търпяла, без да подозира нищо, се влоши и тя внезапно умря от онова белодробно заболяване, което съсипва хората с нежна кожа и тъмна коса.
На осемнадесет години Андрю остана сам, студент първа година в университета „Сент Андрюз“ със стипендия от четиридесет лири годишно без никакъв друг доход. Негово спасение беше типично шотландската фондация Глен, която според наивната терминология на покойния сър Андрю Глен „дава възможност на добри и нуждаещи се студенти, кръстени Андрю, да се кандидатират за заем от 50 лири годишно в продължение на пет години при условие, че са съзнателно готови да изплатят подобни заеми, когато завършат“.
Фондацията Глен плюс често и весело гладуване изкараха Андрю през останалата част на курса в „Сент Андрюз“, а после в Медицинския институт в град Дънди. Благодарността му към фондацията и една неуместна честност го изпратиха в Южен Уелс, където новопокръстените помощници можеха да получат най-високото възнаграждение — до двеста и петдесет лири годишно, въпреки че в сърцето си той би предпочел клиничната работа в Кралската болница в Единбург и десет пъти по-малка заплата.
И ето, сега се намира в Бленли, става, бръсне се, облича се, целият обхванат от тревога за първия си пациент. Изяде набързо закуската си и отново изтича горе в стаята. Отвори чантата и измъкна от нея синя кожена кутийка. Вдигна капачето и замислен се вгледа в медала, който лежеше вътре, Хънтъровия златен медал, даван всяка година в „Сент Андрюз“ на най-добрия студент по клинична медицина. Беше го спечелил той, Андрю Менсън. Ценеше го повече от всичко. Бе започнал да го смята за талисман, гледаше на него като на вдъхновение в бъдещата работа. Но тази сутрин го гледаше не толкова с гордост, колкото с някаква странна молба, като че се опитваше отново да повярва в себе си. След това забърза за сутрешния приемен час в манипулационната.
Когато пристигна, Дей Дженкинс бе вече в дървената барака и наливаше от крана вода в едно голямо глинено гърне. Беше дребно човече, с бързи като на хрътка движения, с хлътнали бузи, на които ярко се червенееха кръвоносните съдове, с очи, които едновременно гледаха във всички посоки, и тънки крака, обути в най-тесните панталони, които Андрю бе виждал в живота си.
Той подкупващо поздрави Андрю.
— Не е нужно да идвате толкова рано, докторе. Аз мога да се оправя с тия, на които даваме същите назначения и с удостоверенията. Когато докторът се разболя, госпожа Пейдж поръча гумен печат с неговия подпис.
— Благодаря — отвърна Андрю. — Но все пак бих предпочел сам да прегледам пациентите — но млъкна, внезапно потресен от това, което аптекарят вършеше. — Какво правите?
Дженкинс намигна.
— Тази има по-добър вкус. Ние знаем какво означава добрата стара aqua нали, докторе? Но пациентите не знаят. Не бих ли изглеждал пълен идиот, като дойдат и ме видят да пълня шишетата им от чешмата.
Явно малкият аптекар желаеше да се покаже общителен, но в този момент от задната врата на къщата, на около четиридесет ярда, прогърмя силен глас.
— Дженкинс!
Дженкинс подскочи като тренирано куче при плясъка на господарския камшик. С разтреперан глас той каза:
— Извинете, докторе. Госпожа Пейдж ме вика. Аз… аз ще изтичам.
За щастие, сутринта в манипулационната имаше малко хора и в десет и половина Андрю, взел от Дженкинс списъка с адресите, веднага тръгна с двуколката на Томас. С почти болезнено предчувствие той каза на стария кочияш да кара на Глайдър плейс 7.
Двадесет минути по-късно той излезе от номер 7 със стиснати устни, блед и с изкривено лице. Две врати надолу той влезе в номер 11, който също бе в списъка. От номер 11 пресече улицата до номер 18. От номер 18 зави зад ъгъла към Реднър плейс, където имаше двама пациенти, които предишния ден Дженкинс бе отметнал като прегледани. Общо взето, за един час той направи седем такива визитации по най-близките адреси. Пет от тях, включително Глайдър плейс 7, където вече имаше типичен изрив, бяха недвусмислени случаи на коремен тиф. През последните десет дни Дженкинс ги бе лекувал с тебешир и опиум. Сега, независимо от обърканите си действия предишната вечер, изтръпнал от тревога, Андрю видя, че е изправен пред избухване на епидемия от коремен тиф.
