Искам само да ви уверя, че то е ежедневие в живота на американските деца — както истинското така и измисленото. По-скоро, мислех си за това как ще бъде посрещната мълвата: „Ей, чухте ли, Чарлз Декър го прихванали бесните?“, „Ами! Така ли?“, „Да, бе. Аз бях там! Беше все едно да гледаш на живо «Бони и Клайд», само дето Чарли е с пъпки и не продаваха пуканки!“
Сигурен бях, децата съзнаваха, че те самите са в пълна безопасност. Повече ме интересуваше дали, макар и подсъзнателно, се надяват да видят как пръскам поне още един два черепа? Към воят на пожарната се присъедини друг, по-висок и идващ по-отблизо. Не бяха ченгетата. Вероятно някой беше извикал линейка. Все се надявам, че ще настъпи денят, когато всичките тези средства за бързо реагиране при бедствия, ще престанат да всяват с ужасния си вой допълнителна паника в душите на бедните хорица, към които са се запътили. И като избухне пожар, или стане катастрофа, или се яви някакво бедствие, като мен например, всичките тези червени, сини и бели таратайки ще се отправят без много бързане към сцената на драмата, под акомпанимента да речем на някое кротко подрънкващо банджо — „Зовът на банджото“, в изпълнение на „Дарктаунските побойници“.
Тринадесета глава
Ония от пожарната команда изглежда бяха решили, че не бива да жалят сили след като става дума за Плейсървилската гимназия. Пръв, на площадката пред училището се появи шефът на пожарната, седнал зад волана на един носещи се с бясна скорост синкав „Форд Пинто“. Следваше го първата пожарна, обкичена със стълбички и всевъзможни приспособления, а отзад идваха още две коли с помпи.
— Ще ги пуснеш ли да влязат? — попита Джек Голдман.
— Пожарът е навън в коридора — рекох аз. — Не тук.
— Заключи ли вратата на шкафчето? — обади се Силвия Рейгън. Беше едро, русо момиче, с големи, отпуснати гърди и доста развалени зъби.
— Да.
— Значи почва се.
Марк Гевин внезапно се изкикоти, сочейки към тичащите напред-назад по моравата пожарникари.
— Бива си ги. Двама дори се сблъскаха.
Падналите на земята пожарникари се надигнаха и започнаха да оправят осуканите маркучи. Тъкмо когато бяха готови да се хвърлят самоотвержено в горящия пъкъл, срещу тях изскочиха две костюмирани фигури. Едната принадлежеше на мистър Джонсън, Човекът-подводница, а другата на мистър Грейс. И двамата се заеха усилено да обясняват нещо на шефа на пожарната служба.
От спрелите коли мигом бяха развити дълги брезентови маркучи с блестящи металически наконечници, които пожарникарите изтеглиха към входа на училището. Шефът на пожарната служба се обърна и извика:
— Спрете!
Пожарникарите замряха нерешително насред поляната, а металните наконечници се поклащаха комично пред тях като изваяни от мед фалуси.
Шефът на пожарната се обърна и продължи разговора с мистър Джонсън и мистър Грейс. Мистър Джонсън сочеше с ръка към стая 16. Миг по-късно към тях се присъедини и Томас Денвър, по прякор „Високо остригания врат“. Всичко това ми заприлича на треньорско прекъсване в последната третина на хокеен мач.
— Искам да си ида вкъщи! — провикна се с обезумял поглед Ирма Бейтс.
— Не ти се урежда въпроса — отвърнах аз.
Шефът на пожарната отново подкани към действие своите верни рицари, мистър Грейс поклати ядосано глава и го потупа по рамото. Шефът се обърна и каза нещо на Денвър. Денвър кимна и се затича към главния вход.
На свой ред и шефът поклати глава, приближи се към Форда и измъкна от задната седалка един доста приятен на външен вид мегафон. Басирам се, че в пожарната служба се изтрепват кой да се уреди да говори с това нещо. Днес обаче, на везните бяха натежали началническите нашивки. Той вдигна мегафона и го насочи към тълпата зяпащи ученици.
— Моля, отдалечете се от сградата. Повтарям. Ако обичате, отдалечете се от сградата. Отдръпнете се по посока на отбивката за магистралата. Отдръпнете се по посока на отбивката за магистралата. Скоро ще дойдат да ви приберат автобуси. Училищните занятия се преустановяват до…
Чу се кратко, неуверено изпращяване.
— …до края на деня. Сега, ако обичате, отдалечете се от сградата.
Група учители наобиколиха децата и ги поведоха към отбивката за магистралата. Всички ръкомахаха и говореха оживено. Потърсих с очи моя приятел Джо МакКенеди, но не се виждаше никъде.
— Може ли да си пишем домашните? — запита с треперещ глас Мелвин Томас. Избухна всеобщ смях. После всички се огледаха изненадано.
— Стига да искаш — помислих за миг и добавих: — Ако на някой му се пуши, може да запали.
Няколко души мигом пъхнаха ръце в джобовете. Силвия Рейгън, дама с маниери, извади от чантата си смачкано пакетче „Камел“ и запали една цигара с обигран жест. После протегна небрежно крака, без да се грижи за онова, което се разкриваше под полата й. Личеше, че й е гот.
— Ако някой иска да се премести при свой приятел или приятелка, да се чувства свободен. Само не се опитвайте да ме нападате, или да избягате от стаята.
Без много шум и излишна суетня няколко деца побързаха да се прехвърлят при своите приятели, но повечето останаха по местата си. Мелвин Томас бе отворил учебника по алгебра, но изглежда не му се отдаваше да се концентрира върху написаното. Той вдигна глава и се облещи в мен със стъклен поглед. От радиоуредбата се разнесе тихо пращене. Някой я беше включил отново.
— Ало — чу се гласът на Денвър. — Ало, стая 16.
— Здрасти — рекох аз.
— Кой си ти?
— Чарли Декър.
Настъпи продължителна пауза. Най-сетне:
— Какво става там при вас, Декър?
Обмислих отговора.
— Мисля, че съм полудял — рекох аз.
Още по-продължителна пауза. Най-накрая, почти риторично:
— Какво си направил?
Махнах с ръка на Тед Джонс. Той ми отвърна с вежливо кимване.
— Мистър Денвър?
— Кой говори?
— Тед Джонс, мистър Денвър. Чарли има пистолет. Държи ни за заложници. Той застреля мисис Ъндерууд. Струва ми се, че мистър Ванс също е убит.
— Сигурен съм, че е така — добавих аз.
— Ох — каза Денвър.
Сара Пастерн се изкикоти отново.
— Тед Джонс?
— Слушам ви — каза Тед. Гласът му звучеше компетентно, но някак незаинтересовано. Направо да му се възхити човек.
— Освен теб и Декър кои други са в класната стая?
— Само за секунда — намесих се аз. — Ще направя проверка. Почакайте.
Извадих зеления бележник на мисис Ъндерууд и го отворих.
— Втори срок, нали?
— Да — обади се Корки.
— Окей. Започваме. Ирма Бейтс?
— Искам да си отида у дома! — изкрещя оглушително Ирма.
— Тук — рекох аз. — Сюзън Брукс?
