Куджо

Стивън КингКуджо

Тази книга е за брат ми, Дейвид, който ме държеше за ръка, когато пресичахме Уест Брод Стрийт и който ме научи как да правя кукички за бесене от стари закачалки. Номерът беше страхотен и аз правех само това.

Обичам те, Дейвид.

Старите майстори знаят смъртта.

О, колко добре я познават!

Тя идва в живота ти в миг —

Тогава, когато друг някой се храни,

Отваря прозорец, или

Тягостно крачи напред…

Х. У. Оден

„Музей на изящните изкуства“

Старият Мурджо умря.

Смъртта му беше тежка.

Земята във задния двор се разтресе,

лопатата лъсна за миг, гробът раззина уста,

и в него аз пуснах го долу,

опасан със златна верижка.

И всичко направих, както преди:

Зовях го по име, зовях го безспир:

„Тук, Мурджо, тук, верни приятелю!“

Народна песен

„Не, бе, тук няма нищо нередно.“

Професорът по тестени изделия „Шарп“

Имало едно време, ала не много отдавна, едно чудовище, което се появило в малкия градец Касъл Рок, щата Мейн. През 1970 година то убило една сервитьорка на име Алма Фречър; през 1971 -ва — една жена на име Полин Тутейкър и първокурсничката Черил Муди; през 1974 година — красивото момиче, наречено Каръл Дънбаргър; през есента на 1975 година — учителката Ета Рингорд; и най-накрая, в началото на зимата през същата година — ученичката Мери Кейт Хендрасън.

Чудовището не беше върколак, вампир или таласъм. Нито пък някакво непознато създание от омагьосаната гора или снежните степи; беше просто ченге на име Франк Дод с психически и сексуални отклонения. Един добър човек на име Джон Смит, като по чудо го разкри, ала преди да бъде заловен (и може би така стана по-добре), Франк Дод се самоуби.

Хората бяха шокирани, естествено, но повечето от тях ликуваха, защото в този малък град чудовището, което ги бе преследвало в сънищата им, бе мъртво. Най-после мъртво! Кошмарите на града бяха заровени заедно с Франк Дод в гроба му.

И все пак… дори в нашия образован век, когато толкова родители осъзнават опасността от психически отклонения, които могат да причинят на децата си, трябва да е имало в Касъл Рок някой родител, или може би просто някоя баба, усмиряващи малчуганите с приказки за това как Франк Дод ще дойде и ще ги вземе, ако не внимават и не са послушни. И сигурно децата изведнъж са млъквали, поглеждайки към тъмните прозорци, мислейки си за Франк Дод в неговата лъскава, черна мушама… Франк Дод-удушвачът, който убиваше, убиваше и убиваше…

„Ето го там навън“, навярно шепти някъде бабата, докато вятърът се втурва в комина и тихо стене около стария капак, затиснал дупката в кюнеца на печката. „Там навън е и ако не слушаш, ще видиш лицето му да наднича в прозореца на спалнята ти, след като всички вкъщи са заспали, освен теб; а може да го видиш посред нощ как ти се хили от килера и да вдига знака СТОП с едната си ръка, докато децата пресичат улицата, а в другата държи бръснача, с който се е самоубил… така че мълчете, деца… шшшт, тихо…“

От всичко най-потресаващ бе краят. И разбира се децата сънуваха кошмари, лежаха будни нощем, а празната къща на Дод (майката на Франк получи удар и почина скоро след сина си) бързо се превърна в къща, преследвана от духове и хората я отбягваха. Тези събития обаче отминаха… това бяха евентуалните странични явления на една поредица от безсмислени убийства.

Но времето минаваше. Минаха пет години.

Чудовището го нямаше. Чудовището бе мъртво. Франк Дод се разлагаше в ковчега си.

Ала чудовищата никога не умират. Върколаци, вампири, таласъми, непознати създания от степите. Едно чудовище никога не умира. И то се върна отново в Касъл Рок през лятото на 1980 година.

* * *

Тад Трентън, четиригодишен, се събуди една сутрин, малко след полунощ, за да отиде до тоалетната. Той стана от леглото си и полусънен се упъти към ярката ивица светлина, процеждаща се през полуоткрехнатата врата, като смъкна панталоните си. Уринира цяла вечност, пусна водата и се върна в леглото. Дръпна завивката си и точно тогава видя чудовището в килера. Беше ниско, с огромни плещи, издали се над кривия му, къс врат. Очите му бяха горящи, кехлибарени дупки. Бе същество наполовина човек, наполовина вълк. Когато се изправи, тестисите му увиснаха, козината му щръкна, дъхът му — тих, смразяващ вой, изсвистя в гърлото му; очите му гледаха лудо и се хилеха. Очи, обещаващи ужасна смърт и криещи в себе си музиката на задавени писъци… нещо там, в килера…

Тад чу доволно ръмжене, усети сладникав дъх, ухаещ на гнило месо и покри очите си с ръце. Пое дълбоко въздух и изпищя.

В другата стая се чу приглушен вик — баща му… и един друг вик на уплаха: „Какво беше това?“ в същата стая. Беше майка му.

Чу се шум от тичащи стъпки. Когато родителите му влязоха, Тад плахо погледна през пръстите си и го видя в килера как се озъбва със зловещата увереност, че майка му и баща му можеха и да дойдат, но те със сигурност щяха да си отидат и тогава…

Стаята се обля в светлина. Вик и Дона се приближиха до леглото му и се спогледаха тревожно като видяха тебеширенобялото му лице и втрещени очи. Тогава майка му каза… не, тросна се:

— Нали ти казах, че три сандвича ще са му много, Вик?!

А после татко му седна на леглото, прегърна го през гърба и го попита какво му е.

Тад отново се престраши да погледне към раззиналата паст на килера. Чудовището го нямаше. Вместо някакъв си там свиреп звяр, той видя само двете неравни купчини одеяла и зимни нощници и пижами, които