заради ясния блясък на сините му очи. В този сумрачен свят на полуживи сенки нямаше пълни и охранени, нямаше закръглени и загладени, прилично сложени или здравеняци. Тук се движеха тела, направени сякаш от опната върху кости и сухожилия кожа, а на лицата господстваха само очи. Възрастта и височината — единствено това различаваше мъжете помежду им. И всред всички тях само Царя ядеше като човек, пушеше като човек, сънуваше като човек и приличаше на човек.
— Ей, ти, ефрейтор, ела тук! — извика Грей.
Царя бе усетил присъствието му веднага щом сви иззад ъгъла на затвора, но не, защото виждаше нещо в полумрака на бараката на лагерната полиция. Просто той никога не забравяше, че Грей е човек на навика, а привичките на врага трябва добре да се познават. Затова Царя бе научил за него всичко, което един човек би могъл да знае за друг. Той се отби от пътеката и тръгна към самотната барака, изпъкнала като цирей сред язвите на неугледните постройки наоколо.
— Мен ли викате, сър? — попита Царя с любезна усмивка и козирува. Слънчевите очила скриваха презрението му.
Изправен до прозореца, Грей втренчи поглед в Царя. Острите черти на лицето му не издаваха ненавистта, станала негова същност.
— Къде си тръгнал?
— Прибирам се в бараката… сър — отговори спокойно Царя, но мозъкът му работеше напрегнато; дали не е станал провал, дали някой не е изпял нещо, какво точно знае Грей?
— Откъде имаш тая риза?
Царя бе купил ризата предния ден от един майор, който я бе пазил като очите си цели две години — за черни дни.
Накрая все пак се наложи да я продаде, за да се снабди с храна. Царя обичаше да е спретнат и добре облечен, особено, когато всички останали са в дрипи. Изпитваше удоволствие, че ризата е нова и чиста, че дългите му панталони имат идеален ръб, чорапите ухаят на сапун обувките му са току-що лъснати, а по кепето му няма ни петънце.
Стори му се смешно, че Грей е почти гол в своите къси панталони, целите в кръпки, с дървените налъми и с позеленяла от мръсотия танкистка барета.
— Купих я — каза Царя. — Преди доста време. Това поне още не е забранено, нали? Нито в лагера, нито никъде… сър.
Грей не пропусна да забележи подигравателната нотка на последната дума.
— Добре, ефрейтор. Хайде вътре!
— Защо?
— Ей, тъй, да си побъбрим! — саркастично отвърна. Царя овладя гнева си, изкачи се по стъпалата, прекрачи прага и застана до масата.
— Сега какво… сър?
— Обърни си джобовете.
— Защо?
— Прави, каквото ти се казва. Знаеш, че имам право да те претърсвам по всяко време — не успя да сдържи омразата си Грей. — Дори собственият ти командир се съгласи.
— Да, след като настояхте.
— И има защо. Обърни си джобовете!
Царя се подчини с досада. В края на краищата нямаше какво да крие. Носна кърпа, гребен, портфейл, пакет фабрични цигари, табакерата, пълна с необработен явански тютюн, оризови цигарени хартийки, кибрит. Грей провери дали Царя е изпразнил всички джобове и отвори портфейла. Вътре имаше петнадесет американски и почти четиристотин сингапурски долара.
— Откъде имаш толкова пари? — рязко попита той, а потта както винаги се стичаше по челото му.
— Спечелих ги на комар… сър.
Грей престорено се засмя.
— Много ти върви нещо, а? Вече цели три години!
— Приключихте ли с проверката… сър?
— Не! Дай да ти видя часовника!
— Има го в описа…
— Казах, дай да видя часовника!
С мрачен вид Царя изхлузи от китката си еластичната каишка от неръждаема стомана и подаде часовника на Грей.
Въпреки омразата, която хранеше към Царя, Грей усети как го обзема завист. Часовникът беше водонепроницаем, противоударен, със самонавиващ се механизъм, марка „Ойстър Роял“ — най-скъпото нещо в Чанги. Ако не се смяташе златото, разбира се. Обърна го и се взря в цифрите, гравирани върху стоманения капак на гърба. После отиде до стената, откачи описа с вещите на Царя, почисти го машинално от мравките и педантично сравни номера върху листа с номера на часовника.
— Не се безпокойте, съвпада… сър — обади се Царя.
— Аз не се безпокоя. Ти би трябвало да се безпокоиш — каза Грей и му върна часовника, който можеше да осигури на собственика си храна за цели шест месеца.
Царя го нахлузи обратно на ръката си и започна да прибира портфейла и другите вещи.
— А, да пръстенът! — сети се внезапно Грей. — Искам да го проверя и него.
Но пръстенът също беше включен в описа като „златен пръстен с печат на клана Гордън“. Отстрани имаше рисунка на печата.
— Откъде шотландски пръстен у американец? Грей му бе задавал този въпрос стотици пъти.
— Спечелих го на покер — отговори Царя.
— Забележителна памет имаш, ефрейтор — каза Грей и му го върна.
Той нито за миг не се бе съмнявал, че пръстенът и часовникът ще съвпаднат с включените в описа вещи. Обискът бе просто претекст, изпитваше почти мазохистично желание да бъде близо до избраната жертва поне за миг. Отначало знаеше, че Царя няма да се предаде лесно. Мнозина се бяха опитвали да го хванат натясно, но той винаги се измъкваше сух, защото бе умен, предпазлив и много хитър.
— Как става така, че ти имаш толкова много, а ние, останалите, нямаме нищо? — рязко запита Грей, разкъсван от завист заради часовника и пръстена, заради цигарите, кибрита и парите.
— Не знам… сър. Чист късмет!
— Откъде са тези пари?
— Спечелих ги на комар… сър. Царя бе учтив. Винаги казваше „сър“ на офицерите и им козируваше — на всички — дори на англичаните и на австралийците. Но знаеше, че те долавят безграничното му презрение и към обръщението, и към козируването. „Човекът си е човек, независимо от произхода, чина или службата — така мислеше той. — Ако го уважаваш, наричаш го «сър». Ако не го уважаваш, майната му! Само скапаняците държат на тия идиотщини, затова много здраве на всичките!“ Сложи си пръстена, закопча джобовете на ризата и духна някаква прашинка от яката и.
— Свободен ли съм… сър? — попита той.
В очите на Грей проблесна гняв. Сетне погледът му се плъзна към Мастърс, който напрегнато наблюдаваше Сцената.
— Сержант, бихте ли ми дали малко вода? Мастърс уморено се запъти към манерката, откачи я от стената и му я подаде:
— Заповядайте, сър.
— Тая е вчерашна — каза Грей, макар да знаеше, че не е. — Напълни прясна.
— Сутринта я сипах — отвърна Мастърс. После излезе навън, поклащайки глава.
Грей остави тишината да изпълни бараката, а Царя стоеше невъзмутим и чакаше. Лек ветрец прошумоля сред листата на кокосовите палми, които се извисяваха над джунглата, недалеч от оградата, и донесе мирис на дъжд. Черни облаци вече обрамчваха небето и скоро щяха да го затулят напълно. После прахта щеше да се превърне в кал, а въздухът да натегне от влага и да стане приятен за дишане.
— Една цигара… сър? — предложи Царя. Фабрична цигара Грей бе пушил за последен път преди две години. На двадесет и втория си рожден ден. Той се втренчи в пакета — да, искаше една цигара, всичките ги искаше. Сетне отвърна мрачно:
