— Имам рожден ден.
— Честит рожден ден! — Той ми намига в огледалото. — Значи ще има парти. Добре да се повеселите.
— Ами… сигурно.
Семейството ми и веселбата са пълни противоположности. Въпреки това истински се радвам, когато се виждаме, защото успяваме да разберем кой какво прави. А това не ни се случва често.
Не че нямаме желание да се виждаме. Просто всеки от нас е безкрайно натоварен в работата си. Майка ми е съдия. Доста известна е, между другото. Вече десет години я върши тази работа, а миналата година спечели наградата „Правист на годината“. Брат ми Даниел е на трийсет и шест, шеф на инвестиции в „Уитънс“. Миналата година бе номиниран за топдилър в Ситито.
Не съм забравила и брат си Питър, но, както вече ви казах, той преживя нервна криза. В момента живее във Франция, преподава английски в местното училище и няма дори телефонен секретар. Баща ми пък живее в Южна Африка заедно с третата си жена. Откакто навърших три, почти не се виждаме. Няма проблем. Майка ми притежава достатъчно енергия за двама родители.
Погледнах часовника си, докато минавахме по „Странд“. Седем и четирийсет и две. Започвам да се притеснявам. Откога не съм виждала мама? Сигурно от… ами от Коледа. Значи от шест месеца.
Шофьорът спира пред ресторанта, плащам и оставям щедър бакшиш.
— Да прекараш добре, миличка! — пожелава ми той. — И още веднъж честит рожден ден!
— Благодаря.
Докато влизам с бърза крачка в ресторанта, се оглеждам, за да мярна мама или Даниел, но не успявам да забележа нито единия, нито другия.
— Здравейте! — обръщам се към оберкелнера. — Имам среща с госпожа Тенисън.
Така се казва мама. Тя е против жените да приемат името на съпруга си. Освен това не одобрява жени, които си стоят у дома, за да готвят, чистят, да се учат да пишат на машина; според нея всички жени трябва да изкарват повече от съпрузите си, защото по природа са по-умни.
Оберкелнерът ме отвежда на празна маса в дъното на салона и аз се отпускам на велурения стол.
— Здравейте! — усмихвам се на сервитьора. — Един джин физ, една водка с лимонов сок и едно мартини, ако обичате. Донесете ги, когато пристигнат останалите.
Мама винаги пие водка с лимонов сок. Нямам представа с какво се налива напоследък Даниел, но знам, че няма да се откаже от едно мартини.
Сервитьорът кимва и ме оставя, а аз разтварям салфетката и оглеждам останалите клиенти. „Максимс“ е готин ресторант, с лъскав дървен под, железни маси и меко осветление. Много е популярен сред правистите, а мама дори има сметка тук. Двама от партньорите на „Линклатърс“ са на съседна маса, а на бара се е с настанил един от най-устатите адвокати в Лондон. Всички наоколо бъбрят, чува се пукотът от отварянето на бутилки, подрьнкват вилици на огромните чинии, а от време на време приижда смях също като морски вълни.
Докато оглеждам менюто, усещам, че умирам от глад. Поне една седмица не съм се хранила както трябва, а всичко ми се струва невероятно вкусно. Гъши дроб с медена глазура. Агнешко с пюре от грах и мента. На количката със сладкишите забелязвам шоколадово-ментово суфле и два вида домашно приготвено сорбе. Надявам се мама да остане за десерта. Тя има навика да се появи на вечеря и по средата да се изнесе нанякъде. Неведнъж е казвала, че половин вечеря е повече от достатъчна за всеки. Работата е там, че тя не се интересува от храната. Както и от хората, които са по-ниско интелигентни от нея. А това изключва повечето хора.
Даниел поне ще остане. Щом брат ми започне бутилка вино, той се чувства длъжен да я довърши.
— Госпожица Суитинг? — Вдигам поглед, когато оберкелнерът приближава, стиснал в ръка мобилен телефон. — Имам съобщение за вас. Майка ви е била задържана в службата.
