То

Никой не е изричал по-верни слова, млади приятелю.

— Одра? Готова ли си?

Никакъв отговор. Дали ръцете й не се бяха пристегнали малко по-здраво около кръста му? Не, навярно си въобразяваше.

Стигна до края на алеята и се озърна надясно. Палмър лейн водеше право към Главната улица, а оттам с ляв завой щеше да се спусне по стръмното към центъра. По стръмното. Все по-бързо. Представи си го, потръпна от страх и някаква тревожна мисъл

(старите кости лесно се чупят, Били)

прелетя през главата му толкова бързо, че едва я разчете преди да изчезне. Но…

Но не беше само тревога, нали? Да. Имаше и копнеж… чувството, което бе изпитал, когато видя хлапето да крачи със скейтборд под мишница. Копнежът да се стрелнеш напред, да усетиш как вятърът фучи край тебе, да не знаеш дали бягаш или се стремиш към нещо, просто да се носиш. Да летиш.

Тревога и копнеж. Там е цялата разлика между реалност и желание — например разликата между възрастния, който пресмята цената, и детето, което просто яхва колелото и потегля. Целият свят ги дели. И все пак разликата не е чак толкова голяма. Може би ги дели само педя. Та не изпитваш ли същото чувство когато влакчето на ужасите наближи първото стръмно спускане, където започва истинската веселба?

Тревога и копнеж. Онова, което желаеш, ала не смееш да извършиш. Където си бил и където искаш да отидеш. Някакъв стар рок, в който се пее, че искаш момиче, кола и място, където да стигнеш. О, Господи, моля Те, чат ли си?

За миг Бил затвори очи и усети меката, безжизнена тежест на Одра зад гърба си, усети склона нейде напред, усети собственото си сърце.

Бъди храбър, бъди верен, бори се.

Отново подкара Силвър напред.

— Искаш ли да му друснем един рок, Одра?

Тя не отговори. Все едно. Вече беше готов.

— Дръж се тогава.

Той натисна педалите. Отначало беше трудно. Силвър заплашително се люшкаше напред-назад, тежестта на Одра още повече влошаваше нещата… и все пак тя несъмнено пазеше равновесие, макар и без да съзнава — иначе отдавна щяха да грохнат на паважа. Бил се изправи на педалите, стисна кормилото с безумна сила, присви очи, отметна глава назад и жилите по шията му се изпънаха като въжета.

Сега ще се сгромолясаме на улицата и ще си потрошим главите…

(не, няма, давай, Бил, давай, покажи им как се кара)

Той стоеше върху педалите, въртеше ги и усещаше всяка изпушена цигара за последните двайсет години — усещаше по резкия скок на кръвното налягане, по бесните удари на сърцето. Майната му на всичко! — помисли той и се ухили в пристъп на безумен възторг.

Игралните карти, които отначало издаваха откъслечни изстрели, постепенно ускориха тракането. Бяха нови, чисто новички карти и издаваха приятен, мощен звук. Бил усети първата ласка на вятъра по голото си теме и усмивката му се разшири. Аз създадох този вятър, помисли той. Аз го създадох с тия проклети педали.

Отсреща се задаваше знакът СТОП в края на уличката. Бил понечи да стисне спирачките… и после (усмивката продължаваше да се разширява, оголвайки зъбите му) настъпи педалите още по-силно.

Без да обръща внимание на знака, Бил свърна наляво, към горния край на Главната улица над Баси парк. Тежестта на Одра отново го подлъга и двамата едва не се сгромолясаха настрани. Велосипедът се люшна, заподскача и пак се изправи. Вятърът се засилваше, охлаждаше капките пот по челото му, изпаряваше ги, прелиташе край ушите му с глух, опияняващ звук, който донякъде напомняше шепота на прибой в морска раковина, но всъщност не можеше да се сравни с нищо на света. Навярно хлапето със скейтборда отлично познаваше този звук. Но постепенно ще загубиш връзката с него, момче, помисли Бил. Нещата се променят неусетно. Мръсен номер ни погажда животът, тъй че се готви да го посрещнеш.

