сълзите още не бяха изсъхнали.
Изпадането й в паника не беше внезапно, както при докосването на змията, а странно, постепенно отдръпване от света, едно откъсване от външните сетива. Вървеше все по-бързо, без да вижда пътя; викаше за помощ, без да чува собствения си глас, ослушваше се с уши, които можеха и да не чуят ответен вик иззад най-близкото дърво. И тогава започна да тича, без да го осъзнава. „Трябва да съм спокойна“ — мислеше, докато обутите й в маратонки крака преминаваха в лек бяг. „Аз просто бях в колата“ — мислеше, когато този бяг се обърна в спринт. „Аз не зная защо ние трябва да плащаме за вашите грешки“ — мислеше, като се отдръпна — едва в последния миг — от един клон, който почти щеше да й влезе в окото. Вместо това драсна тънка кървава драскотина върху лявата й буза.
Вятърът — докато тичаше през храстите с пращене — беше хладен и предизвикваше странно въодушевление. Тя изкачи едно възвишение, тичайки с все сили, шапката й — на една страна, косата й — развяваща се след нея, ластичето, стягащо косата й на опашка, отдавна се бе загубило. Прескачайки малките дървета, съборени при последната буря, стигна върха на един хълм… Изведнъж пред нея се ширна просторна синьо-сива долина с бронзовите си гранитни скали, на мили от мястото, където беше Триша. А точно пред нея — нищо освен сивото трептене на ранния летен въздух, в който щеше да падне в смъртта си, преобръщайки се многократно, докато летеше надолу и викаше майка си.
Умът й отново се замъгли, изгубен в онази бяла, блокираща мозъка, вълна на ужас, но тялото й разбра, че бе невъзможно да спре навреме, за да избегне падането от ръба на скалата. Онова, което можеше да направи, бе да промени посоката на движението си, преди да е твърде късно. Триша зави наляво и в същия миг десният й крак ритна във въздуха над пропастта. Тя чуваше камъчетата, откъртени, как се сипят надолу по древната скална стена като малък поток.
Тичаше по ивицата, където покритият с иглички горски килим отстъпваше на голия камък, маркиращ края на скалата. Главата й бучеше. Щеше да се случи като в сцена от някакъв научнофантастичен филм, където главният герой беше примамил свиреп динозавър да падне от една скала и да се убие.
Отпред на пътя й имаше паднало ясеново дърво, чийто последни двадесет фута6 стърчаха извън скалата като носа на кораб. Триша го обхвана с двете си ръце, прегърна го, притискайки одрасканата си, кървяща буза към гладкия ствол. Дишаше шумно, на пресекулки, преминаващи в хрипове. Стоя дълго така, цялата трепереща, прегърнала дървото. Най-после отвори очи. Отдолу бе пропастта.
Скалната стена тук бе висока само петдесет фута и завършваше с камара отломени в ледниковия период камъни, сред които растяха яркозелени храсти. Имаше купчина гниещи дървета и клони — мъртва гора, изметена през ръба на скалата по време на някоя отдавна бушувала буря. Тогава в съзнанието й изплува образ, един образ, чиято яснота бе ужасяваща. Тя видя себе си как пада, как пищи и размахва ръце, докато лети надолу; видя как един изсъхнал клон я промуши под брадичката, премина между зъбите й, залепвайки езика й нагоре към небцето като червена бележчица, после проби мозъка й и я уби.
— Не! — изкрещя, потресена от образа и ужасена от неговата правдоподобност. Опита се да успокои дишането си.
— Аз съм добре — каза с хриплив, тих глас.
Драскотините по ръцете й и ожулванията по бузите пулсираха и пареха от потта — чак сега започна да усеща тези малки наранявания.
— Аз съм добре. Добре съм. Да, скъпа.
Тя се пусна от ясеновото дърво, опита се да стъпи на краката си, после отново се вкопчи в дървото, когато паниката я обхвана. Една безумна част от съзнанието й очакваше земята да се наклони и да я изсипе през ръба.
— Добре съм — каза тя все още тихо и бързо. Облиза долната си устна и усети вкус на сол.
— Аз съм добре. Аз съм добре.
Тя повтаряше това отново и отново, но едва след три минути успя да накара ръцете си за втори път да охлабят смъртната си хватка около ствола на ясена. Когато най-после успя да го направи, отстъпи назад, по-далече от края на скалата. Постави отново шапката си (обръщайки я с козирката назад, без изобщо да помисли за това) и погледна напред към долината. Видя небето, натежало от дъждовни облаци, видя приблизително шест трилиона дървета, но не видя никакъв признак за човешки живот — нито дори пушек от един-единствен лагерен огън.
