го пенсионира едновременно с рухването на центъра. Но другите, които мислят като Хенли, са изправени пред труден избор — как се възстановява градски район, потънал наполовина под водата?
Мисля, че може би след дълго и неестествено жизнено съществуване Дери най-сетне умира… като мухоморка, чийто разцвет е дошъл и отминал.
Следобед се обадих на Бил Денброу. Състоянието на Одра остава без изменения.
Преди час проведох още един разговор — с Ричи Тозиър в Калифорния. Отговори ми телефонният секретар, а отнейде долиташе и песен на „Кридънс клиъруотър ривайвъл“. От тия машинарии винаги се панирам. Казах си името и адреса, поколебах се малко и добавих, че се надявам отново да носи контактни лещи без проблеми. Канех се да оставя слушалката, когато Ричи грабна телефона и викна:
— Мики! Как си, мой човек?
Гласът му беше сърдечен и радостен… но личеше, че е объркан. Сякаш го бях спипал по бели гащи.
— Здрасти, Ричи — казах аз. — Оправям се.
— Добре. Боли ли те още?
— Малко. Вече минава. Обаче сърбежът не се трае. Чакам с нетърпение да ми смъкнат превръзките от ребрата. Между другото, тая песен на „Кридънс“ много ми хареса.
Ричи се разсмя.
— Дрън-дрън. Това не са „Кридънс“, а „Момичета за рокендрол“ от новия албум на Фогърти „Център нападател“. Не си ли го чувал?
— Ъ-ъ.
— Трябва да си го купиш, страхотен е. Направо като… — той се запъна и довърши: — Направо като едно време.
— Непременно — казах аз и сигурно наистина ще го купя. Винаги съм харесвал Джон Фогърти. „Зелената река“ е любимият ми хит на „Кридънс“. Прибери се у дома — така пеят накрая, точно преди песента да заглъхне.
— Ами Бил как е?
— Двамата с Одра ми пазят къщата докато лежа тук.
— Добре. Много добре. — Той помълча. — Искаш ли да чуеш нещо адски странно, Мики?
— Хайде де — казах аз. Вече подозирах какво ще чуя.
— Ами… седях си тук в кабинета, прослушвах новите хитове, редактирах разни реклами и четях докладни записки… натрупали са се цели планини и през идния месец май ще трябва да бачкам по двайсет и пет часа в денонощие. Бях включил телефонния секретар, обаче засилих звука, та да отговарям на който трябва, а пък тъпаците да си дрънкат както щат. И те оставих да разговаряш с автомата толкова дълго, защото…
— … защото отначало изобщо си нямал представа кой се обажда.
— Божичко, точно така! Откъде разбра?
— Защото отново забравяме. Този път всички.
— Мики,
— Как беше фамилията на Стан? — запитах аз.
Отсреща настана мълчание — дълго мълчание. Чувах как глух женски глас долита от Омаха… а може би от Рутвен, щат Аризона, или Флинт, щат Мичиган. Чувах го едва-едва, като гласа на космически пътешественик, който напуска слънчевата система с последната степен на догаряща ракета — благодаря и сбогом.
После Ричи изрече неуверено:
— Мисля, че беше Ъндърууд, ама това не е еврейска фамилия, нали?
— Юрис беше.
— Юрис! — провикна се Ричи и в гласа му звучаха едновременно облекчение и тревога. — Господи, ужасно мразя нещо да ми се върти на езика, а пък да не мога да се сетя. Случи ли се някъде да вземат да играят на думи или на филми, веднага казвам: „Прощавайте, ама пак ме прихваща хроничната диария, тъй че може ли да си вървя?“ Обаче ти помниш, Мики. Както преди.
— Не. Открих го в бележника си.
Той пак замълча. После каза:
— Не го ли помнеше?
— Не.
— Без майтап?
— Без майтап.
— Значи този път наистина е свършило — каза той и усетих в гласа му неописуемо облекчение.
— Да, така мисля.
Отново настана онова странно междуградско мълчание — в него усещах хилядите километри между Мейн и Калифорния. Навярно двамата мислехме за едно и също: да, свърши, и след шест седмици или шест месеца ще се забравим. Свърши и не ни струва почти нищо освен живота на Стан и Еди. Знаете ли, че почти съм ги забравил? Колкото и ужасно да звучи, почти съм забравил Стан и Еди. От астма ли страдаше Еди, или от хронична мигрена? Да пукна ако знам, обаче май беше мигрена. Ще питам Бил. Той сигурно помни.
— Добре де, предай много поздрави на Бил и оная хубавица, жена му — каза Ричи със зле изиграно веселие.
— Непременно, Ричи.
Затворих очи и разтърках чело. Той помнеше, че жената на Бил е в Дери… но не се сещаше нито за името й, нито какво е станало с нея.
— И ако ти се случи да дойдеш към Лос Анджилис, знаеш ми номера. Ще се съберем да му теглим едно гуляйче.
— Непременно. — В очите ми напираха горещи сълзи. — Същото се отнася и за теб, ако случайно наминеш насам.
— Мики?
— Тук.
— Обичам те, мой човек.
— Взаимно.
— Добре. Вдигни палеца.
— Бибип, Ричи.
Той се разсмя.
— Добре де, добре. Пъхни си го в ухото, Майк. Чуеш ли, м’че, в
Той затвори телефона и аз сторих същото. После се облегнах на възглавниците, затворих очи и дълго не ги отварях.
Загинал е полицейският шеф Андрю Радмейкър, който в края на шейсетте години зае мястото на Бортън. Произшествието е странно и неволно го свързвам с онова, което ставаше в Дери… до неотдавна.
Общата сграда на съда и полицията се намира съвсем близо до пропадналата зона и макар да изглежда запазена, сътресенията — или пороят — трябва да са предизвикали незабелязани увреждания.
Вестникът съобщава, че снощи Радмейкър останал да работи до късно в кабинета си, както правел всяка вечер след урагана и наводнението. Този кабинет някога се намираше на третия етаж, но отдавна е прехвърлен на петия, точно под таванското помещение, където се трупат стари архиви и всевъзможни вехтории. Сред вехториите бил и скитническият стол, който вече описах на предишните страници. Направен е от желязо и тежи над двеста килограма. По време на пороя зданието е глътнало доста вода и това трябва да е нарушило стабилността на таванския етаж (поне така пише във вестника). Каквато и да е причината, скитническият стол пропаднал право над бюрото, където полицейският шеф четял справки за щетите от бедствието. Радмейкър загинал на място. Полицаят Брус Андийн нахълтал в кабинета и го видял да лежи с химикалка в ръка сред останките от разбитото бюро.
Пак разговарях по телефона с Бил. Каза, че Одра вече приемала и по-солидна храна, но иначе нямало
