги, чай, прясно мляко и бял хляб с масло върху синьо-бяла порцеланова чиния. Със същата доброжелателна цел тя седна и го заговори. Като видя колко е омърлушен, мисис Плезънс възкликна:
— Ох, този непоносим старец!
Мистър Сегундус не беше й споменавал, че мистър Норел е стар, но тя бе предположила, че е такъв. От разказите на наемателя си мисис Плезънс бе заключила, че Норел е скъперник, който трупа магия вместо злато, и в хода на повествованието читателят ще има възможност да оцени справедливостта на този портрет на мистър Норел. И аз като мисис Плезънс си представям скъперниците като старци. Не мога да обясня защо, след като ми е известно, че скъперници има и сред младите, и сред старите. Колкото до това дали мистър Норел е наистина стар, той беше от онези хора, които остаряват още на седемнадесет.
Мисис Плезънс продължи:
— Когато мистър Плезънс беше жив, той често казваше, че никой в Йорк, бил той мъж или жена, не може да пече по-хубав хляб от моя, а и други хора са били така любезни да твърдят, че никога през живота
