никакви изменения. Попитах го от какво страдаше Еди — астма или мигрена.
— Астма — веднага отвърна той. — Не помниш ли инхалатора?
— Естествено — казах аз и си спомних. Но едва след като Бил ми каза.
— Майк?
— Да?
— Как му беше фамилията?
Бележникът ми лежеше на нощното шкафче, но не посегнах натам.
— Не се сещам.
— Беше нещо като Керкорян — отчаяно изрече Бил, — но звучеше малко по-другояче. Ти обаче го имаш записано, нали?
— Да — казах аз.
— Слава Богу.
— Имаш ли някакви идеи за Одра?
— Имам една — каза той, — но е толкова безумна, че не искам да я обсъждам.
— Сигурен ли си?
— Аха.
— Добре тогава.
— Майк, страшно е, нали? Да забравяш така…
— Да — казах аз.
Наистина е страшно.
През юли в Дери трябваше да бъде направена първата копка за местния филиал на заводите „Рейтеон“, но в последния момент компанията е решила да се пренасочи към Уотървил. Уводната статия на „Дери нюз“ изразява дълбока печал… а ако правилно чета между редовете — и малко страх.
Мисля, че се досещам каква е идеята на Бил. Ще трябва да действува бързо, преди да са се изпарили последните остатъци от старата магия. Ако изобщо ги има.
В крайна сметка изглежда, че мислите ми отпреди три дни не са били чак толкова смахнати. Имената и адресите в бележника избледняват. Разликата в цвета на мастилото е толкова очебийна, сякаш са писани петдесет или седемдесет и пет години преди тези редове. Това е станало през последните четири-пет дни. Убеден съм, че до септември имената им ще изчезнат окончателно.
Навярно бих могъл да ги съхраня; бих могъл просто да ги преписвам отново и отново. Но съм убеден, че всеки нов запис ще избледнява на свой ред и скоро цялата работа ще се превърне в безсмислено занимание — като да напишеш петстотин пъти
Да става каквото ще става.
Бил, не губи време… но внимавай!
Събудих се посред нощ от някакъв страшен кошмар, но не си спомнях какъв точно е бил. Обзе ме паника, не можех да дишам. Посегнах към звънеца… и не посмях да го натисна. Мярна ми се ужасно видение — как в стаята влиза Марк Ламоника със спринцовката… или Хенри Бауърс с автоматичния нож.
Грабнах бележника и позвъних на Бен Ханском в Небраска… адресът и номерът са избледнели още повече, но засега се разчитат. Обаче ядец. Телефонен запис ми съобщи от името на компанията, че номерът е анулиран.
Дебел ли беше Бен, или куц?
Лежах буден до разсъмване.
Казват, че утре ще ме изпишат.
Съобщих по телефона на Бил — навярно всъщност исках да го предупредя, че времето му изтича неумолимо. Бил е единственият, когото си спомням ясно. Убеден съм, че той пък помни ясно единствено мене. Навярно защото двамата все още сме тук, в Дери.
— Добре — каза той. — До утре ще ти се махнем от главата.
— Още ли държиш на онази идея?
— Да. Май вече е време да опитам.
— Внимавай.
Той се разсмя и изрече нещо, което едновременно разбирам и не разбирам:
— На скъ-ххъ-ейтборд не можеш да внимаваш, мой ч-ч-човек.
— Как ще разбера дали е излязло нещо, Бил?
— Ще разбереш — каза той и затвори телефона.
Сърцето ми е с теб, Бил, каквото и да се случи. Сърцето ми е с всички тях и мисля, че даже да се забравим, пак ще се срещаме насън.
Вече почти приключвам този дневник — и предполагам, че завинаги ще си остане само дневник, че извън тия страници няма място за старите скандали и нелепости на Дери. Не възразявам; мисля, че когато утре ме изпишат, може би най-сетне ще дойде време да се позамисля за нов живот… макар да нямам ни най-малка представа какъв ли ще е той.
Знайте, момчета, обичах ви.
Толкова много ви обичах.
Епилог
Бил Денброу се надбягва с Дявола — II
На скейтборд не можеш да внимаваш, мой човек.
1.
Лятно пладне.
