То

Русалка! Русалка!

А после омразата и срамът се връщаха като неудържим прилив, като мъчителна мигрена и я изпълваха с отчаяние — не само заради собствената й съдба, а заради целия човешки род. Върколаци. Книгата на Денброу — онази, която неуспешно бе опитала да прочете — разказваше за върколаци. Глупости. Какво ли разбираше от върколаци човек като него?

Но обикновено тя се чувстваше много по-добре — и наистина беше много по- добре. Обичаше мъжа си, обичаше къщата си и почти винаги обичаше себе си и живота. Всичко беше наред. Вярно, не винаги е било така… но нима е възможно другояче? Когато прие от Станли годежния пръстен, родителите й посрещнаха новината с тревога и гняв. Бяха се запознали на една забава в момичешкия клуб на колежа. По това време Станли изучаваше счетоводство в Нюйоркския университет. Имаха обща позната, която ги представи един на друг и към края на вечерта Пати подозираше, че го обича. Към средата на учебната година вече бе твърдо уверена. А когато се развихри пролетта и Станли й предложи маргаритка със закачено на нея диамантено пръстенче, тя прие без колебания.

В крайна сметка, родителите й приеха годежа въпреки всичките си безпокойства. Нямаха друг избор, макар че скоро Станли Юрис щеше да тръгне към трудовата борса, претъпкана с млади счетоводители — и щеше да навлезе в тази джунгла без пукнат грош, а единствената им дъщеря щеше да му служи като заложница в борбата за преуспяване. Но Пати беше на двайсет и две години, вече истинска жена, и не след дълго щеше да стане бакалавър по хуманитарните науки.

— До края на живота си ще издържам тоя очилат нехранимайко — чу тя една нощ гласа на баща си. Родителите й бяха ходили на гости и изглежда пиенето му бе дошло малко множко.

— Шшшт, ще те чуе — каза Рут Блум.

В онази нощ Пати остана будна до малките часове — лежеше с пресъхнали очи, обливана от студени и горещи вълни, и ненавиждаше родителите си. После цели две години трябваше да се бори срещу тази ненавист; и без това в душата й се бе натрупала прекалено много омраза. Понякога се поглеждаше в огледалото и виждаше как болката изкривява лицето, как дълбае по него тънички бръчици. И все пак спечели онази битка. С помощта на Станли.

Неговите родители също бяха разтревожени от брака. Разбира се, не вярваха, че техният Станли е тръгнал към нищета и мизерия, но смятаха, че „децата прибързват“. Доналд Юрис и Андреа Бертоли изглежда бяха забравили факта, че са се оженили малко след навършването на двайсет години.

Единствен Станли изглеждаше уверен в себе си и в бъдещето, без да се бои от капаните, които родителите им виждаха навсякъде около „децата“. И в крайна сметка тази самоувереност се оказа по- основателна от страховете им. През юли 1972, още преди да бе засъхнало мастилото по дипломата, Пати си намери работа като преподавателка по стенография и делова кореспонденция в Трейнър — малко градче на седемдесет километра южно от Атланта. И досега си спомняше как бе открила това място — всичко изглеждаше някак… свръхестествено. Бе избрала четиридесет обяви от учителския вестник, после пет вечери бе писала писма — по осем на вечер — с молби да бъде назначена и да получи допълнителна информация. Двайсет и два от отговорите известяваха, че мястото вече е заето. В други случаи допълнителните подробности изясняваха, че е разполага с необходимата квалификация; с излишно упорство само би загубила и своето, и чуждото време. В крайна сметка останаха дванадесет възможности. Всички изглеждаха еднакво привлекателни. Станли влезе при нея тъкмо докато си блъскаше главата над списъка и се чудеше дали може да попълни и дванадесетте молби, без да откачи окончателно. Той огледа купчината листове на масата, после посочи писмото от областния инспектор в Трейнър — писмо, което не изглеждаше нито по-добро, нито по-лошо от останалите.

— Тук — каза той.

Тя го погледна, изненадана от спокойната увереност в гласа му.

— Ти да не би да знаеш за Джорджия нещо повече от мен?

— Нищо подобно. Тоя щат съм го виждал само на кино.

Тя учудено вдигна вежди.

