по-лошо място, от което и да било друго провинциално градче. — Искам да ти покажа нещо, любими.
Качиха се в колата и потеглиха към Баси парк — беше средата на юни, около месец преди убийството на Ейдриън. Хагарти поведе приятеля си към Моста на целувките, където из сенките се носеше лек, неопределено противен мирис. Посочи му една от драсканиците. Ейдриън трябваше да запали клечка кибрит, за да разчете надписа.
— Знам какво е отношението към хомосексуалистите — тихо каза Дон. — Още като ученик ме пребиха на автогарата в Дейтън пред една закусвалня в Портланд няколко юначаги ми подпалиха обувките, а на пет метра от нас един дебел полицай си седеше в колата и се хилеше. Погледни и онова там. Прочети го.
Нова клечка кибрит разкри призива:
— Онзи, който пише тия благочестиви лозунги, е неизлечим безумец. Бих се почувствал малко по-добре, ако вярвах, че е само един човек, някакъв нещастен маниак, но… — Дон неопределено размаха ръка към другия край на моста. — Има още много подобни гадости… и просто не ми се вярва да ги е писал само един човек. Ето защо искам да напусна Дери, Ейд. Тук твърде много квартали и твърде много хора са обзети от неизлечимо безумие.
— Добре де, нека само да си довърша романа, съгласен ли си? Моля те. Най-много до октомври, обещавам. Тук въздухът е по-добър от другаде.
— Той не знаеше, че всъщност ще трябва да се пази от водата — тъжно каза Дон Хагарти.
10.
Том Бутилие и Андрю Радмейкър безмълвно се приведоха напред. Крис Ънуин седеше с клюмнала глава и монотонно говореше към пода. Точно това искаха да чуят; точно това щеше да прати поне двама от непрокопсаниците в затвора „Томастън“.
— Панаирът беше жива скука — каза Ънуин. — Вече разглобяваха по-готините работи, нали ги знаете — Дяволското колело и Парашутния скок. Електрическите колички не работеха, отпред висеше табелка „затворено“. Нищо не работеше, имаше само разни въртележки за дечурлигата. Тогава отидохме да поиграем на нещо и Паяка видя барачката дето се хвърлят топки, плати петдесет цента и искаше да спечели шапка като оная, дето я носеше сбърканият, ама все не улучваше и колкото повече губеше, толкова повече се ядосваше, нали ме разбирате. А пък Стив… той обикновено все вика: „зарежи го туй, зарежи го онуй, не си троши нервите за тая шибана работа“, нали ме разбирате. Ама оная вечер се дуеше като папуняк, щото беше глътнал хапче. Хич не го знам какво беше. Червено хапче. Може и да си е било съвсем законно. Обаче все се заяждаше с Паяка, по едно време даже си мислех, че Паяка ще му тегли един тупаник, нали ме разбирате. Да бе, заяждаше се. На един педал, вика, шапката не можеш да спечелиш. Хич те няма, щом и на педала шапката не можеш да спечелиш. И накрая жената му даде награда, нищо че не беше улучил, сигурно искаше да се отърве от нас. Не знам. Може пък и да не е искала. Ама все си мисля, че искаше. Надушваш го, то се размотава и издава звук като пръдня. Едно време и аз имах такова. Бяха ми го дали за някакъв шибан празник, не помня Вси светии ли беше или Коледа, много си го харесвах, ама го изгубих. А може някой скапаняк да ми го е свил от джоба през междучасието, нали ме разбирате. Накрая затвориха панаира и ние си тръгнахме, а пък Стив все се заяждаше с Паяка, дето не бил спечелил шапката на сбъркания, нали ме разбирате, обаче Паяка все си мълчеше и аз бях наясно, че туй не е на добро, ама съвсем бях изкуфял, нали ме разбирате. Много ми се щеше да приказваме за нещо друго, ама не можех да измисля за какво, нали ме разбирате. Стигаме до паркинга и Стив пита къде ще ходим сега. Прибираме ли се? А Паяка вика да се помотаем около „Сокола“ и да видим дали пък няма да срещнем оня педал.
Бутилие и Радмейкър се спогледаха. Бутилие потупа бузата си с пръст макар че не осъзнаваше какво говори, в момента тъпото хлапе описваше подготовката на предумишлено убийство.
