1. Станли Юрис си взима вана
По-късно Патриша Юрис сподели с майка си, че трябвало да усети нещо нередно. Трябвало да го усети, защото Станли никога не се къпел рано привечер. Взимал душ всяка сутрин и понякога вечер преди лягане обичал да се отпусне във ваната (със списание в едната ръка и студена бира в другата), но определено не било в негов стил да се къпе в седем вечерта.
А и тая история с книгите. Би трябвало да го радва, но вместо това, кой знае защо, той се чувствал разтревожен и потиснат. Около три месеца преди онази ужасна вечер Станли открил, че един негов приятел от детството е станал писател — не истински писател, сподели Патриша с майка си, а просто романист. Върху кориците на книгите било изписано Уилям Денброу, но понякога Станли го наричал Бил Пелтека. Станли изчел почти всички книги на този човек; всъщност тъкмо изчитал последната в онази страшна вечер — вечерта на 28 май 1985 година. Самата Пати била проявила любопитството да поразлисти една от по-ранните му книжки. Зарязала я още след третата глава. Както щеше да каже по-късно на майка си, това не било обикновен роман; било книгаужасия. Точно така го изрече — слято, както би казала секскнига. Пати беше кротка, мила женица, но не я биваше по приказките. Въпреки желанието си, така и не бе успяла да обясни колко се е изплашила и защо е била разтревожена от онази книга. „Беше пълна с чудовища — каза тя. — Пълна с чудовища, които преследват малки дечица Имаше убийства и… не, знам… омраза и болка. Такива работи.“
Всъщност книгата й се бе сторила едва ли не порнографска; точно тази дума липсваше в нейното описание, навярно защото никога през живота си не я бе изричала, макар че знаеше какво означава. „Но Стан мислеше, че е преоткрил приятеля от детските си години… Все се канеше да му пише, обаче аз знаех, че няма да го стори… знаех, че и на него му е тежко да чете книгите… и… и…“
И после Пати Юрис се разплака.
В онази вечер, приблизително шест месеца преди да се навършат двадесет и осем години от онзи ден през 1957, когато Джордж Денброу бе срещнал клоуна Пениуайз, Станли и Пати седяха във всекидневната на своя дом в предградията на Атланта. Телевизорът беше включен. Пати седеше на ниското канапенце пред него, отделяйки внимание ту на ръкоделието, ту на любимото си телевизионно състезание „Семейна вражда“. Тя просто обожаваше Ричард Доусън и си мислеше, че златният му ланец е ужасно секси, макар че и клещите на палач не биха й изтръгнали подобно признание. Другата причина да обича състезанието беше, че почти винаги познаваше най-правдоподобните отговори (в „Семейна вражда“ нямаше верни отговори, а само правдоподобни). Веднъж бе попитала Стан защо семействата от състезанието се затрудняват с отговорите на толкова лесни въпроси. „Сигурно става много по-трудно, когато седиш под прожекторите — бе отговорил Стан и по лицето му сякаш за миг бе пробягала сянка. — Всичко е много по-трудно, когато го правиш наистина. Точно тогава почваш да се задъхваш. Когато го правиш наистина.“
Навярно имаше право. Понякога Станли проявяваше просто изумително познание за човешката душа. Според нея, в тази област той бе далеч по-надарен от своя приятел Уилям Денброу, забогатял от писането на куп долнопробни книжлета, в които се злоупотребява с най-низките човешки страсти.