— Аз съм добре, добре съм.
Тя направи още една крачка назад от ръба на скалата и нададе кратък писък, когато нещо
(
леко докосна краката й отзад. Просто храсти, разбира се. Още боровинкови храсти, гората бе пълна с тях. А мухите отново я намериха, обвиха я в тъмния си облак, стотици черни точици, танцуващи пред очите й, разтварящи се подобно разцъфтяващи се черни рози. В съзнанието й блесна: „Припадам, това е припадък“. После се свлече по гръб в храстите, очите й се обърнаха с бялото нагоре, а мухите надвиснаха като трептящ облак над малкото й бледо лице. След няколко мига първият комар кацна на клепача й и започна да смуче.
НАЧАЛО НА ЧЕТВЪРТИ ИНИНГ
Майка й размества мебелите — това бе първата се върнала мисъл на Триша. Втората — че баща й я е завел на пистата за ролкови кънки в Лин и че това, което чува, е звукът от пързалящите се по старата наклонена рампа деца. В този миг нещо студено капна върху носа й и тя отвори очи. Още една студена капка падна между веждите й. Ярка светкавица разсече небето и тя трепна стреснато с клепачи. Последва я втора гръмотевица, от която Триша се обърна встрани. Инстинктивно се сви в ембрионална поза, издавайки кратък дрезгав вик. И тогава небето се отвори.
Надигна се и седна, грабна и си сложи бейзболната си шапка, която неизвестно кога бе паднала. Задъха се като внезапно хвърлена в студено езеро (точно така се чувстваше). С олюляване се изправи на крака. Чу отново гръм и светкавица разтвори пурпурен шев във въздуха. Дъждът се стичаше от носа й, косата бе залепнала за страните й, един висок, полуизсъхнал смърч в долината под нея експлодира и се разцепи на две горящи парчета. Миг по-късно дъждовната пелена стана така плътна, че долината потъна в призрачни очертания, обвита в сива мъгла.
Тя се върна назад под прикритието на гората. Коленичи, отвори раницата и извади синия дъждобран. Облече го (по-добре късно, отколкото никога, казваше баща й) и седна върху едно повалено дърво. Главата й все още беше замаяна, а очите й — подути и сърбящи. Дърветата над нея спираха дъжда, но не изцяло; пороят бе твърде силен. Триша сложи качулката на дъждобрана и се заслуша в капките, които барабаняха като по покрива на кола. Видя и постоянния облак мушици, които танцуваха пред очите й и махна безсилно с ръка. „Нищо не може да ги прогони, вечно са гладни. Храниха се от мен, докато бях припаднала, и ще се хранят от мъртвото ми тяло“ — помисли и отново започна да плаче, тихо и отчаяно. Продължаваше да пъди с ръка мушиците, свивайки се всеки път, когато трясваше гръмотевица.
Без часовник и без слънце времето за нея не съществуваше. Всичко, което знаеше, бе, че седи тук, една малка фигура в син дъждобран, сгушена върху паднало дърво, докато бурята бавно заглъхваше на изток като разярен бик. Дъждът продължаваше да се стича по нея. Комарите бръмчаха, един бе попаднал между качулката и главата й. Натисна с ръка от външната страна и бръмченето рязко спря.
— Ето, така ти се пада. Вече си на пихтия.
Надигна се да стане и стомахът й изкъркори. Преди не бе чувствала глад, но сега бе гладна. Мисълта, че е изгубена от дълго време, за да огладнее, я ужасяваше. Запита се още колко ужасни неща я чакаха и се зарадва, че не може да си отговори. „Може би нито едно — каза си. — Хей, момиче, я по-весело. Може би ужасните неща са вече зад теб.“
Триша съблече дъждобрана. Преди да отвори раницата, се погледна — беше мокра от глава до пети и цялата в борови иглички след първия в живота й припадък. Трябваше да разкаже на Пепси, ако, разбира се, изобщо видеше Пепси отново.
— Не започвай пак — измърмори и разкопча раницата. Извади нещата за ядене и за пиене, които беше донесла, и ги подреди в права линия пред себе си. При вида на хартиената торба с обяда вътре стомахът й закъркори още по-силно. Колко ли беше часът? Някъде дълбоко вътрешният часовник, свързан с