Останалата част от обиколката той завърши колкото можа по-бързо, изпаднал едва ли не в паника. На обеда, по време на който госпожа Пейдж се занимаваше само с добре опечения сладкиш, (за него весело обясни: „Поръчах го за доктор Пейдж, но той не му допадна“), затворен в ледено мълчание, той разсъждаваше върху проблема. Разбираше, че ще получи съвсем малко информация и абсолютно никаква помощ от госпожа Пейдж и реши, че трябва да говори с доктор Пейдж.
Но когато се качи в стаята на доктора, завесите бяха спуснати, а Едуард лежеше омаломощен от главоболие — челото му бе сгърчено от болка. Макар че даде знак на госта си да поседне за малко. Андрю сметна, че ще бъде жестоко да му съобщи тревогата си в този момент.
Когато стана да си върви, след като поседя няколко минути край леглото на болния, той трябваше да се ограничи с въпроса:
— Доктор Пейдж, как ще е най-добре да постъпим, ако ни се случи инфекциозно заболяване?
Последва пауза. Пейдж отговори със затворени очи, без да мърда, като че самото говорене бе достатъчно, за да влоши мигрената му.
— Винаги е било трудно. Нямаме болница, камо ли изолационен бокс. Ако се случи нещо много неприятно, звънете на Грифитс в Тониглан. Той е областният медицински инспектор — друга пауза, по-дълга от предишната. — Но се страхувам, че от него няма много полза.
Окуражен от тези сведения, Андрю се втурна надолу към хола и позвъни в Тониглан. Докато чакаше със слушалка на ухото, той видя, че Ани, прислужницата, го наблюдава през кухненската врата.
— Ало! Ало! Доктор Грифитс от Тониглан ли е?
Най-после го свързаха.
— Кой го търси? — предпазливо се осведоми мъжки глас.
— Менсън от Бленли. Помощникът на доктор Пейдж — Андрю крещеше. — Имам пет случая от коремен тиф тук. Искам доктор Грифитс да дойде незабавно.
Настъпи пауза и след това се чу напевният отговор, много уелски и много съжаляващ.
— Много съжалявам, докторе, наистина много съжалявам, но доктор Грифитс е в Суонси. По важна работа.
— Кога ще се върне? — извика Андрю. Чуваше се лошо.
— Наистина, докторе, не бих могъл да ви кажа.
— Но вижте…
От другия край се чу щракане. Другият най-спокойно бе затворил телефона. Менсън изруга на висок глас — нервно и ожесточено.
— Да пукна, ако това не беше самият Грифитс!
Той набра отново номера, но не можа да се свърже. И отново се канеше, без да се отказва да звъни, когато се обърна и видя, че Ани е влязла в хола. Ръцете й бяха скръстени под престилката, а очите й спокойно го оглеждаха. Жена на може би четирийсет и пет години, много чиста и спретната, с тежко, сериозно и търпеливо изражение на лицето.
— Без да искам, чух, докторе — каза тя. — Никога няма да намерите доктор Грифитс в Тониглан по това време. Обикновено следобед той отива да играе голф в Суонси.
Той отвърна троснато, преглъщайки нервно буцата, която се бе събрала в гърлото му.
— Но аз мисля, че току-що разговарях именно с него.
— Може би — тя едва се усмихна. — Чувала съм да казват, че дори когато не е в Суонси, казвал, че е там. — Тя го огледа сдържано и приятелски, преди да си тръгне. — На ваше място не бих си губила времето с него.
Андрю остави слушалката с чувство на растящо възмущение и объркване. Изруга, излезе и още веднъж обиколи пациентите си. Когато се върна, бе дошло време за вечерния приемен час. Час и половина прекара в малката задна стаичка, наречена приемна, и води борба с нея, докато стените се изпотиха, а в стаята не можеше да се диша от изпарения на влажни тела. Миньори с навехнати колена, порязани пръсти, нистагми3, хронични артрити. Жените и децата им — с кашлици,