— Така ли? — Опитвам се да прикрия разочарованието си. Нямам право да се оплаквам. Самата аз съм правила същото безброй пъти. — И по кое време… кога ще дойде?
Оберкелнерът ме гледа нетрепващо няколко секунди. Забелязвам как в очите му проблясва съжаление.
— Тя е на телефона. Секретарката й ще ви свърже… Ало? — заговаря той в мобилния. — До мен е дъщерята на госпожа Тенисън.
— Саманта? — стърже острият глас до ухото ми. — Извинявай, миличка, няма да успея да дойда тази вечер.
— Изобщо ли няма да дойдеш? — Усмивката ми започва да се стопява. — Дори за да… за да пийнем по едно ли?
Кабинетът й е на пет минути, на площад „Линкълн Ин Филдс“.
— Прекалено много задачи са ми се натрупали. Чака ме важно дело и утре цял ден ще бъда в съда… Не, подай ми другата папка — обръща се тя към някого в офиса й. — Случва се — обяснява ми тя. — Ще прекараш приятно с Даниел. А, да, честит рожден ден. Преведох ти триста лири на банковата сметка.
— Ясно — отвръщам аз след кратко мълчание. — Благодаря.
— Разбра ли вече дали ще те направят партньор?
— Още не съм. — Чувам я как барабани с химикалката си по слушалката.
— Колко часа си работила този месец?
— Ами… сигурно са към двеста…
— Това достатъчно ли е? Саманта, нали не искаш да те прескочат? Във врата ти дишат новоизлюпени прависти. Човек в твоето положение лесно може да се окаже излишен.
— Двеста часа е много… — опитвам се да обясня аз. — В сравнение с останалите…
— Ти трябва да си по-добра от останалите! — прекъсва ме остро тя, все едно, че е в съдебната зала. — Не можеш да си позволиш да се отпускаш и да не си най-добрата. Сега е най-важният момент… Казах ти вече, че не искам тази папка! — добавя нетърпеливо тя на който и да се намира до нея. — Изчакай за момент, Саманта…
— Саманта?
Вдигам объркана поглед от телефона към момиче в бебешко син костюм. Тя държи кошница с някакъв подарък, украсена с панделка, и се усмихва лъчезарно.
— Аз съм Лорейн, личната асистентка на Даниел — припява тя и в този момент разбирам защо гласът й ми е толкова познат. — Искрено съжалявам, но той няма да успее да дойде тази вечер. Нося ти нещо дребно… а той чака на телефона, за да те поздрави…
Тя ми подава мобилен телефон. Напълно объркана, поемам апарата и го притискам към другото си ухо.
— Здрасти, Саманта — долита деловият глас на Даниел. — Виж, сладурче. В момента сме се захванали с една сделка убиец. Не мога да дойда.
Усещам как ме сграбчва пълен ужас. Няма да дойде нито единият, нито другият.
— Много съжалявам, малката — продължава Даниел. — Нали знаеш как е понякога. Вие двете с мама да прекарате много хубаво.
Преглъщам няколко пъти. Не мога да призная, че обаждането му направо ме съсипа. Не мога да призная, че седя съвсем сама в очакване на някой от тях двамата да се появи.
— Добре! — Незнайно как успявам да призова най-приятния си глас. — Няма проблем.
— Прехвърлих малко пари на твойта сметка. Купи си нещо. А по Лорейн ти изпращам шоколадови бонбони — добавя гордо той. — Сам съм ги избирал.
Поглеждам кошницата, която Лорейн продължава да държи протегната. Това не са бонбони, а сапун.
— Чудесни са, Даниел — успявам да го похваля аз. — Много ти благодаря.
— Честит рожден ден…
Зад мен някой неочаквано запява. Обръщам се към сервитьора, понесъл чаша с коктейл. В него е боднато пъстро знаменце, а на таблата се вижда надпис, направен с карамел „Честит рожден ден, Саманта“, и миниатюрно меню сувенир, подписано от главния готвач. Сервитьорът е придружен от други двама свои колеги, които му пригласят.
След малко Лорейн също се включва, макар доста неубедително и притеснено.
