Книга за джунглата (Маугли)

Смъртната песен, която всеки водач на Глутницата трябва да изпее, преди да умре. Тя звучеше все по- силно, издигаше се и ехтеше далеч отвъд реката, докато най-сетне стигна до последното „Добър лов!“. Тогава Акела за миг се изтръгна от ръцете на Маугли, скочи във въздуха и падна назад мъртъв върху своята най-страшна плячка.

Маугли седеше с глава на коленете, безразличен към всичко друго. В това време безмилостните лахини настигаха и довършваха последните умиращи доули. Малко по малко виковете заглъхнаха и вълците се върнаха, куцайки — кръвта по раните им се съсирваше — за да преброят своите мъртви. Петнадесет от Глутницата, както и пет-шест лахини лежаха мъртви край брега, а от другите нямаше нито един без рани. Маугли седя така чак до студеното утро, когато влажната червена муцуна на фао се завря в ръката му и той се обърна, за да покаже мършавото тяло на Акела.

— Добър лов! — каза фао, сякаш Акела бе още жив, а после през нахапаното си рамо извика към другите: — Вийте, кучета! Един вълк умря тази нощ!

А от цялата глутница на доулите, двестата диви кучета от Декан, които се хвалеха, че нищо живо в джунглите не смее да застане на пътя им, нито едно не се върна в Декан, за да разкаже какво бе станало.

ПЕСЕНТА НА ЧИЛ

Това е песента, която Чил изпя след края на битката, когато лешоядите един подир друг се спускаха надолу към реката. Чил е добър приятел с всички, но неговото сърце е студено, защото знае, че рано или късно всеки от джунглата ще дойде при него.
Те бяха приятели мои, те бяха от джунглата моя.
(Чил! Вижте го, Чил!)
Сега ще им свирна отгоре, че вече завършил е боя.
(Чил! Първи е Чил!)
От тях научавах аз често де пресни телата лежат,
разбираха те пък от мене кога са стадата на път,
но свършват тук всичките дири — мълчат те вече, мълчат!
Те тичаха толкова бързо, надаваха воя победен. (Чил! Вижте го, Чил!)
Еленът, най-сетне догонен, залиташе кървав и сведен. (Чил! Първи е Чил!)
Дори и рогата свирепи не спираха техния бяг,
подушваха всякакъв мирис, вървяха през слънце и мрак,
но свършват тук всичките дири — и няма да тичат те пак!
Те бяха приятели мои — и жалко, че вече умряха!
(Чил! Вижте го, Чил!)
И нека за тях се погрижим, че някога смели те бяха!
(Чил! Първи е Чил!)
Разкъсани шии и лапи, в очите — вечерна мъгла,
и труп върху труп е натрупан, и куп върху куп от тела…
Но свършват тук всичките дири… и пълни са наште гърла!

ПРОЛЕТНО ТИЧАНЕ

Човек при Човека отива! Извикайте в джунглата! Напуска ни нашият брат!
О, слушайте, слушайте, вие, народи на джунглата, кажете ни, кой ще го върне назад?
Човек при Човека отива! Той плаче през джунглата! Той жали за старите дни!
О, как го обичахме, как го обичахме в джунглата, но диря човешка не следваме ний!

Това беше на втората година след голямата битка с дивите кучета и след смъртта на Акела — тогава Маугли сигурно беше почти навършил седемнадесет години. Изглеждаше по-стар, понеже трудният живот, силната храна и навикът да се къпе винаги, когато му стане горещо или се усети мръсен, го бяха направили твърде едър и силен за неговата възраст. Той можеше половин час да виси на една ръка, хванат за някой клон, когато дебнеше дивеч по горските пътеки. Можеше да спре млад елен посред най-силния му бяг, да го хване за рогата и да го отхвърли встрани. Можеше дори да събори едрите синкави глигани, които живееха край северните блата. Народът на джунглата, който се страхуваше от неговия ум, сега се страхуваше още повече от силата му и тръгнеше ли Маугли спокойно да върши своите работи, мълвата за приближаването му очистваше пътеките пред него. И въпреки това погледът му беше винаги кротък. Дори когато се биеше, очите му не пламтяха така, както пламтяха очите на Багира. Те само ставаха по-любопитни и възбудени и това беше от ония неща, които и самата Багира не можеше да разбере.

Тя попита Маугли за това и момчето със смях й отговори:

— Когато изтърва плячката, аз се ядосвам. Когато трябва да ходя два дни с празен стомах, много се ядосвам. Нима тогава очите ми не говорят?

— Устата ти е гладна — каза Багира, — но очите не казват нищо. Когато ходиш на лов или ядеш, или се къпеш, те са винаги едни и същи, както камъка, еднакъв в топлина и студ!

Маугли обаче лениво я погледна под дългите си клепачи и както обикновено, тя измести погледа си. И тя вече го чувстваше властелин.

Двамата лежаха високо на един хълм над Вайнгунга и утринните мъгли се точеха долу като бели и зелени ленти. С изгрева на слънцето те се превърнаха в кипящи морета от червено и златно, после се вдигнаха нагоре и полегатите лъчи огряха сухата трева, върху която лежаха Маугли и Багира. Беше към края на студеното време, листата и дърветата изглеждаха повехнали и избледнели; когато задухаше вятър, чуваше се сух, тракащ шум, един мъничък лист бясно чукаше по клончето, както става, когато течението подхване единичен лист. Това разбуди Багира, тя помириса сутрешния въздух с дълбока куха кашлица, изтегна се по гръб и замаха с предните си лапи към листа, който й кимаше отгоре.

— Годината се обръща — каза тя. — Джунглата върви напред! Наближава времето на Новите думи. Този лист вече го е разбрал. Това е много хубаво!

— Тревата е суха — каза Маугли и откъсна няколко стръка. — Дори Пролетното око (едно малко восъчночервено цвете с форма на фуния, което расте из тревата), дори Пролетното око още не е разцъфтяло!… Ей, Багира, прилично ли е една черна пантера да лежи по гръб и да маха с лапи във въздуха като обикновена котка?

— Ауф! — само каза Багира. Изглежда си мислеше за други неща.

— Прилично ли е, казвам, за една черна пантера така да се прозява и да кашля, и да се търкаля! Не забравяй, че ние сме властелините на джунглата, ти и аз.

— Да, да, да, аз те чувам, човешко дете! — Багира бързо се извъртя и седна в праха върху разръфаните си черни хълбоци (тя тъкмо си сменяше зимната козина). — Разбира се, че ние сме властелините на джунглата. Кой е така силен като Маугли? Кой е така умен?

В гласа й се вмъкна странна извивка и Маугли се обърна да види дали не му се подиграва, понеже джунглата е пълна с думи, които звучат по един начин, а смисълът им е друг.

— Та казвам, че ние несъмнено сме властелините на джунглата — повтори Багира. — Сгреших ли нещо? Аз не знаех, че човешкото дете вече не стои на земята! Може би то хвърчи?

Маугли седеше, облегнал лакти на коленете си и загледан в утринната светлина, в долината. Долу