7.
— Хей!
— Хей, мистър…
— … внимавай!
— Тоя проклет глупак ще…
Думите отлитаха назад, шумни и безсмислени като пърхащи знаменца, като понесени от вятъра балони. Ето бариерите; от ветроупорните фенери долиташе мирис на керосин. Бил зърна зейналия мрак сред рухналата улица, чу как долу водата бълбука с унило упорство из хаотичната тъма, и се разсмя на този звук.
Рязко хвърли Силвър наляво, тъй близо до бариерите, че крачолът на джинсите му изшумоля по една от тях. Колелата летяха само на сантиметри от пустотата отвъд назъбения асфалтов ръб, а място за маневриране нямаше. Отпред водата бе разрушила цялата улица и половината тротоар край бижутерския магазин. Бариери преграждаха остатъците от подкопания тротоар.
— Бил? — долетя изотзад гласът на Одра, замаян и малко дрезгав, сякаш току-що се бе събудила от дълбока дрямка. — Бил, къде сме? Какво
—
Силвър се вряза в бариерата с шестдесет километра в час и централната дъска отхвръкна на една страна, А-образните подпори — на друга. Одра изпищя и стисна Бил толкова здраво, че дъхът му спря. По околните улици хората бяха наизскачали на вратите си и ги гледаха.
Силвър летеше по моста от подкопани плочки. Бил усети как лявото му бедро застъргва по стената на бижутерията. Усети как задното колело на Силвър внезапно хлътна и разбра, че тротоарът пропада зад тях…
… а сетне устремът на Силвър ги изнесе на твърда почва. Бил свърна край една прекатурена кофа за смет и отново изхвръкна на улицата. Изскърцаха спирачки. Зърна връхлитащия радиатор на грамаден камион, ала продължаваше да се тресе от неудържим смях. Прелетя пред камиона с цяла секунда преднина. Майната му — време колкото щеш!
От очите му течаха сълзи, а той крещеше, стискаше тромбата и слушаше как дрезгавият й рев се врязва в ослепителния слънчев ден.
— Бил, ще се пребием! — извика Одра и макар че в гласа й звучеше ужас, тя също се смееше.
Бил отново зави и този път усети как Одра се накланя заедно с него, помага му да овладее велосипеда, помага да се слеят за този кратък миг от живота като три живи същества.
— Мислиш ли? — викна той.
—
Но Бил вече нямаше думата. Силвър бавно губеше скорост по баира на Горната миля, буйният рев на картите отново се разпадаше на прекъслечни изстрели. Бил спря и се обърна към Одра. Тя го гледаше с разширени очи, пребледняла, явно стресната и объркана… но беше жива, будна и се
— Одра — изрече той през смях.
Помогна й да слезе от Силвър, подпря колелото на близката тухлена стена и я прегърна. Зацелува я по челото, по очите, по бузите, по устата, по шията, по гърдите.
Тя го прегръщаше с всичка сила.
— Бил, какво е станало? Помня как слязох от самолета в Бангор… и после
— Да.
— Ами аз?
— Да. Сега си добре.
Тя се отдръпна и го огледа.
— Бил, не заекваш ли вече?
— Не — каза Бил и пак я целуна. — Заекването свърши.
— Завинаги?
— Да — каза той. — Мисля, че този път е завинаги.
— Спомена ли нещо за рокендрол?
— Не знам. Споменах ли?
— Обичам те — каза тя.
Бил кимна и се усмихна. Когато се усмихваше, изглеждаше съвсем млад, независимо от плешивото теме.
— И аз те обичам — каза той. — А какво друго ни трябва?
8.
Събужда се от този сън, без да си спомня какъв точно е бил, без да си спомня каквото и да било освен простия факт, че пак е сънувал детството. Докосва гладкия, топъл гръб на жена си, унесена в свои собствени сънища; мисли си, че е хубаво да бъдеш дете, но не е зле и да бъдеш възрастен, който разсъждава над загадките на детството… над неговите искрени копнежи.
Или поне така си мисли Бил Денброу понякога в ранните утрини след съня, когато почти си припомня детството и приятелите, с които го е споделял.
Информация за текста
© 1986 Стивън Кинг
© 1992 Любомир Николов, превод от английски
Stephen King
It, 1986
Източник: [[http://sf.bgway.com|Библиотеката на Александър Минковски]]
Редакция: maskara, 2008
Издание:
Стивън Кинг. То (в две части)
Издателска къща „Плеяда“, София, 1992