— „Отнесени от вихъра“ — обясни Станли. — Вивиън Лий. Кларк Гейбъл. „Но за това ще мисля утре, защото утре е нов ден.“ Как ми звучи акцентът, приличам ли на пришълец от Юга, Пати?

— Да, от Южен Бронкс. Щом не знаеш нищо за Джорджия и никога не си бил там, тогава откъде…

— Защото това е правилният избор.

— Не можеш да го знаеш, Станли.

— Разбира се, че мога — безгрижно каза той. — Знам.

Тя го погледна и разбра, че не се шегува; говореше съвършено сериозно. По гръбнака и полазиха тревожни тръпки.

— Откъде знаеш?

До този момент той лекичко се усмихваше. Сетне престана да се усмихва и сякаш се озадачи. Очите му помръкнаха, като че бе устремил взор навътре в себе си, за да погледне показанията на някакъв странен прибор, който цъка и бръмчи точно както се полага, но в крайна сметка си остава неразбираем, също както е неразбираем обикновеният ръчен часовник за повечето средни граждани.

— Костенурката не би могла да ни помогне — внезапно изрече той.

Изрече го съвършено ясно. Пати чу всяка отделна дума. Този отсъстващ поглед — това изражение на вглъбена изненада — все още не чезнеше от лицето му и това вече я плашеше.

— Станли? Какво говориш? Станли!

Той трепна. Докато преглеждаше писмата, Пати бе хапнала няколко праскови. Сега ръката на Стан закачи фруктиерата, която се разби на пода. Очите му се избистриха.

— О, по дяволите! Извинявай.

— Няма нищо. Станли… за какво говореше?

— Забравих — каза той. — Обаче мисля, че трябва да опитаме в Джорджия, мъничко мое.

— Но…

— Довери ми се — каза той и тя му се довери.

Първата беседа мина блестящо. Когато се качваше на обратния влак за Ню Йорк, Пати знаеше, че е спечелила мястото. Икономическият директор я бе харесал от пръв поглед, както и тя него; просто бе усетила как нещо прещраква помежду им. Седмица по-късно пристигна и писменото потвърждение. Областната педагогическа инспекция в Трейнър можеше да й предложи изпитателен договор е годишна заплата 9200 долара.

— Ще умреш от глад — заяви Хърбърт Блум, когато узна, че дъщеря му смята да приеме предложението. — И отгоре на всичко, ще ти е горещо докато умираш.

— Дрън-дрън. Скарлет — отвърна Станли, когато Пати му предаде думите на баща си.

До този момент тя беше бясна, готова да се разплаче, но сега изведнъж се разкикоти и Станли я грабна в прегръдките си.

Наистина преживяха много горещини, но не умряха от глад. Ожениха се на 19 август 1972 година. Пати Юрис бе останала девствена до венчилото. През първата брачна нощ в един планински хотел тя легна гола под хладните чаршафи, а в гърдите й бушуваше гръмотевична буря — черните облаци на страха, светкавиците на желанието и възхитителната сласт. Когато Станли се вмъкна до нея, жилавите му мускули бяха изпънати, членът му се издигаше като удивителен знак над къдравите косьмчета и Пати прошепна:

— Не ми причинявай болка, скъпи.

— Никога няма да ти причиня болка — отвърна той докато я поемаше в прегръдките си и нито веднъж не наруши това обещание до 27 май 1985 — до нощта на ваната.

Преподаването потръгна добре. Станли си намери работа като шофьор на хлебарски камион за сто и двадесет долара седмично. През ноември същата година, когато откриха новия търговски център на Трейнър, той успя да се уреди в кантората на „Х. и Р. Блок“, вече срещу сто и петдесет долара. Общият им годишен доход отскочи на 17000 долара — това им се струваше като приказно богатство в ония времена, когато човек можеше да получи литър бензин за осем цента, а погача бял хляб за тридесет. През март 1973, без речи и фанфари, Пати Юрис заряза противозачатъчните хапчета.

През 1975 Станли напусна „Х. и Р. Блок“ и се зае със собствен бизнес. Независимо от коя страна бяха, родителите единодушно заявиха, че начинанието е безумно. Не че Станли не биваше да започва самостоятелен бизнес — пази Боже, непременно трябваше да го стори! Но още е много рано, твърдяха и