— Не, викам аз, ще си ходя, а пък Паяка пита страх ли ме е да ида до бара на духачите. Как тъй ще ме е страх, тяхната мамица, отвръщам аз. Стив още беше на кеф от хапчето. Хайде, вика, да очистим някой педеруга! Хайде да очистим някой педеруга! Хайде да очистим…
11.
Сякаш за нещастие на всички, събитията се развиваха като по план. След като изпиха по бира, Ейдриън Мелън и Дон Хагарти излязоха от „Сокола“, минаха край автогарата и се хванаха за ръце. Сториха го естествено, без да мислят. Часът беше десет и двайсет. Стигнаха до ъгъла и завиха наляво.
Мостът на целувките беше на около осемстотин метра по-нагоре по течението двамата възнамеряваха да минат по прозаичния каменен мост на главната улица. Край бетонните основи на моста неспокойно бълбукаха плитките води на Кендъскиг — през лятото реката беше съвсем плитка, не повече от метър.
Когато колата изскочи изотзад (Стив Дюбей пръв ги бе забелязал да излизат от „Сокола“ и със зловещ смях ги бе посочил с пръст), двамата тъкмо наближаваха моста.
— Засечи ги! Засечи ги! — изкрещя Паяка Гартън. Току що бе забелязал в светлината на уличната лампа, че двамата се държат за ръце. Това го вбесяваше… но още повече го вбесяваше шапката. Грамадното книжно цвете се люшкаше нелепо насам-натам. — Засечи ги, по дяволите!
И Стив ги засече.
Крис Ънуин щеше да отрече активното си участие в последвалите събития, но Дон Хагарти твърдеше обратното. Според неговия разказ Гартън изскочил още преди колата да спре, след него изскочили и другите двама. Започнал разговор. Злобен разговор. Този път Ейдриън не си позволил нито кокетство, нито лекомислени шеги разбирал, че са загазили здравата.
— Дай ми тая шапка — заповяда Гартън. — Дай я, педераст гаден.
— Ще ни оставите ли на мира, ако ви я дам? — запита Ейдриън със задъхан, почти ридаещ глас, като се вглеждаше с изплашени очи към Ънуин, Дюбей и Гартън.
— Недей да плямпаш, ами давай шибаната шапка!
Ейдриън я подаде. Гартън извади от джоба на джинсите си автоматичен нож и сряза шапката на две. Разтърка парчетата по задника си. После ги пусна на тротоара и ги стъпка.
Докато вниманието на момчетата беше приковано към Ейдриън и шапката, Дон Хагарти незабелязано отстъпи назад — по-късно щеше да каже, че се е оглеждал за полицай.
— А сега ще ни оставите ли на ми… — започна Ейдриън и в този миг Гартън го удари с юмрук в лицето.
Мелън отхвръкна назад и се блъсна в ниския парапет на моста. Изпищя и се хвана с две ръце за устата. През пръстите му протече кръв.
—
Дюбей го препъна. Гартън го ритна в корема и той отлетя на уличното платно. Насреща се зададе кола. Хагарти се надигна на колене и закрещя. Колата не намали ход. По-късно Хагарти щеше да каже на Гарднър и Рийвс, че шофьорът даже не се озърнал.
— Затваряй си човката, педал! — каза Дюбей и го ритна по скулата.
Зашеметен, Хагарти се просна на една страна в канавката. Няколко секунди по-късно нечий глас — гласът на Крис Ънуин — го посъветва да изчезва преди да си е изпатил като приятелчето. В показанията си Ънуин потвърждаваше този факт.
Хагарти чуваше глухи удари и писъците на любовника си. По-късно щеше да каже на полицаите, че Ейдриън пищял като заек в примка. Запълзя към пресечката, където светеха лампите на автогарата, и когато се поотдалечи, извърна глава назад. Гартън, Дюбей и Ънуин бяха обкръжили Ейдриън Мелън, който беше висок само метър и шейсет и пет, и даже с мокри дрехи не би тежал повече от шейсет килограма. Подмятаха си го като в игра на топка. Омекналото му тяло се гърчеше като парцалена кукла. Хагарти видя как Гартън рита Ейдриън в слабините. Косата на Ейдриън бе провиснала пред лицето. От устата му течеше кръв и по
