си не са яли по-вкусен хляб. Но аз винаги съм слагала вкусни неща на масата, защото обичам добре свършената работа, и ако някой от онези духове от арабските приказки излезе от този чайник и ми каже, че ще ми изпълни три желания, не би ми хрумнало, надявам се, да поискам никой друг да не пече хляб — и дори хлябът на другите да е хубав като моя, не виждам как това би ме засегнало, толкова по-добре за тях. Хайде, сър, хапнете си — каза тя и побутна пълна чиния от прославения си хляб към своя наемател. — Не ми е приятно да ви виждам толкова отслабнал. Хората ще си кажат, че Хети Плезънс е забравила как се върти домакинство. Не бъдете така омърлушен, сър. Не сте подписали онзи предателски документ и когато другите господа бъдат принудени да се откажат от заниманията си, вие ще продължите и аз много се надявам, мистър Сегундус, че ще направите велики открития, и може би тогава мистър Норел, който се мисли за толкова умен, с радост ще ви покани за съдружник и ще съжали за глупавата си надменност.
Мистър Сегундус се усмихна и й благодари.
— Аз обаче не мисля, че това ще стане. Основното ми затруднение ще бъде липсата на материал. Аз притежавам твърде малко, а след като обществото се разпадне, не знам какво ще стане с книгите му, но се съмнявам, че ще попаднат у мен.
Мистър Сегундус изяде хляба (който беше толкова хубав, колкото старият мистър Плезънс и приятелите му казваха) и херингите и пийна чай. Силата на храната да утешава тревожните души се оказа по-голяма, отколкото джентълменът очакваше, защото забеляза, че след закуската се чувства малко по-добре, затова с нови сили сложи палтото, шапката, шала и ръкавиците си и закрачи по заснежените улици към мястото, което мистър Норел бе определил за извършване на чудесата си — Катедралата на Йорк.
Надявам се, че всички мои читатели са виждали стар английски град с катедрала, защото в противен случай се боя, че значението на избора, който мистър Норел бе направил, посочвайки това място, ще остане неразбрано за тях. Те трябва да имат предвид, че в стар град с катедрала голямата градска църква е сграда, единствена по рода си, тя е уникална, различна от всички останали по големина, красота и величественост. Дори в наше време, когато старите градове с катедрали се напълниха с изящни светски сгради, събрания и места за срещи (а Йорк изобилства откъм такива), катедралата се издига над тях като свидетелство за вярата на предшествениците ни. Сякаш в града има нещо, по-голямо от самия град. Когато човек върви по работа из лабиринта от тесни улички, откъдето катедралата не се вижда, изведнъж градът сякаш се разгръща и тя изниква пред очите му, многократно по-висока и многократно по-широка от всички останали сгради, и човек осъзнава, че е стигнал сърцето на града и че всички улици и улички по някакъв начин са го отвели там, на място, по-тайнствено от всички тайни, известни на мистър Норел. Такива мисли се въртяха в главата на мистър Сегундус, когато влезе в двора и застана пред внушителната синкава сянка на западната стена на Катедралата. В този момент се появи доктор Фокскасъл, който величествено изплува иззад ъгъла като едър черен кораб. Щом забеляза мистър Сегундус, той се приближи към него и го поздрави.
— Може би, сър — каза доктър Фокскасъл, — ще бъдете така любезен да ме представите на мистър Норел? Той е джентълмен, с когото много бих желал да се запозная.
— За мен ще бъде голямо удоволствие, сър — отговори мистър Сегундус и се огледа наоколо.
Времето бе принудило повечето хора да потърсят убежище в църквата и само няколко тъмни фигури тъпчеха бялото поле, ширнало се пред голямата сива сграда. Когато се вгледа по-внимателно, мистър Сегундус установи, че това са господа от йоркското общество на магьосниците или духовници и служители на Катедралата — клисари, църковни слуги, хористи, ректори, метачи и други подобни, изпратени от началниците си в това снежно време да се грижат за църковните дела.
— С най-голяма готовност бих ви услужил, сър — каза мистър Сегундус, — но никъде не виждам мистър Норел.
И все пак имаше някой.