Не че му завиждаше на богатството — и те не бяха за оплакване. Живееха в чудесен квартал, а домът, който си бяха купили през 1979 година за 87 хиляди долара, сега навярно можеше да се продаде бързо и безпроблемно за 165 хиляди — всъщност нямаше намерение да го продава, но такива неща е добре да се знаят. Понякога се прибираше от покупки с Волвото (Станли караше Мерцедес-дизел, заради който Пати го дразнеше с прякора Станли-Германли) и щом видеше изящната къща зад живия плет от ниско подрязани тисове, неволно си мислеше: Кой ли живее тук? Аз, разбира се! Мисис Стаяли Юрис живее тук! Но тази мисъл носеше не само щастие; придружаваше я толкова буйна гордост, че често Пати усещаше как дъхът секва. Представете си: имало едно време самотно осемнайсетгодишно момиче на име Патриша Блум, което не било поканено на абитуриентския бал в общинския клуб на провинциалното градче Глойнтън, щат Ню Йорк. Много ясно, не я бяха допуснали на бала заради еврейската фамилия. Има ли смисъл да се крие — през 1967 година си беше просто едно мършаво еврейско девойче и подобна дискриминация беше противозаконна, ясна работа, ха-ха-ха, пък и защо да си го спомня, щом отдавна бе свършило. Само че в дъното на душата й онова време никога нямаше да свърши. В дъното на душата си вечно щеше да се връща към колата заедно с Майкъл Розенблат, слушайки как ситният чакъл скърца под нейните токчета и неговите взети под наем официални обувки, щеше да се връща към колата, която Майкъл бе измолил от баща си за една вечер и цял следобед бе лъскал. В дъното на душата си винаги щеше да крачи до Майкъл с взетия под наем бял смокинг — как само искреше смокингът в топлата пролетна нощ! Тя беше с бледозелена вечерна рокля — майка й твърдеше, че била същинска русалка — и мисълта за кльощава еврейска русалка беше ужасно смешна, ха-ха-ха. Бяха си тръгнали с високо вдигнати глави и тя не бе проронила нито сълза — поне тогава, но бе разбрала, че всъщност не си отиват, а просто са изгонени… изгонен, римува се със зловонен, и в онзи миг двамата се чувстваха евреи както никога през живота си, чувстваха се лихвари и скъперници, чувстваха се мазни, дългоноси, смугли; чувстваха се гадни, стиснати чифути; искаха да се разгневят, но не можеха, гневът щеше да дойде много по-късно, когато вече нямаше значение. В онзи миг тя можеше да изпитва само срам и болка. А после някой се изсмя. Писклив, пронизителен, насечен смях като бърз ромон на пиано и в колата тя най-сетне се разплака, о, разплака се и още как, разрева се като луда — кльощавата русалка с еврейска фамилия. Майк Розенблат неловко посегна да я погали по врата, а тя се отдръпна, защото се чувстваше опозорена и мръсна, чувстваше се еврейка.
Изящната къща зад тисовете можеше да я утеши за много неща… но не за всичко. Болката и срамът не бяха изчезнали и дори всеобщата благожелателност в този тих, аристократичен квартал не бе в състояние да прекрати онова безкрайно връщане по скърцащия чакъл. Не помагаше даже фактът, че членуват в тукашния клуб, където оберкелнерът винаги ги посрещаше с почтителното „Добър вечер, мистър и мисис Юрис“. Прибираше се у дома с новичкото Волво, виждаше отдалече къщата сред просторната зелена морава и често — навярно прекалено често — си спомняше за онзи писклив кикот. От сърце се надяваше, че днес веселячката живее в порутен коптор със съпруг християнин, който редовно я бие, че е помятала три пъти, че мъжът й кръшка с болни жени, че има дископатия и пропаднали сводове на ходилата, а по гадния веселяшки език са избили пришка до пришка.
Ненавиждаше се за тези греховни, немилосърдни мисли и всеки път си обещаваше да се поправи — да разбие чашата с горчивия коктейл от жлъчка и тлен. Минаваха месеци, без нито веднъж да се поддаде на мислите. И тя си казваше: Може би най-сетне съм се отърсила от всичко това. Вече не съм онова осемнайсетгодишно момиче. Сега съм жена на трийсет и шест; половината ми живот ме дели от онова момиче, което чу безкрайното хрущене и скърцане на чакъла по алеята, момичето, което се отдръпва от утешителната ръка на Майк Розенблат, защото реше еврейска ръка. Онази смешна малка русалка е мъртва. Сега мога да я забравя и да бъда такава, каквато съм. Добре. Чудесно. Великолепно. Но ето че влизаше някъде — например в супермаркет и от съседния щанд долиташе внезапен пресеклив кикот, по гърба й пролазваха тръпки, връхчетата на гърдите й се втвърдяваха до болка, ръцете се вкопчваха в дръжката на количката или една в друга и тя си мислеше: Току-що някой е узнал, че съм еврейка, че не съм нищо друго освен дьлгоноса стисната чифутка и Станли е дьлгонос стиснат чифутин, той е счетоводител, ясна работа, на евреите им дай сметки да правят, приехме ги в клуба, нямаше как да не ги приемем през 1981 година, нали тогава нашумя делото на онзи еврейски гинеколог, но им се смеем, както винаги е било и ще бъде. Или просто чуваше призрачното хрущене на чакъл и си мислеше:
