— Той знае, казах му името си…
— Съжалявам — обади се момчето. — Приятелите й се обръщат към нея с името Дека. И те не споменават истинските си имена, освен в случай, че…
— Зная, зная — отвърна Флеърмън. — Добре, Дека, имаш ли някакво съобщение за мен или просто си се приземила тук като падаща звезда?
— Имам, в случай, че ти си Флеърмън — Майстора на огъня. Но вече се съмнявам, че си ти, въпреки че се представи… като Флоуърстолк. Дъглас, какви странни имена избирате вие, хората! Съобщението ми, господин магьоснико е строго поверително!
— В тази стая можеш да говориш спокойно пред всички присъствуващи — отговори Флеърмън. — Но ние наистина се показахме много негостоприемни, Дъглас. Не предложихме на Дека Привидението дори да почине и да се подкрепи. Впрочем дали сме в състояние да й предложим нещо за ядене и пиене?
— Ооо… ъъъ… да…, но вероятно не съвсем, може би ще бъде по-добре да има повече светлина в стаята. Чувствувам се по-силна на светлината на свещи. И за добре дошла ще помоля за глътка вино…
Облечени в нощни облекла те се преместиха — Вълшебникът, Чиракът, трите котки и Бронзовият Бухал, който изникваше навсякъде, придружени от Привидението. Отправиха се надолу към кухнята, където печката бумтеше с огнен пламък, а Синият Чайник, заобиколен от три свещника, беше приготвил студена лимонада. Той винаги изненадваше Вълшебника, а понякога и Дъглас.
— Сега вече е много по-добре, по-топло и по-светло. Благодаря Ви, наистина изминах дълъг път. Мога да изразя благодарностите си патетично и в стихове, но…
— Не можем ли да започнем със съобщението? — попита Флеърмън и взе подадената от Дъглас гореща чаша чай.
— Разбира се — отвърна привидението. — Посланието, което трябва да Ви предам е от човек, който Ви познава от времето, когато сте се наричали Огнения Майстор, а не Флоуърстолк и той ми се довери, че сигурно го познавате като Сивата Перла.
— Разбира се — кимна Флеърмън. — Добре го познавам и не се учудвам, че е избрал точно теб, за да дойдеш дотук. Да произнеса ли високо паролата, за да докажа, че съм я разбрал?
— Произнесете по букви третата дума от произнасянето на „гранитния пламък“. Господарят ми сподели, че само вие двамата знаете тълкуването и ми каза какво трябва да отговорите.
— Тронсетиум — незабавно произнесе Вълшебникът.
— В такъв случай моето съобщение е следното — започна привидението без колебание — и ще цитирам: беда в североизточните части на Херцогството. В ограничените селища са били видени пламъци, които са стигали до небето на Лендсенд. Стар приятел е изпратил послание по една чайка преди три седмици и дали то ще пристигне? Обучението на Перлата още не е към своя край. Бързо предай мнението и съвета си на Привидението, защото съм изпълнен с лоши предчувствия за идващата зима, които са свързани с тебе. Край на цитата, сър.
— Сервирайте още лимонада на гостите — нареди мило Флеърмън, въпреки че беше очевидно разтревожен. — Трябва да обмисля отговора си, така че моля да ме извините през следващите минути. Моят Чирак ще се погрижи да се чувствувате удобно.
Без нито дума повече, той напусна кухнята и всички го чуха да се изкачва по стълбите. Бронзовият Бухал, който винаги се движеше безшумно, го погледна. Черният Пламък също излезе.
Някъде около час те се намираха наблизо. В това време Дъглас се сближи с Дека — някъде към края на четвъртата лимонада, която тя наричаше вино, започна свободно да говори за себе си.
— Бих казала, че привиденията обитават много по-различни места, изглежда живеят на различна планета. Ние сме в състояние да пресичаме границата, когато пожелаем, затова често ни използуват като разносвачи на съобщения. Никой друг не е способен да се придвижи толкова бързо из далечните места на Вселената. Слушала съм, че едно пътуване по море отнемало най-малко два месеца, ако по този начин трябваше да предам съобщението за Флеърмън. Но ако трябва да определя времето, когато тръгнах, струва ми се, че беше преди няколко минути.
— Казваш, че се страхуваме от вас — попита Дъглас, докато се хранеше с поднесената от Синия Чайник закуска, а навън почти се съмваше.
— Ооо, аз…, аз предполагам, че ние привиденията изглеждаме странни, както и вие ни се струвате странни и по-несъвършени от нас. Действително, от около сто години не бях виждала човешко същество, докато не приех да занеса посланието. При първата ми среща изпитах нещо като шок, но все още съм много млада, нямам и четиринадесет.
— Четиринадесет! Почти на моята възраст — засмя се Дъглас, а Дека го изгледа учудено.
— Имах предвид четиринадесет столетия. Не знаеш ли, че привиденията са безсмъртни?
— Намирам те за странна, но страхът, причинен от внезапното ти появяване посред нощ и чукането ти по долната част на прозореца, вече изчезна напълно — довери й се Дъглас. — Признавам, че си красива и привлекателна и се надявам да нямаш нищо против моята откровеност.
— Ни най-малко, симпатично човече, ни най-малко! Поласкана съм и ще ти призная истината: там, където живея, все още не ме забелязват. Но когато се омъжа, красотата ми ще блесне. Ще ми позволиш ли в замяна на галантния ти комплимент, да ти направя услуга? Ако някога се нуждаеш от бързо съобщение до която и да е част на Вселената, просто ме повикай и аз незабавно ще дойда!
Дъглас беше впечатлен.
— Този път аз съм поласкан. Но по какъв начин да те извикам? Ще се появиш ли, ако произнеса името ти — Дека?
— Не, ще ти прошепна друго име, с което можеш да ме повикаш. И то пак няма да бъде истинското ми име. Харесваш ми, но все пак… е, засега няма да го узнаеш. Може би след един-два века…
Тя се приближи до него и тихо му прошепна в ухото:
— Изпържената — добре осведомена и обвита (Фрайон-хип-кледър).
Дъглас непрекъснато се напрягаше да разбере смисъла на тихия й шепот, което накара и двамата да се засмеят. И когато тяхното оживление достигна връхната си точка, Господарят слезе по стълбите с навит пергамент в ръката си и дълбоко намръщено лице.
— Можеш ли да го занесеш в писмен вид или трябва да предадеш отговора устно? Питам, защото той е труден, сложен и отчасти закодиран. Сигурно за тебе ще бъде по-добре да го занесеш в писмен вид.
— Вълшебнико, аз имам способността да запомням думи, рисунки, номера, действия, изображения и жестове, дори многозначителни паузири да го правя точно и безпогрешно. Но при твое желание, аз ще отнеса ръкописа.
— Добре тогава! Това е послание в писмен вид, а сега ще чуеш и съдържанието му: „До моя стар приятел и другар, който харесва перлите — не още, но скоро. Той е започнал да действува така, както очаквахме, но все още не е настъпило времето за противопоставяне. Досега неговите престъпления са сериозна заплаха за много невинни хора. Събери силите си, поддържай връзка с мене посредством това привидение. Паролата е „саламандър“. Въпросната личност винаги се изплъзва.“
Следваше поток от несвързани думи и цифри, които очевидно представляваха закодираната част на посланието.
След като Вълшебникът привърши, Привидението повтори цялото съдържание, перфектно запомнено дума по дума, цифра но цифра и дори имитираше интонацията на гласа на Магьосника. После пожела да си тръгне.
— Не забравяй името, с което можеш да ме повикаш! — обърна се тя към Дъглас. — Аз непременно ще го чуя, за да откликна на думите ти. Сбогом, Вълшебнико Флоуърстолк! Сбогом, Дъглас! Сбогом приятели! — обърна се тя към Синия Чайник, Печката, Свещниците, Котките и Бронзовия Бухал.
Тя пристъпи към кухненската камина и се смеси с искрящия синкав дим, който се виеше над въглените. И изчезна.
— Беше ни най-необикновеният посетител — прозя се момчето и се протегна.
— И донесе най-неприятното съобщение — произнесе глухо вълшебникът, очевидно все още развълнуван.
— Какво означава това?
— Сега трябва ли да ти обяснявам? Не, мисля, че не. Всичко с времето си, Дъглас, и всичко по реда си, макар че ти го направи — добави той, полагайки ръка върху рамото на момчето. — Много добре, много