Някой стоеше сам в снега точно пред входа на Катедралата. Някой мрачен и неугледен, който с голям интерес наблюдаваше мистър Сегундус и доктор Фокскасъл. Проскубаната коса се спускаше по раменете му като черен водопад, лицето му беше строго и изпито, изкривено като корен на дърво, с дълъг, тънък нос и макар кожата му да беше много светла, нещо правеше лицето му да изглежда тъмно — може би тъмните очи или провисналите дълги, черни, мазни кичури коса. След малко човекът се приближи към двамата магьосници, леко се поклони и каза, че се надява да го извинят за дързостта, но е разбрал, че те са тук по същата работа, по която и той. Каза още, че името му е Джон Чайлдърмас и че представлява мистър Норел по някои дела (макар да не обясни какви точно).
— Струва ми се — замислено отбеляза мистър Сегундус, — че лицето ви ми е познато. Дали не съм ви виждал някъде?
Нещо в мрачното изражение на Чайлдърмас трепна, но след миг изчезна и магьосниците не можаха да определят дали е било сянка на безпокойство или на присмех.
— Често идвам в Йорк по делата на мистър Норел, сър. Може да сте ме виждали в някоя от градските книжарници.
— Не — отвърна мистър Сегундус. — Виждал съм ви… Спомням си ви… Откъде? О, ей сега ще се сетя!
Чайлдърмас повдигна вежди, сякаш искаше да каже, че се съмнява това да стане.
— Но мистър Норел ще дойде лично, нали? — попита доктор Фокскасъл. Чайлдърмас изрази съжаление, но не смяташе, че господарят му ще дойде, тъй като няма причина да го прави.
— А! — възкликна доктор Фокскасъл. — Значи се отказва, така ли? Виж ти, виж ти. Горкият джентълмен. Сигурно се чувства доста глупаво. Наистина. Така или иначе, това беше благороден опит. Не можем да му се сърдим, че не е успял.
Доктор Фокскасъл изпитваше облекчение, че няма да види как се прави магия, и това го правеше щедър.
Чайлдърмас отново изрази съжаление, но каза, че доктор Фокскасъл е изтълкувал неправилно думите му. Мистър Норел със сигурност ще направи магия, но ще я направи в абатството Хъртфю, а резултатите ще се видят в Йорк.
— Джентълмените — обясни секретарят — не обичат да напускат удобните си места край камината, освен ако не е крайно наложително. Смея да предположа, сър, че ако можехте да наблюдавате демонстрацията от кабинета си, не бихте стояли тук в това студено и влажно време.
Доктор Фокскасъл рязко си пое дъх и измери Джон Чайлдърмас с поглед, който красноречиво говореше, че според него Джон Чайлдърмас е много дързък.
Секретарят явно не се стресна от мнението на доктор Фокскасъл; всъщност дори като че ли го сметна за забавно. Каза:
— Време е, господа. Трябва да заемете местата си в църквата. Убеден съм, че ще съжалявате, ако пропуснете и миг от демонстрацията, все пак залогът е толкова голям.
Бяха изминали двадесет минути от уречения час и господата от йоркското общество на магьосниците вече се тълпяха при южната порта на Катедралата. Някои се оглеждаха, преди да влязат, сякаш си вземаха последно сбогом със света, който не бяха сигурни, че ще видят отново.
3
КАМЪНИТЕ НА ЙОРК
Февруари 1807 година
В РАЗГАРА НА ЗИМАТА големите стари църкви са най-малкото неприветливи: камъните им пазят студа на стотици зими и той като че ли се процежда от тях. В студените, влажни, мрачни недра на Катедралата членовете на Йоркското общество на магьосниците бяха принудени да стоят прави и да очакват чудо, без да са сигурни, че когато то дойде, ще бъде хубаво.
Мистър Хънифут се мъчеше да се усмихва ободрително на другарите си, но за джентълмен, толкова обигран в изкуството на дружелюбната усмивка, тези опити бяха крайно неуспешни.
Изведнъж забиха камбани. Това бяха просто камбаните на „Сейнт Майкъл ле Белфрей“, които отмерваха половината час, но между стените на Катедралата те прозвучаха като камбани от друг свят. Звукът не беше никак весел. Господата от йоркското общество на магьосниците знаеха много добре колко често камбанният звън служи за фон на магия и особено на магията на онези неземни създания феите, знаеха как в миналото звън от сребърни камбани е звучал тогава, когато някой англичанин или англичанка са били отвличани от