Въртеше педалите все по-бързо и сега самата скорост му помагаше да запази равновесие. Отляво се мярнаха останките на рухналия великан Пол Бъниън. Бил изкрещя:

— Хай-йо, Силвър, НАПРЕЕЕЕЕД!

Одра пристегна ръце около него; усети я как се раздвижва зад гърба му. Но сега той не изпитваше желание да се обърне и да я погледне… нямаше закъде да бърза. Въртеше педалите и се смееше с пълен глас — мършав, оплешивял мъж, приведен над кормилото на велосипеда, за да намали съпротивата на въздуха. Докато прелиташе покрай Баси парк, хората почнаха да се обръщат подир него.

Отпред Главната улица слизаше все по-стръмно към пропадналия градски център и някакво гласче пошепна в главата му, че ако сега не натисне спирачките, скоро няма да може; просто ще изхвръкне като снаряд сред останките от хлътналото кръстовище и там ще срещнат гибелта си.

Вместо да спре, той отново натисна педалите и подкара велосипеда още по-бързо. Летеше надолу по хълма и вече виждаше оранжево-белите бариери и ветроупорните фенери с пушливи карнавални пламъчета по границите на свличането, виждаше горните етажи на хлътналите сгради да стърчат от улицата като в картина на луд художник.

— Хай-йо, Силвър, НАПРЕЕЕЕЕЕЕЕЕД! — възторжено изкрещя Бил Денброу и се стрелна надолу към незнайната си участ, усещайки за последен път Дери като свой собствен град, усещайки най-вече, че е жив под реално небе и че всичко е копнеж, копнеж, копнеж.

Летеше надолу със Силвър; летеше тъй, сякаш се надбягваше с дявола.

6.

си отидеш.

Отиваш си и изпитваш желание да се озърнеш, само веднъж да се озърнеш сред залеза и да видиш за сетен път онзи строг хоризонт на Нова Англия — островърхите покриви, Водонапорната кула, Пол със секира на рамото. Но може би не е чак толкова разумно да се озърташ — пише го във всички книги. Нали помниш какво е станало с жената на Лот. По-добре не поглеждай назад. По-добре си мисли, че всичко винаги завършва щастливо… може пък и да е вярно; кой казва, че щастливият край е измислица? Не всички корабчета изчезват сред мрака, без да срещнат слънчев лъч или ръката на друго дете; ако животът изобщо може да ни научи на нещо, то е, че щастливият край се среща често, невероятно често и затова трябва сериозно да се усъмним в умствените способности на всеки, който твърди, че няма Бог.

Когато се спуска залез, трябва да си отидеш час по-скоро, мисли той в този сън. Това трябва да сториш. И ако си позволиш една последна мисъл, може би ще се запиташ за призраците… призраците на седем деца, които стоят сред водата по залез слънце, стоят в кръг, стоят ръка за ръка и лицата им са млади, разбира се, млади, но силни… във всеки случай достатъчно силни, за да създадат бъдещите мъже, може би даже достатъчно силни, за да разберат, че бъдещите мъже трябва задължително да пресъздадат някогашните деца, ако искат да разберат нашата простосмъртна участ. Кръгът се затваря, колелото се търкулва и друго няма на този свят.

Не е нужно да се озърташ, за да видиш тези деца; част от тебе ще ги вижда навеки, ще живее сред тях навеки, ще ги обича навеки. Не е задължително те да са най-доброто в тебе, ала някога са били хранилище на всичко, в което си могъл да се превърнеш.

Деца, обичам ви. Толкова много ви обичам.

Затова подкарвай колата, подкарвай бързо докато чезнат последните слънчеви лъчи, карай по-надалече от Дери, от спомена… но не и от копнежа. Това ще остане — скъпоценната камея на всичко, което сме били, всичко, което сме вярвали в детството, всичко, което е блестяло в нашите очи, когато сме били изгубени и вятърът е нашепвал в нощта.

Подкарвай колата и се старай да запазиш усмивката. Пусни по радиото рокендрол и карай напред към всичкия живот на света с всичката храброст и всичката вяра, която откриваш в сърцето си. Бъди верен, бъди храбър, бори се.

Останалото е мрак.