— Тук.
— Нанси Каскин?
— Тук.
Така продължих до края на списъка. Двадесет и девет имена и само един отсъстващ — Питър Франклин.
— Питър Франклин застрелян ли е? — попита тихо мистър Денвър.
— Сгащи го дребната шарка — обади се Дон Лорди. Това предизвика нова вълна от смях.
— Декър?
— Да.
— Ще ги пуснеш ли да си вървят?
— Не точно сега.
— Защо? — ужасна тревога и загриженост се долавяше в гласа му и за миг изпитах съжаление към него. Но бързо го преодолях. Това е като при големите залагания на покер. Ето го съперникът, който след като цяла нощ е печелил и е натрупал камара от чипове пред себе си, внезапно започва да губи. И то не по малко, а наведнъж и на човек му се прищява да го съжали — него и неговата разпадаща се империя. Но или трябва да го довършиш, или да си готов да получиш един по ченето.
Така че аз му рекох:
— Още не сме свършили тук.
— Какво означава това?
— Това означава да си затваряш плювалника — срязах го аз. Керол Грейнджър изцъкли очи.
— Декър…
— Наричай ме Чарли. Така ми викат приятелите.
— Декър…
Вдигнах ръка и кръстосах пръсти.
— Ако не ми казваш Чарли ще застрелям някого.
Пауза.
— Чарли?
— Така е по-добре. — На последния чин Майк Гемин и Дик Кийни едва прикриваха усмивките си. Някои от останалите дори не си правеха труда да ги прикриват. — Ти ще ме наричаш Чарли, а аз тебе — Том. Съгласен ли си, Том?
Дълга, дълга пауза.
— Кога ще ги пуснеш, Чарли? Нищо не са ти сторили.
Пред училището бавно зави черно-бяла полицейска кола. Колата спря на средата на улицата и Джери Кесерлинг, който през 1975 година бе заместил Уорън Талбот на поста шериф, след като Уорън се оттегли за вечна почивка в градските гробища, се зае да регулира движението по пътя за езерото Оак Хил.
— Чуваш ли ме, Чарли?
— Да. Но не мога да ти отговоря. Не знам отговора. Предполагам, че ще довтасат още ченгета.
— Мистър Уулф ги повика — каза мистър Денвър. — Скоро работата ще стане дебела, Чарли. Сигурно ще се наложи да използват сълзотворен газ и… Чарли, защо трябва да усложняваш живота на твоите съученици, пък и твоя?
— Том?
— Какво? — почти злобно.
— Вдигай си костеливия задник и да им кажеш, че в мигът, в който изстрелят насам сълзотворен газ или нещо друго, ще ги накарам да съжаляват. Кажи им, да не забравят кой кара колата.
— Но защо? Защо правиш всичко това? — гласът му бе изпълнен с гняв, безсилие и уплаха.
— Не зная, — отвърнах аз — но каквото и да е, ще е по-интересно отколкото да скачаш подир гащичките, Том. Не го взимай навътре. Всичко, което искам от теб е да изприпкаш на двора и да им предадеш, каквото ти казах. Ще го сториш ли, Том?
— Нямам избор, нали?
— Така е, прав си. Нямаш никакъв избор. Има и още нещо, Том.
— Какво? — запита нерешително той.
— Както сигурно вече си разбрал, аз никак не те обичам, макар че до момента ти е било през оная работа. Но сега вече не сме в шибания ти кабинет, Том. Разбра ли? Не съм някаква си папка, която трябва да затвориш в три след обед. Разбра ли? — гласът ми бе прераснал в истеричен крясък. — РАЗБРА ЛИ МЕ ДОБРЕ, ТОМ? ОСЪЗНА ЛИ ВЕЧЕ ТОЗИ ПРОСТ ФАКТ ОТ ЖИВОТА?
— Да, Чарли — отвърна той с помръкнал глас — Разбрах.
— Не, все още не си го разбрал, Том. Но скоро ще го разбереш. Още преди залез слънце ще започнеш да осъзнаваш разликата между хората и хартийките в папката, между това да си вършиш работата и да те изработват. Какво мислиш за това, Томи, мой човек?
— Мисля, че умът ти е разстроен, Декър.
— Искаш да кажеш, че съм се побъркал, нали, Чарли? Това ли искаше да кажеш?
— Да.
— Кажи го, тогава.
— Мисля, че си се побъркал, Чарли — каза той с механичния тон, с който повтарят малките деца.
Денвър прочисти гърло, сякаш имаше още нещо да каже и след това радиоуредбата бе изключена. Из стаята се разнесе тих шепот. Плъзнах поглед по лицата им. Очите им бяха хладни, някак безстрастни (казват, че така било при шок, носиш се надолу към бездната като катапултирал пилот на боен самолет, умът ти отказва да работи и единственото, което можеш да правиш е да се надяваш, че парашутът най- сетне ще се отвори) и в главата ми прокънтя някакво полузабравено стихче от читанката:
Чудех се какво ли са научили днес, какво ли съм научил аз. Жълтите училищни автобуси се бяха подредили на шосето и децата се готвеха да се върнат към домашните дребните домашни радости — телевизия, музика. Ала в стая 16 урокът още не бе приключил.
Почуках с дръжката на пистолета по катедрата. Шумът в стаята утихна. Всички ме загледаха внимателно, както аз ги бях гледал досега. Съдия и съдебни заседатели, или съдебни заседатели и обвиняем? Едвам се сдържах да не се изкикотя.
— Така, — заговорих аз — вече всички са подушили лайното. Мисля, че е време малко да си поприказваме.
— Очи в очи? — това беше Джордж Яник. — Само ти и ние?
Имаше интелигентно лице и никак не изглеждаше уплашен.
— Да.
— Тогава по-добре да изключиш радиоуредбата.
— Затваряй си устата, копелдак такъв! — процеди през зъби Тед Джонс. Джордж го погледна обидено.
В настъпилата неловка тишина аз се изправих и превключих уредбата от „ПРИЕМАНЕ-ПРЕДАВАНЕ“ на „ПРИЕМАНЕ“.
Върнах се и отново седнах. После кимнах на Тед.
— Вече ми бе дошло наум — излъгах го аз. — Не бива да му се сърдиш.
Тед не отговори, но продължаваше да ме разглежда със странна усмивка, сякаш се чудеше какъв ли вкус ще имам ако ме схруска.
— Добре — обърнах се аз към класа. — Може и да съм се побъркал, но това не значи, че ще застрелям някого само защото си приказва откровено с мен. Повярвайте ми. Не се страхувайте, говорете каквото ви
